Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2533 от 14.11.2025, Районен съд - Бургас

Съд
Районен съд - Бургас
Дело
Гражданско дело 5304/2025
Вид
Решение № 2533
Подписан
14.11.2025
В сила
09.12.2025
Състав
ЛАЗАР КИРИЛОВ ВАСИЛЕВ

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 2533 гр. Бургас, 14.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LXIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ при участието на секретаря РОСИЦА Н. БУДАКОВА като разгледа докладваното от ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ Гражданско дело № 20252120105304 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявена е искова молба от В. К. П. с ЕГН ********** , с адрес гр.

Б.*******, чрез адв. Й. М. - Г. от АК С., против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД с ЕИК *********, с адрес гр. С.*******, с която е предявен иск по чл.

26, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 22 от ЗПК, с който ищецът иска да бъде прието за установено, че договор за кредит, сключени между него и ответното дружество, е нищожен.

Ищецът твърди, че на ******** г., между него и „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД бил сключен Договор № ******** за предоставяне на потребителски кредит, по силата на който дружеството му предоставило в заем сумата в размер на 1 500,00 лв., при договорен лихвен процент 0 %.

Въпреки изричното указване на 0 % лихва, в договора се съдържала клауза, според която ищецът дължи лихва в размер на 345,00 лв., без ясна обосновка или правно основание за това плащане. По същество ищецът счита, че тази клауза представлява прикрито начисляване на възнаградителна лихва, което влиза в противоречие със съдържанието на договора. Намира, че клауза за лихва при деклариран 0 % лихвен процент, без икономическа и правна обосновка, води до заблуда относно реалната цена на кредита и нарушава информационното право на потребителя.

Сочи, че кредиторът е предоставил на ищеца подвеждаща информация относно финансовата тежест на договора, като формално определя лихвата 1 като 0 %, а фактически събира 345,00 лв. под формата на „лихва“. Намира, че това води до нарушение на императивните изисквания на Закона за защита на потребителите, до наличие на неравноправна и непрозрачна клауза, поставяща потребителя в неблагоприятно и подчинено положение. Поради тези аргументи счита, че това е основание за обявяване на договора за нищожен.

Отделно от горното ищецът счита, че процесният договор е недействителен, като противоречащ на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК и при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. чл. 10, ал. 1 вр. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. чл. 21 и чл. 22 от ЗПК. Излага подробно съображенията си в тази насока. Твърди, че договорът не съдържа методика или формула за изчисляване на ГПР. Това възпрепятства потребителя да разбере реалната цена на кредита; поставя потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора и нарушава принципа за прозрачност на договорното правоотношение, възникнало между потребителя и кредитора.

Излага още, че действителният ГПР по договора за кредит надвишава посоченият в съглашението такъв от 49,11 %, тъй като в годишния процент на разходите не е включена таксата за осигуряване на поръчителство от Ferratum Bank, поради което процесният договор е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.

Твърди, че съгласно чл. 29, ал. 1, т. 1 от ЗПК, потребителят има право, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, да се откаже от сключения договор за потребителски кредит в срок 14 дни, считано от датата на сключване на договора за кредит. В конкретния случай, обаче, клаузата на т. 9.3. от процесния договор, не се посочва по ясен и разбираем начин как се упражнява това право и какви са последиците при упражняването му. Намира, че тази неяснота е в противоречие с изискванията на чл. 11 от ЗПК.

По изложените съображения и твърдения ищецът предявява исковата си претенция, като моли същата да бъде уважена. Претендира присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД е депозирал писмен отговор, с който оспорва основателността на предявената искова претенция.

Счита така предявеният иск е изцяло неоснователен, поради което го оспорва. Не счита, че договорът за паричен заем нарушава изискванията на чл.

11, ал.1, т.9 и т. 10 от ЗПК, а и липсват нарочни оплаквания, защо ищецът счита че не са спазени изискванията на разпоредбата. Излага, че клаузите на договора са в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит. Оспорва всички доводи на 2 ищеца за недействителност на договора и моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Излага подробно съображенията си в тази насока.

В проведеното по делото открито съдебно заседание страните, редовно призовани, не се явяват и не се представляват. Същите са изложили подробно становищата си по същество на спора в писмени молби, депозирани по делото преди датата на съдебното заседание.

Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

За да бъде уважена предявената искова претенция, ищецът следва по пътя на пълното и главно доказване да установи сключването на Договор № ******** за предоставяне на потребителски кредит от ******** г.; че същият е нищожен, поради противоречие със закона, по - конкретно визираните от ищцовата страна разпоредби на ЗПК.

По делото не е налице спор между страните, че същите са сключили Договор № ******** за предоставяне на потребителски кредит от ******** г.

Договорът има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит. Това е така поради обстоятелствата, че ответникът е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност, а ищецът е търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити.

Предвид горното съдът приема, че ищецът се явява потребител, по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а за валидността на договора и неговите последици важат изискванията на Закона за потребителския кредит. Предвид това следва да се обсъдят твърденията на процесуалния представител на ищцата за недействителност на договора за заем поради неспазване разпоредбите на ЗПК. Нещо повече, съдът е длъжен да извърши такава проверка, дори да не е налице възражение в тази насока. Такова е и даденото разрешение във формираната задължителна практика на ВКС - Тълкувателно решение № 1/2020г. от 27.04.2022г. по тълк. д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, според което съдът се произнася в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи, които са от значение за правния спор, без да е направено възражение, ако нищожността произтича пряко от сделката 3 или от събраните по делото доказателства, независимо от вида на договора и страните по него. Както беше посочено, за процесното правоотношение приложим е Законът за потребителския кредит, като разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, а съгласно чл. 22 ЗПК, действащ към датата на сключване на процесния договор, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

Именно на база извършването на служебна проверка досежно наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, съдът установи, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Настоящият състав, съобразявайки представените и приети по делото доказателства, приема, че посоченият в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите в размер на 49, 11 % не отговаря на действителния такъв, доколкото в него не са включени вземания, дължими от потребителя, които е следвало да бъдат включени при определяне на коректния процент на годишния процент на разходите. Това безспорно представлява заблуждаваща търговска практика.

Съгласно Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C-714/22, член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

В настоящия случай, след анализ на уговореното от страните в чл. 4 от договора за потребителски кредит може да се направи извод, че ГПР не е изчислен съобразно императивните норми на ЗПК. Това е така, тъй като говорът предвижда лихвен процент – 0%, а в същото време предвижда дължима от потребителя лихва в размер на 345 лв. Също така предвижда, че ГПР е в общ размер на 49,11 %, въпреки нулевия лихвен процент и въпреки 4 обстоятелството, че в договора не са предвидени никакви други дължими от кредитополучателя суми. Всичко това поставя потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора, доколкото той не разполага с действителна информация колко точно е оскъпяването по кредита. Това се явява в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да вземе информирано и икономически обосновано решение дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Предвид това следва да се приеме, че в настоящия случай е налице противоречие с императивната разпоредба на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл.

22 ЗПК. Така Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о., ГК. От това следва, че кредитополучателят дължи връщане единствено чистата стойност на кредита.

От друга страна, в чл. 29, ал. 1 от ЗПК е предвидено правото на потребителя да се откаже от сключения договор за потребителски кредит, без да дължи обезщетение или неустойки и без да посочва причина за това, при спазване на срока, реда и условията за упражняване на това право, посочени в чл. 29 ЗПК. С посочената разпоредба се транспонират императивните норми на чл. 14 от Директива (ЕС) 2008/48, чиято цел е да позволи на потребителя да избере отговарящ най-добре на потребностите му договор и следователно да се откаже в „срока за размисъл“ от договор (след като го е сключил), за който установи, че не съответства на потребностите му. В този смисъл решение от 09.09.2021г. на СЕС по съединени дела С-33/20,С-155/20 и С-187/20 (т.123).

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, въвеждащ в националното право повелителната норма на чл. 10, пар. 2, б. „п“ от Директива (ЕС) 2008/48, договорът за потребителски кредит следва да съдържа наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. Според чл. 29, ал. 5 ЗПК, за да породи отказът на потребителя от 5 договора за кредит целените правни последици, е необходимо, освен спазване на реда и срока за упражняване на това потестативно право по чл. 29, ал. 1-3 ЗПК, да е осъществено условието по ал.4 на същия член – да е върната на кредитора не само главницата, но и да е заплатена лихвата, дължима за периода от датата на усвояване на средствата по кредита до датата на връщане на главницата, което следва да се направи не по-късно от 30 календарни дни, считано от изпращане на уведомлението до кредитора за упражняване на правото на отказ.