Определение № 2014 от 23.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2014 гр. София, 23.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20248002103903 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищеца по делото Д. Д. С., подадени чрез процесуалния му пълномощник адв. Ю. Г. срещу решение № 462/26.04.2024 г. и решение № 743/02.07.2024 г., постановени по възз. гр. дело № 527/2024 г. на Варненския окръжен съд (ВОС).

С касационната жалба с вх. № 14697/10.06.2024 г. ищецът С. обжалва въззивното решение № 462/26.04.2024 г. в частта, с която, при постановена частична отмяна на първоинстанционното решение № 3333/18.10.2023 г. по гр. дело № 15002/2022 г. на Варненския районен съд (ВРС), предявеният от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени в резултат от неоснователното обвинение по досъдебно производство (ДП) № 914/2019 г. по описа на III-то РУ на МВР-В. за престъпление по чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК и поддържането му, приключило с оправдателна присъда № 260162/07.10.2021 г. по н.о.х.д. № 4539/2020 г. на ВРС, потвърдена с решение № 78/09.05.2022 г. по в.н.о.х.д. № 110/2022 г. на ВОС, е отхвърлен от въззивния съд за разликата над сумата 2 000 лв. до сумата 10 000 лв.

С касационната жалба с вх. № 19315/26.07.2024 г. ищецът С. обжалва решение № 743/02.07.2024 г. в частта, с която ВОС е оставил без уважение молбата му с вх. № 14144/04.06.2024 г. в частта, с която се иска допълване на въззивното решение № 462/26.04.2024 г., на основание чл. 250 от ГПК.

Двете касационни жалби на ищеца са процесуално допустими – подадени са в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащи на касационно обжалване решения на въззивния съд. В касационната жалба с вх. № 1

14697/10.06.2024 г. се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение № 462/26.04.2024 г., поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В касационната жалба с вх. № 19315/26.07.2024 г. се излагат оплаквания и доводи за недопустимост, евентуално – за неправилност на обжалваната част от решение № 743/02.07.2024 г., поради нарушение на процесуалния закон – касационни основания по чл.

281, т. 2 и т. 3 от ГПК

Ответната ПРБ не е подала отговори на касационните жалби.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, инкорпорирано в касационната жалба с вх. № 14697/10.06.2024 г., жалбоподателят, чрез адв. Г., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулирал следните правни въпроси: 1) задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо не кредитира някои от тях; и 2) следва ли съдът при определяне на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди да съобрази критериите, посочени в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., и да обсъди всички обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливостта. Касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и конкретно: първия въпрос – в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 г., т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 493/05.03.2013 г. по гр. д. № 236/2012 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 20/23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на ІI-ро гр. отд. на ВКС, решение № 24/2010 г. на Іво гр. отд. на ВКС, решение № 226/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 235/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 239/07.01.2020 г. по гр. д. № 4910/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 310/08.01.2019 г. по гр. д. № 915/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 112/02.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 195/16.07.2013 г. по гр. д. № 757/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 426/05.04.2016 г. по гр. д. № 820/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 97/08.04.2016 г. по гр. д. № 5363/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; втория въпрос – в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 176/13.10.2016 г. по гр. д. № 965/2016 г. на ІIІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 151/10.11.2020 г. по гр. д. № 1180/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 271/30.01.2018 г. по гр. д. № 341/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 95 по гр. д. № 5805/2013 г. на ІIІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 10/08.02.2018 г. по гр. д. № 1600/2017 г. на ІIІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 2/27.02.2018 г. по гр. д. № 2303/2017 г. на ІIІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 144/11.10.2017 г. по гр. д. № 534/2017 г. на ІIІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 61/27.03.2018 г. по гр. д. № 3291/2017 г. на ІIІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 189/17.06.2016 г. по гр. д. № 1334/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 31/28.03.2017 г. по гр. д. № 3333/2016 г. на ІIІ-то гр. отд. на ВКС.

По така наведените основания за допускане на касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение № 462/26.04.2024 г., съдът намира следното:

2

В мотивите към въззивното решение окръжният съд е приел, че фактическата обстановка по спора е правилно установена от първостепенния съд, поради което е препратил към тази част от мотивите на последния, на основание чл. 272 от ГПК. Наред с това, при съвкупния анализ на събраните по делото пред първа инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата на ответната ПРБ, въззивният съд е приел следното: Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл.

2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите причинени от органи на МВР, следствието и прокуратурата при повдигнато обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради посочените в разпоредбата причини, както и че в настоящия случай твърдението на ищеца е за претърпени вреди вследствие на това, че срещу него е повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК, завършило с оправдателна присъда. Въззивният съд е намерил, че са налице всички елементи от фактическия състав на цитираната разпоредба, а именно: повдигнато обвинение срещу ищеца за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК и влязла в сила на 09.05.2022 г. присъда по н.о.х.д. № 4539/2020 г. на ВРС, потвърдена с решение № 78/09.05.2022 г. по в.н.о.х.д. № 110/2022 г. на ВОС, с които ищецът е признат за невиновен в извършване на горното престъпление. Окръжният съд е изложил и правни съображения, че обвинението в престъпление се явява неоснователно винаги когато лицето е оправдано.

На следващо място въззивният съд е приел за установено, че вследствие неоснователното обвиняване в извършване на престъпление ищецът е търпял неимуществени вреди, изразяващи се в психически страдания, стрес и притеснения във връзка с неоснователно повдигнатото обвинение и страха от осъждане. В тази връзка съдът е изтъкнал, че е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство неоснователно обвиненото лице изпитва неудобство, чувства се унизено, а също така е притеснен и несигурен, накърняват се моралните и нравствените ценности на личността, както и социалните отношения и общуване – касае се за вреди, които всеки индивид при подобни обстоятелства неминуемо търпи. Въззивният съд е приел, че в случая, от събраните доказателства не е установено ищецът да е претърпял вреди с по-голям интензитет от обичайните, като от друга страна е приел, че е налице правнорелевантната причинна връзка между действията на ответната ПРБ и увреждането на ищеца, съгласно чл. 51 от ЗЗД и чл. 4 от ЗОДОВ.

Въззивният съд е изтъкнал още, че съгласно чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, като размерът на търсеното от увреденото лице справедливо обезщетение се обуславя от претърпени от него болки и страдания и от настъпилите негативни последици. При определяне размера на дължимото процесно по делото обезщетение, въззивният съд е отчел на първо място продължителността на негативното засягане на правата на личността на ищеца – 1 година, 9 месеца и 5 дни, считано от повдигането на обвинението – 03.08.2020 г., до 09.05.2022 г. – постановяването на въззивното решение на наказателния съд. Окръжният 3 съд е съобразил и че съдебната фаза от наказателния процес, ангажираща по-висока степен на притеснения и неудобства, е с продължителност от 05.11.2020 г., когато е внесен обвинителния акт и е образувано съдебното производство, което от друга страна не е наложило голям брой явявания пред съда – общо 6 за двете инстанции, като едно от съдебните заседания, проведено пред ВРС на 21.06.2021 г., е отложено поради неявяване на ищеца. Въззивният съд е съобразил също и тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищецът, а именно – тежко умишлено престъпление – закана за убийство, която би могла да възбуди основателен страх за осъществяването му – по чл. 144, ал. 3, т. 1, във вр. с ал. 1 от НК, както и че то ангажира сериозна наказателна отговорност – лишаване от свобода до 6 години. Взел е предвид и наложената мярка за неотклонение по отношение на ищеца – „подписка“.

На следващо място окръжният съд е приел, че и със събраните по делото гласни доказателства е доказано претърпяването на неимуществени вреди от ищеца. От показанията на свидетелите А. и Д. съдът е приел за установени, настъпили неблагоприятни последици в емоционалното състояние на ищеца вследствие на образуваното спрямо него, преминало и в двете фази – досъдебна и съдебна, наказателно производство, а именно – отрицателна промяна в характера на ищеца, изразяваща се в нервност, затваряне в себе си, преживяно чувство на притеснение в отношенията с близки и колеги.

Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелите и в частта им, в която те свързват посочените изживявания на ищеца с воденото срещу него наказателно производство за заканата за убийство, но е приел, че не може да цени без ограничения тези показания, тъй като самите свидетели безпротиворечиво сочат, че С. е страна и по други съдебни производства, провокирани от влошените му отношения със семейството на починалия му брат – снаха му М. Д. и племенника му Д. Д.. С оглед това, въззивният съд е достигнал до извод, че негативните проявления у ищеца не са резултат само и единствено от процесното обвинение, тъй като не може да се изключи въздействието върху психиката на ищеца и на други фактори, установени от писмените доказателства по приложеното н.ч.х.д № 2217/2018 г. на ВРС, а именно: имотните спорове между ищеца и Д., довели до иницииране от страна на ищеца през 2018 г. на производство по чл. 5 от ЗЛС за поставяне под запрещение на майка му П. С.; ангажирането в периода 2018 г. – 2019 г. на агенцията за социално подпомагане във връзка с лишаването от достъп на ищеца до майка му; воденото производство по ЗЗДН от снаха му срещу него, приключило със задължаването на С. да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо М. Д.; инициираното от ищеца гражданско производство срещу Д. по иск по чл. 31 от ЗЗД за унищожаване на нотариално заверено пълномощно, с което майката на ищеца упълномощава снаха й да продаде, дари, включително сама на себе си идеални части от девет имота; иск по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД за обявяване недействителността на 1/2 част от договор за дарение, с което П. С. дарява на М.