Определение № 2395 от 23.05.2025, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2395 гр. Варна, 23.05.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мила Й. Колева

Членове:

Тони Кръстев

Десислава Г. Жекова като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно частно гражданско дело № 20253100500920 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 413, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу Разпореждане № 14201 / 03.04.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 4159/2025 г. по описа на ВРС, с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател в частта за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу К. М. Н., ЕГН **********, настоящ адрес: с. С.

О., общ. Д. ч., обл. В., ул. П. № ** за сумите: 58.55 лева - договорна лихва от 11.02.2023 год. до 16.04.2024 год. и 69.44лева - обезщетение за забава от 17.04.2024 год. до 30.03.2025 год., както и съответната част от разноските по делото.

В жалбата се отправя искане за отмяна на атакувания като неправилен акт на заповедния съд. Според жалбоподателя, районният съд е излязъл извън правомощията си, като е коментирал клауза /тази за неустойка за неосигуряване на обезпечение/, на която искането за издаване на заявление по чл.410 ГПК не е основано. Поддържа, че проверката за съответствие на искането с императивна норма на закона и добрите нрави, както и за наличие на неравноправни клаузи, която съдът извършва съгласно чл.411, ал.2, т.2 ГПК, се отнася само до тези клаузи от договора, на които се основава искането. Счита, че погрешно заповедният съд е приел, че в процесния случай са нарушени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, като твърди, че в процесния договор за кредит са посочени годишният лихвен процент, годишният процент на разходите, общата сума, дължимата от потребителя. Излага подробно казуална съдебна практика на окръжни съдилища.

За да се произнесе по същество на жалбата, съдът констатира следното:

Производството по ч. гр. д. № 4159/2025 г. на ВРС е образувано по заявление от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу К. М. Н., ЕГН ********** за сумите: 334.46 лева – главница по договор за кредит, ведно със законната лихва считано от депозиране на заявлението в съда – 31.03.2025 год. до окончателното изплащане на вземането; 58.55 лева – договорна лихва от 11.02.2023 год. до 16.04.2024 год. и 69.44лева – обезщетение за забава от 17.04.2024 год. до 30.03.2025 год. на основание Договор за кредит Бяла карта от 11.02.2023 год., който длъжникът е сключил с „Аксес Файнанс“ ООД и вземанията по който са прехвърлени на заявителя с 1 договор за цесия.

Заявлението в посочените части е отхвърлено от ВРС с мотиви, че с клаузите чл. 15 и чл. 20 от договора за кредит, според които се дължи неустойка при неосигуряване в петдневен срок от активиране на платежния инструмент на обезпечение чрез поръчителството на поръчител, който да отговаря едновременно на посочените в чл. 15, ал.

1, т. 2 условия или банкова гаранция, е договорено допълнително възнаграждение, което следва да бъде включено в годишния процент на разходите, при което се нарушава ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК ГПР да не надхвърля пет пъти размера на законната лихва. Прието е от заповедния съд, че посоченият в договора ГПР не отговаря на действително уговорения, което е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което съгласно чл. 22 от ЗПК договорът за кредит е изцяло недействителен поради противоречие със закона.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, при наличие на правен интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество жалба е неоснователна, като съображенията за това са следните:

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши и проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави, както и дали се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. Следователно в заповедното производство съдът осигурява реализация на правото на заявителя, но само в рамките на конкретно твърдяно от последния правоотношение, без това да представлява разглеждане "по същество" на същото.

Според нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Според дефиницията дадена в §1, т. 1 "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

В случая, в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, в договора за кредит не е отразен вярно годишният процент на разходите, като не са посочени всички разходи, а именно тези за заплащане от потребителя на допълнително възнаграждение в размер на 10% на месец върху усвоената главница, уговорено като „неустойка“ за неосигуряване в петдневен срок от активиране на платежния инструмент на обезпечение чрез поръчителството или банкова гаранция. Така уговорената „неустойка“ в действителност осигурява допълнителна възнаградителна лихва на кредитора в размер на 120 % годишно, което води до значително надхвърляне на императивно установения от чл. 19, ал. 1 ЗПК лимит на годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 20 от ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността. Клаузата за процесната „неустойка“ е договорена при отсъствие на намерение да бъде изпълнено задължението за предоставяне на обезпечение и очевидна воля на двете страни към задължението на кредитополучателя по месечната погасителна вноска да се прибави едно допълнително възнаграждение за кредитора, компенсиращо риска от отпускане на 2 необезпечен кредит. Както правилно е отбелязал в мотивите си заповедният съд, ако заемателят можеше да предостави обещаното обезпечение – поръчител, който да отговаря на условия, многократно надхвърлящи представите и нуждите по отношение обезпечаването на кредит за такава ниска сума като отпуснатата, то той очевидно би могъл да получи кредитиране при многократно по-изгодни условия и не би сключил процесния договор, нито би се обърнал към дружество за "бързи кредити". Ето защо, това възнаградително плащане, наречено „неустойка“, следва да бъде включено в годишния процент на разходите.

Невключването му в ГПР води до нищожност на целия договор на основание чл. 22, вр. чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и до недължимост на претендираните акцесорни вземания за възнаградителна и лихва и обезщетение за забава, на основание чл. 23 от ЗПК. В този смисъл неоснователно се явява оплакването на жалбоподателя, че съдът е изследвал клауза в потребителския договор, на която искането за издаване на заявление по чл.410 ГПК не е основано, доколкото въпросната клауза има за последица недействителност на договора за потребителски кредит, което води до приложение на разпоредбата на чл. 23 ЗПК.

Последното въведено в жалбата оплакване, че заповедният съд, е отхвърлил претенцията за главница, като не е приложил императивната разпоредба на чл. 23 от ЗПК, т.е. погрешно съдът не е присъдил на заявителя чистата стойност на кредита (главницата), не отговаря на фактическата обстановка по делото, тъй като е видно, че ВРС е издал заповед за изпълнение за сумата от 334,46 лева претендирана от заявителя като главница по договора за кредит, ведно със законната лихва за периода от 31.03.2025 г. до изплащане на вземането, държавна такса в размер на 6,69 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 36,16 лева.

Поради съвпадане на правните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на заповедния съд, обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено. На основание чл.

272 от ГПК въззивният съд препраща и към мотивите на ВРС.

Мотивиран от изложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 14201 / 03.04.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 4159/2025 г. по описа на ВРС, 40-ти състав, с което е отхвърлено заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, в частта за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу К. М. Н., ЕГН **********, настоящ адрес: с. С.

О., общ. Д. ч., обл. В., ул. П. № ** за сумите: 58.55 лева – договорна лихва от 11.02.2023 год. до 16.04.2024 год. и 69.44 лева – обезщетение за забава от 17.04.2024 год. до 30.03.2025 год., както и съответната част от разноските по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3