Решение № 191 от 26.02.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 191 гр. Варна, 26.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ ГО, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Невин Р. Шакирова

Членове:

Николай Св. Стоянов мл.с. Виляна Н. Михалева при участието на секретаря Галина Г. Славова като разгледа докладваното от Невин Р. Шакирова Въззивно гражданско дело № 20243100500107 по описа за 2024 година

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба на Област, с административен център гр.

Варна, представлявана от областния управител срещу Решение № 3432 от 25.10.2023г. по гр.д. № 2362/2023г. по описа на ВРС, 43-ти състав, В ЧАСТИТЕ, с които на основание чл.

285 вр. чл. 140, ал. 3 от КТ и л. 86, ал. 1 от ЗЗД въззивникът е осъден да заплати на В. М.

Ф. с ЕГН ********** сумата от 802 лева, заявена като частичен иск от иск с цена на цялото вземане от 1632 лева, представляваща паричната равностойност на безплатна храна, за периода от 27.02.2020г. до 31.12.2022г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 27.02.2023г. до окончателното плащане, както и сумата о т 120 лева, заявена като частичен иск от иск с цена на цялото вземане от 482.14 лева, представляваща обезщетение за забава в плащането на паричната равностойност на безплатна храна, дължимо за периода от 27.02.2020г. до 31.12.2022г., начислено за периода от 01.04.2020г. до 26.02.2023г.

Жалбата е основана на оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в обжалваните части, поради неправилно възприемане от първоинстанционния съд, че полагането на труд под формата на нощни смени нарушава нормалния режим на хранене на работника. Посочено е, че приемането на храна през нощта не е съвместимо с обичайните стандарти, но дори да се приеме за нормално, то ищецът разполага с възможност да носи храна със себе си, щом навиците му предполагат използването на храна и през нощта.

1

Съответно ако липсват такива нужди, то не е налице необходимост и от паричното им компенсиране. В случая областният управител, в качеството му на работодател е издал Заповед № РД-23-7706-35/21.02.2023г., с която на основание чл. 7, ал. 2 от Наредба № 11 от 21.12.2005г. за определяне на условията и реда за осигуряване на безплатна храна е определил служителите, на които се полага безплатна храна и нейната стойност. След като за претендираният минал период такава заповед не е имало, то работодателят не дължи средства за времето преди 21.02.2023г. Само организацията на труда не е основание за приложение на чл. 2 от цитираната наредба, а специфичният характер на труда и специфичната организация на труда са кумулативно изискуемите фактори, които съгласно чл. 285, ал. 1 от КТ пораждат задължението на работодателя за осигуряване на безплатна храна. В случая не са налице рискови фактори, няма изискване за работа на открито, нито вредни условия, дискредитиращи здравния статус на работника, нито нормалният режим на хранене е възпрепятстван от трудовите задължения на ищеца. Работата на ищеца няма специфичен характер. Освен това след като ищецът е получавал ваучери за храна, то безплатна храна не му се дължи на друго основание съгласно чл. 9 от Наредба № 11/2005г., без значение на какво основание областният управител е предоставил ваучерите на всички служители в администрацията му. Отправя в тази връзка искане решението в обжалваните части да се отмени и вместо него се постанови друго, с което исковете да се отхвърлят като неоснователни.

В отговор на жалбата от В. М. Ф. оспорва доводите в нея. Поддържа други, с които обосновава правилност законосъобразност на решението на ВРС, което моли да се потвърди.

В хода на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат изразената позиция по спора, като всяка претендира присъждане на разноски.

При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно нормата на чл. 269, пр. I от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. По останалите въпроси, за да се произнесе съдът съобрази следното:

Производството пред ВРС е образувано по предявени от В. М. Ф. срещу Областна администрация, с административен център гр. Варна съединени в условията на първоначално обективно кумулативно съединяване на осъдителни искове с правно основание чл. 285 вр. чл. 140, ал. 3 от КТ и л. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца след допуснато изменение в размера на исковете с протоколно определение от с.з. от 25.09.2023г., сумата от 802 лева, заявена като частичен иск от иск с цена на цялото вземане от 1632 лева, представляваща паричната равностойност на безплатна храна за периода от 27.02.2020г. до 31.12.2022г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 27.02.2023г. до окончателното плащане, както и сумата от 120 лева, заявена като частичен иск от иск с цена на цялото вземане от 482.14 лева, представляваща обезщетение за забава в плащането на паричната равностойност на безплатна храна, дължимо за периода от 27.02.2020г. до 31.12.2022г., начислено за периода 2 от 01.04.2020г. до 26.02.2023г.

Фактическите твърдения, на които се основават исковете са, както следва: по силата на сключен трудов договор от 29.04.2011г. ищецът заемал длъжност „изпълнителоперативен дежурен на ОСС“ при ответната администрация – работодател Работил по месечни поименни графици за периода, за който е установено сумирано изчисляване на работното време, с което изчисляването е месечно и труда е полаган по разпореждане на работодателя. Работният му ден бил 12 часов. Това фактическо положение, което датира от възникване на ТПО е обективирано едва с Заповед № РД-16-7711-7/01.06.2016г. на областния управител, с която е въведена работа по график на служителите, заемащи длъжност „изпълнител – оперативен дежурен на ОСС“ при сумарно изчисление на работното време с период 6 месеца. На 08.06.2020г. съществуващият между страните трудов договор бил прекратен, като на същата дата между страните е сключен нов трудов договор № 134/08.06.2020г. за заемане на същата длъжност и работно време по график на смени.

Въпреки специфичната организация на труда и дадените по 147 броя дежурства за времето от 2020-2022г., работодателят не е осигурил безплатна храна за целия период на действие на описаните трудови договори до 31.12.2022г., нито е изплащал на ищеца нейната парична равностойност, въпреки изпълняваната работа на 12 – часов работен ден при сумирано изчисляване на работното време. За времето от 01.06.2016г. до 31.12.2022г. ищецът има отработени общо 816 дни, като следва да му се заплати сумата от поне 2 лв./смяна за компенсиране на безплатната храна с парично обезщетение. А от датата на забавата за изпълнение на всяко задължение дължи и законна лихва. Със Заповед № РД 23-770635/21.02.2023г. на областния управител е предвидено, че считано от 01.01.2023г. стойността на безплатната храна е 5.92 лв. за отработена смяна, а при липса на заповед на работодателя, стойността на дължимата храна следва да се определи по реда на чл. 5 от Наредбата № 11/21.12.2005г. Отправил поради изложеното искане за положително произнасяне по предявените искове.

В отговор на исковата молба, Областна администрация, гр. Варна, представлявана от областния управител оспорила предявените искове по основание с аргумент, че е налице обективна невъзможност претенцията на ищеца да бъде удовлетворена предвид липсата на укоримо поведение от страна на работодателя – същият е положил възможните усилия да осигури необходимите средства от първостепенния разпоредител, но той не ги е предоставил. Посочила, че предназначението на безплатната храна е обвързано със здравословните и безопасни условия на труд, поради което се дължи само в случаите, изрично предвидени в чл. 285 от КТ вр. чл. 4, ал. 2 от Наредба № 11/2005г., като замяната й с парична равностойност е недопустима. За да възникне задължение за осигуряване на безплатна храна за работодателя, в тежест на работника е да докаже рисковите фактори, специфичният характер и обременяващите условия в организацията на труда, каквито доказателства в случая не са представени. Съгласно Указание на МТСП и МЗ за прилагане на Наредба № 11/2005г. за определяне на условията и реда за осигуряване на безплатна храна, специфичният характер на труда и специфичната организация на труда са фактори, 3 които следва да действат кумулативно съгласно чл. 285, ал. 1 от КТ. В случая на ищеца, единственото отклонение от нормалния житейски режим е задължението му да стои буден нощем и това е обстоятелство, което не може да бъде неутрализирано с предоставянето на храна. Същият не полага труд в екстремна среда, нито длъжността му изисква необичайни усилия или излагане на увреждащи влияния при изпълнението, а единствено полагането на 12-часови дежурства не съставлява специфична организация на труда. Наред с това работодателят не е издал заповед по чл. 7 от Наредбата, поради което ищецът няма право на безплатна храна, смисълът на която поначало е здравна превенция, а не извличане на икономическа облага. Наред с това в края на 2022г. ищецът получил ваучери за храна Sodexo на стойност 600 лв., надхвърляща дневната ставка за храна по Наредба № 11 за години отработени смени. А според указанията за прилагане на наредбата може да бъде предоставяна храна и под формата на ваучери за храна. Отправила искане поради изложеното предявените искове да се отхвърлят с извод за неоснователност.

СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните, събраните по делото доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за установено следното от фактическа страна:

Няма спор в отношенията между страните, че са обвързани от трудово правоотношение, по силата на което ищецът заема при ответника длъжността „изпълнител – оперативен дежурен на ОСС“, при уговорено работно време на смени, по график, както и че по силата на същото ищецът е престирал труд на 12-часови работни смени, при сумирано изчисляване на работното време първоначално за период на отчитане от 6 месеца, а по силата на заповед № РД-21-7711-5/14.06.2021г. на областния управител – с период на отчитане 4 месеца.

Съгласно длъжностна характеристика на длъжността „изпълнител оперативен дежурен на ОСС“, служителят дава денонощни дежурства и оповестява ръководния състав на Областна администрация Варна и общините, при: привеждане на областта в различни състояния и степени на готовност при военно време; кризи, стихийни бедствия и крупни производствени аварии; мобилизация, разсредоточаване и евакуация; подпомага и организира мобилизационни граждански ресурси за отбраната на страната.

Пред ВРС е проведена ССчЕ, от заключението на която се установява, че за периода от 01.03.2020г. до 31.12.2022г. ищецът е изпълнил 415 бр. 12-часови дежурства, за които стойността на храната е в размер на 830 лева. Размерът на лихвата за забава, начислена за периода от първата дата на последващия месец на престирането на труд до датата на предявяване на исковата молба в съда – 26.02.2023г. при компенсиране на безплатната храна с парично обезщетение от 2 лева на работна смяна, за период на главното задължение от м.03.2020г. до м.12.2022г., възлиза в размер на 130.85 лева, с период на начисляване от 01.04.2020г. до 26.02.2023г.

СЪДЪТ, въз основа на така установеното от фактическа страна, прави следните правни изводи:

Предмет на разглеждане са искове с правно основание чл. 285, ал. 1 от КТ и чл. 86, 4 ал. 1 от ЗЗД.

Установено е по делото, че страните са обвързани от трудово правоотношение, по силата на което ищецът заема при ответника длъжността „изпълнител – оперативен дежурен на ОСС“. По силата на това трудово правоотношение в рамките на исковия период ищецът е престирал труд на 12 часови работни смени, по утвърден от работодателя график, при сумирано изчисляване на работното време първоначално за период на отчитане от 6 месеца, а след 14.06.2021г.– с период на отчитане 4 месеца.

Спорен по делото е въпросът дали престирането на работната сила от работника при 12-часов работен ден при сумирано изчисляване на работното време съставлява специфична организация на труда, при която за работодателя възниква задължение да осигури на същия безплатна храна, както и може ли работникът или служителят, който е имал право на безплатна храна и на който не е била осигурена такава във времето, в което е било необходимо и дължимо, да претендира равностойността й в пари за минал отработен период.