Решение № 260643 от 21.02.2022, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е Н И Е гр. София, 21.02.2022 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен състав, в открито съдебно заседание на седемнадесети януари две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА мл. с-я:

МАРИЯ

МАЛОСЕЛСКА при участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия Ташева в. гр. д. № 4726 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 16081 от 18.01.2020 г., постановено по гр. д. № 47003/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 170 състав, „Е.Е.И.Б.“ ЕООД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Ц.Н.Ч.е осъдено да заплати на К.Л.Г., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** адвокатско дружество „Д.,А.и С.“ на основание чл. 270, вр. чл. 128, т. 2 КТ и чл. 245, ал. 2 КТ сумата от 34 504,91 лева, представляваща начислено и неизплатено трудово възнаграждение за периода м. 04.2016 г. м. 06.2017 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба - 17.07.2018 г. и сумата от 5256,32 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на задължението за заплащане на трудови възнаграждения, за периода от 01.06.2016 г. до 17.07.2018 г., като ответникът „Е.Е.И.Б.“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2258,00 лева - разноски по делото, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати по сметка на СРС сумата от 1590,45 лева - държавна такса и сумата от 400 лева - разноски за експертизи.

Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответната страна „Е.Е.И.Б.“ ЕООД, чрез пълномощника адв. С.Р., в която същото се обжалва изцяло като неправилно и незаконосъобразно. В жалбата се навеждат доводи, че при постановяването на първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове, съдът не е взел предвид направените възражения от ответника, а именно, че ищецът е бил приятел на съпруга на управителя на ответното дружество, като същият не е изпълнявал задълженията си по трудовия договор, като в това число не е посещавал и определеното работно място. Излагат се, че в тази връзка е налице постигнато споразумение между страните, с което ищецът е заявил, че няма финансови претенции към дружеството във връзка с трудовия договор, което, обаче не е било прието като доказателство по делото. Навеждат се доводи, че ищецът е бил канен многократно да получи възнагражденията си, но същият не се е отзовал на съответните покани, за което обаче не са били приети приложените доказателства по делото. В тази връзка се поддържа, че неоснователно в обжалваното решение съдът е приел, че за процесния период, ищецът е полагал труд при ответника, поради което същият дължи заплащане на уговореното в договора основно трудово възнаграждение, както и допълнителното такова.

Поради изложеното, от настоящата инстанция се иска да се отмени изцяло първоинстанционното решение и вместо него да постанови друго, с което да остави без уважение предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.

Въззиваемата страна по делото – К.Л.Г. е депозирал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, чрез процесуалния си представител адв. В.М., в който оспорва жалбата като недопустима, поради което моли съда да я остави без разглеждане а в условията на евентуалност да бъде оставена без уважение като неоснователна. В тази връзка се излага, че жалбата е недопустима като просрочена, тъй като е подадена след изтичане срока за обжалване. На следващо място се поддържа, че същата е неоснователна, като в тази връзка се излага, че съдът правилно не е взел предвид направените от ответника възражения и свързаните с тях доказателствени искания като преклудирани.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от К.Л.Г. срещу „Е.Е.И.Б.“ ЕООД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.

270, ал. 1, вр. чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на сумата 34 504,91 лева - неплатено трудово възнаграждение за периода м. април 2016 г. до м. юни 2017 г., ведно със законна лихва от датата на исковата молба - 17.07.2018 г. до окончателното й плащане, както и иск с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ за заплащане на сумата 5256,32 лева - обезщетение за забавено изплащане на трудовите възнаграждения, считано от 31.05.2016 г. до 16.07.2018 г.

В исковата молба ищецът твърди, че по силата на трудов договор № 008/14.04.2016 г., сключен с ответника, е изпълнявал длъжността „инженер конструктор“ при пълно работно време, за неопределен срок, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 3120,00 лева и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит - 0,6 % за всяка година трудов стаж при настоящия работодател. Трудовото правоотношение между страните било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 07.06.2017 г. До датата на депозиране на исковата молба, ищецът бил получил само сумата от 1000 лева като част от договореното трудово възнаграждение, платена по банков път на 21.07.2016 г., поради което предявява иск за заплащане на остатъка от дължимото му се основно трудово възнаграждение, както и допълнително такова, ведно с обезщетение за забавено изплащане на трудовите възнаграждения, считано от 31.05.2016 г. до 16.07.2018 г.

В срока за отговор ответникът, уведомен по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК, не е представил такъв.

Въззивната инстанция намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка.

По възражението за недопустимост на въззивната жалба като просрочена:

Въззивната жалба е подадена на 10.02.2020 г. в законоустановения двуседмичен срок по чл.

259, ал. 1 ГПК, считано от датата на връчване на съобщението с препис от първоинстанционното решение на 27.01.2020 г. и изхожда от легитимирана страна, поради което въззивната инстанция намира, че е процесуално допустима, а направеното възражение на въззиваемата страна за недопустимост в тази насока е неоснователно.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършена служебна проверка, настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми, поради което следва да бъдат обсъдени доводите относно правилността му.

Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е правилно, като фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените констатации от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави следното:

В конкретния случай не се спори между страните и от събраните доказателства се установява, че между ищеца и ответника е налице сключен трудов договор № 008/14.04.2016 г., както и че за процесния период - от 15.04.2016 г. до 07.06.2017 г. между страните е съществувало трудово правоотношение, като ищецът е заемал длъжността „Инженер, конструктор“. Съгласно параметрите на сключения договор, уговореният размер на основното трудово възнаграждение е 3120,00 лева, а допълнителното е в размер на 0,6 % за всяка година трудов стаж.

Няма спор между страните, а и се установява от представения заверен препис от трудовата книжка, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на 07.06.2017 г. по взаимно съгласие, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.

За да уважи предявените искове, първоинстанционният съд е приел, че неоснователни, недоказани и несвоевренно направени са останали възраженията на ответника, че ищецът не е посещавал работното си място и не е изпълнявал задълженията си по трудовия договор и направеното в тази връзка искане за допускане на свидетел. В мотивите за това, съдът е приел, че производството по делото се разглежда по реда на Глава 25 „Бързо производство“ по ГПК, като от ответното дружество не е депозиран отговор на исковата молба, в дадения едноседмичен срок, същият не е взел становище по изготвения доклад по делото и дадените от съда указания, поради което спрямо него следва да се приложат последиците на чл. 313 ГПК, съгласно които когато в дадения срок страните не изпълнят дадените от съда указания, те губят възможността да направят това по-късно, освен ако пропуска не се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Прието е, че в производството по делото, работодателят носи доказателствената тежест за установяване на обстоятелствата, че същият е платил следващото се на работника възнаграждение за претендирания период, а от ответника не са ангажирани доказателства в тази насока, поради което и предявените искове подлежат на уважаване.

Въззивната инстанция напълно споделя изводите на първоинстанционния съд.

По въпроса кой е момента на настъпване на преклузията за посочване, представяне и събиране на доказателства в бързите производства по трудови спорове, явяващ се от значение за точното приложение на чл. 313 ГПК, във вр. с чл. 312, ал. 1 и ал. 2 ГПК и във вр. с чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК е налице практика по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 416/12.07.2010 г. по гр. д. № 531/2009 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 81 от 27.2.2014 г по гр.дело № 114/12 г на ВКС, IV г. о., решение № 312/07.01.2020 по дело №1083/2019 на ВКС, ГК, IV г.о., с които е прието, че в производството по дела, разглеждани по реда на Глава ХХV ГПК - Бързо производство, са уредени срокове за извършване на процесуалните действия от съда и страните, различни от определените в общия исков процес. За разлика от общия исков процес, в който съгласно чл. 146 ГПК докладът по делото е задължение на съда в първото заседание по делото, съгласно чл. 312, ал. 1 ГПК, съдът изготвя писмен доклад по делото и се произнася по доказателствените искания в закрито заседание в деня на постъпване на отговора на ответника или на изтичане на срока за това. Съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК, в първото заседание по делото в общия исков процес, след доклада, съдът указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В бързото производство, това е задължение на съда в закритото заседание по чл. 312, ал. 1 ГПК - арг. от 312, ал. 3 ГПК, съгласно който текст, по направените своевременно искания във връзка с дадените указания, съдът се произнася в деня на постъпването им, а уредената в чл. 313 ГПК преклузия настъпва, когато страните не са изпълнили дадените им указания.

В настоящия случай, ответникът е уведомен за постъпилата искова молба по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК. Видно от данните по делото, в законоуставения едносемичен срок, от ответната страна не е депозиран отговор на исковата молба. В изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото по чл. 312, ал. 1 ГПК, съдът е дал указания на страните, че в едноседмичен срок могат с писмена молба да вземат становище във връзка с дадените указания и доклад, като изложат нови обстоятелства, посочат нови доказателства за тях и представят писмените такива.

Указал е, че в случай, че не сторят това в установения срок, губят възможността да го сторят по-късно, респ. че след изтичане на този срок, възможността за това се преклудира. Наред с това, в изготвения доклад по чл. 312, ал. 1 ГПК, съдът е указал на страните, че при така предявения осъдителен иск по чл. 270 КТ, в тежест на ищеца е да докаже, че е бил в трудово правоотношение с ответника за процесния период, а на ответника, че следва да докаже – изпълнение на задълженията си за заплащане на претендираните възнаграждения, респ. да докаже възраженията си срещу така предявения иск.