Решение № 5185 от 08.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5185 гр. София, 08.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Иванина Ив. Пъстракова

Членове:

Димитър К. Демирев

Мила Г. Димова при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско дело № 20241100502874 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 21061/19.12.2023 г., постановено по гр.д. № 34488/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 70 с-в, съдът е отхвърлил предявените от „Сънфудс България“ ЕООД срещу Х. А. Т. искове по реда на чл.422 ГПК с правно основание чл.92 ЗЗД вр. чл.234 КТ за признаване за установено, че ответницата дължи сумата от 1200лв., представляваща неустойка по договор за повишаване на квалификацията от 26.01.2021г., както и на основание чл.86 ЗЗД сумата от 31.34лв., представляваща мораторна лихва за периода от 23.11.2021г. до 25.02.2022г., за които е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 2644/2022г. по описа на РС-Пловдив.

Ищецът е осъден да плати разноски в размер на 360лв. за адвокатско възнаграждение.

Съдът е постановил и диспозитив, с който е прогласил на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД клаузата на чл.13 от Договор от 26.01.2021г. за повишаване на квалификацията към Трудов договор № 940580/23.05.2020г. за нищожна като противоречаща на добрите нрави.

Недоволен от решението е останал ищецът, който го обжалва изцяло. Твърди, че съдът е решил спора неправилно, в противоречие с материалния закон, в нарушение на процесуалните норми и необосновано в противоречие със събраните по делото доказателства. Конкретно се твърди, че неправилно е прието, че постигнатата уговорка между страните по чл.92 ЗЗД по чл.12 от договора за повишаване на квалификацията е 1 недействителна поради прекомерност, че същата създавала подчинено и неравноправно за служителя задължение, както и че била нищожна поради противоречие с добрите нрави, за които са изложени подробни съображения. Моли се за отмяната му изцяло и постановяване на друго, с което да бъдат уважени предявените положителни установителни искове за сумата от 1200лв. неустойка за неизпълнение на задължение по Договор за повишаване на квалификацията, както и обезщетение за забава в размер на 31.34лв. мораторна лихва от 23.11.2021г. до 24.02.2022г.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата ответницата, в който се оспорва основателността на жалбата. Твърди се, че целта на предвидения в чл.234 КТ срок, през който служителят се задължава да работи при съответния работодател е да компенсира разходите за обучение, които били направени за служителя от работодателя, оттук санкцията за неспазване на договорения срок, е възстановяване на сторените разходи, съответни на неизпълнението, в която връзка съдът правилно бил приел, че дължими са само претърпени вреди, каквито не били доказани от ищеца. Поддържа се, че решението е правилно и по съображения за прекомерност и неравноправност на процесната клауза за неустойка, така и липсвало виновно неизпълнение на задължение от ответницата, за която да носи отговорност за неизпълнение.

Въззивната жалба на ищеца е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е частично недопустимо, доколкото има произнасяне свръх петитум в частта, в която е прогласена за недействителна клаузата на чл.13 от Договор от 26.01.2021г. за повишаване на квалификацията към Трудов договор № 940580/23.05.2020г., без съдът да е сезиран с такъв иск. Поради което същото следва да бъде частично обезсилено в тази част. В останалата част решението е валидно и допустимо.

По същество настоящият въззивен състав намира следното:

Предявените искове са положителни установителни искове по реда на чл.422 ГПК с основание чл.92 ЗЗД вр. чл.234 КТ за сумата от 1200лв., представляваща неустойка по чл. 13 от договор за повишаване на квалификацията, дължима поради 2 неизпълнение от ответницата на задължението й по чл. 12 от същия договор, ведно със законната лихва, и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва за забава в плащането на главницата. За вземанията е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Ищецът твърди, че с ответницата бил сключен трудов договор от 23.05.2020г., с който била назначена на длъжност „Ресторантски работник“, към който бил подписан на 26.01.2021г. договор за повишаване на квалификацията, по силата на чл.12 от който ответницата се задължила да не прекратява трудовото си правоотношение по време на предстоящите обучения, а при неизпълнение на задължението чл.13 предвиждал неустойка от 1200лв. Твърди се, че в изпълнение на последния на ответницата бил проведен курс на 11.03.2021г., но преди провеждане на втори такъв, считано от 08.06.2021г. било прекратено едностранно трудовото правоотношение по молба на ответницата, до която на 22.11.2021г. била изпратена покана за доброволно изпълнение на задължението за неустойка в 14дн срок от съобщението. Претендира се признаване за установено вземането за неустойка от 1200лв. и мораторна лихва от 31.34лв. (за периода от 23.11.2021г. до 24.02.2022г.), за които суми имало издадена заповед по чл.410 ГПК от 28.02.2022г. по ч.гр.д.№ 2644/2022г. по описа на РС-Пловдив.

В отговора на исковата молба ответницата оспорва иска по основателност по съображения, че е налице пълно неизпълнение на поетите от работодателя задължения по провеждане на обучението, доколкото уговорен по договора курс за повишаване на квалификацията не бил проведен в гр.София, а в ресторант в Макдоналдс в работна атмосфера по време на работния процес, вкл. се оспорва работодателят да е налице основание за начисляването , доколкото с неизпълнение на задълженията относно провеждане на обучение не е претърпял разходи за обучение, които да бъдат компенсирани. Възразява се и че неустойката била договора само в полза на работодателя без реципрочно задължение на работодателя да плати нестойка, ако не преназначи работника на по-висока от заеманата длъжност, поради което е релевирано възражение за нищожност на неустойката поради противоречие на същата с добрите нрави, така и поради неравноправност, доколкото същата е уговорена за дължима, вкл. при основанията по чл.327 КТ, като същата била и прекомерна по размер.

От фактическа страна не е спорно, че между страните е бил сключен трудов договор от 23.05.2020г., по който ответницата е била назначена на длъжност „Ресторантски работник“ в ресторант в гр.Пловдив, към който е бил подписан Договор за повишаване на квалификацията от 26.01.2021г., поради необходимостта от провеждане на курс за повишаване на квалификацията на служителя с цел за в бъдеще да покрива изискванията за заемане на длъжността „мениджър“, с предмет провеждане на курс от работодателя, който служителят се задължавал да усвои. Обучението включвало основен курс, с продължителност три дни и провеждане в гр.София, след 3 успешното завършване на който след шест месеца е предвиден втори курс за напреднали също с продължителност три дни и провеждане в гр.София. Разходите по обучението са за договорени за сметка на работодателя срещу насрещно задължение по чл.12 от договора на служителя да не прекратява трудовото правоотношение по време на обучението и 18м след завършването му. За неизпълнение на това задължение в чл.13 е предвидено, че преди изтичане на срока, независимо дали за определен период е полагал труд по време или след повишаване на квалификацията, страните приемат, че е налице пълно неизпълнение на договора и служителят дължи неустойка в размер на 1200лв. Не е спорно между страните, че ответницата е изкарала първия курс на територията на ресторанта в гр.Пловдив на 11.03.2021г. (с оглед признанието на факт по см на чл.175 ГПК в проведеното п.с.з от 16.05.2023г.), след което по молбата на същата от 07.06.2021г., със заповед № 4897/08.06.2021г. на основание чл.327, ал.1, т.6 КТ е прекратен трудовият договор между страните, т.е. преди да бъде проведен втория курс, така и не се спори, че на 22.11.2021г. била изпратена покана за доброволно изпълнение на задължението за неустойка в 14дн срок от съобщението.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл. 234, ал. 1 КТ, страните по трудовото правоотношение могат да сключат договор за повишаване на квалификацията на работника или служителя или за придобиване на квалификация по друга професия или специалност (преквалификация), а според ал. 2, с договора се определят професията и специалността, по която работникът или служителят ще се обучава, мястото, формата и времето на обучението, финансовите, битовите и други условия за времето на обучението. Съгласно ал. 3 на чл. 234 от КТ, с договора страните могат да уговарят задължение на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, но за не повече от 5 години, както и отговорност при незавършване на обучението, както и при неизпълнение на задължението за работа за определен срок при същия работодател.

Страните по договор за повишаване на квалификацията целят постигането на благоприятни за тях последици чрез повишаване на равнището, степента на знанията и уменията на работника или служителя в рамките на определена професия или специалност. Обучението за повишаване на квалификацията се осъществява извън рамките на обичайния трудов процес по предоставяне на работната сила.

Минималното задължително съдържание на договора е определено в чл. 234, ал. 2 КТ, а ал. 3 дава възможност страните по договора да уговорят и допълнителни условия, свързани със задължението на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, както и каква отговорност се носи при неизпълнение. Целта на 4 разпоредбата е работата в определения по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ срок при този работодател да компенсира разходите за обучение. По отношение изпълнението на договора по чл. 234, ал. 1 КТ и отговорността при неизпълнение приложими са общите правила на гражданския закон. При договора за квалификация и преквалификация не е уреден по императивен начин размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на обучавания, който въпрос е предоставен на договорната свобода на страните и няма пречка страните отнапред да определят обезщетението за вреди под формата на неустойка. В сключения между страните договор за повишаване на квалификация от 23.05.2020г., имащ характер на такъв по чл. 234 КТ, се подчинява на общите правила по ЗЗД относно неговото изпълнение, като съдът с оглед доводите във въззивната жалба следва да се произнесе по валидността на неустоечната клауза и съответствието й с добрите нрави, както и е длъжен да се произнесе по направено изрично в отговора на исковата молба и поддържано в отговора на въззивната жалба възражение за намаляване размера на неустойката поради прекомерност.

Настоящият въззивен състав приема, че изводът на първоинстанционният съд, че процесната неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави е неправилен. Според мотивите на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК на ВКС, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги форма на договорна отговорност, а предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора и следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. При възражение за нищожност на неустойка поради противоречието й с добрите нрави съдът следва да се съобрази и с утвърдените в практиката на ВКС критерии: естеството на задължението, размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойката, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнените вреди, както и други фактори, произтичащи от спецификите на конкретния случай. Неустойката е нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави и се преценява към момента на 5 неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди.