Определение № 2777 от 10.03.2026, Административен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2777

Пловдив, 10.03.2026 г.

Административният съд - Пловдив - III Състав, в закрито заседание в състав:

Съдия:

ЛЮБОМИРА НЕСТОРОВА като разгледа докладваното от съдията Любомира Несторова административно дело № 565/2026 г. на Административен съд - Пловдив, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 166, ал.4 от Административно-процесуален кодекс /АПК/.

Производството по делото е образувано по жалба на Д. Р. К. с [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], ет.8, ап.23, депозирана чрез адвокат К., против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №26-5697-000007 от 12.02.2026г. на Началник група към ОДМВР Пловдив, сектор „Пътна полиция“ Пловдив, с която на основание чл. 171, т.1,б.3 ГГ от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ е наложена на Д. Р. К. с [ЕГН], принудителна административна мярка-временно отнемане на СУМПС на водач извършил нарушение по чл.175, ал.3 от ЗДвП, до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 6 месеца.

Субсидиарното производство по реда на чл. 166, ал. 4 от АПК е във връзка с искане от жалбоподателя съдът да спре допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на обжалвания индивидуален административен акт. Искането е основано на твърдението за незаконосъобразност на приложената мярка и оспорване на установената от контролните органи фактическа обстановка.

Административният орган поддържа становище за неоснователност на искането и моли да бъде оставено без уважение.

Искането е направено от лице с надлежна процесуална легитимация - жалбоподател по настоящия правен спор и адресат на административния акт, чието изпълнение се иска да бъде спряно. Жалбата срещу процесната заповед е подадена в законоустановения срок и при наличието на правен интерес, поради което е допустима за разглеждане. Доколкото искането по чл. 166 от АПК - за спиране на предварителното изпълнение, е производно и обусловено от наличието на висящо съдебно производство по оспорване на административния акт, какъвто в случая е налице, то същото е допустимо за разглеждане. По същество искането е неоснователно.

Процесната заповед е издадена на основание чл. 171, т. 1 от ЗДвП и съобразно правилото на чл. 172, ал. 6 от същия закон оспорването не спира нейното изпълнение. Предварителното изпълнение е допуснато по силата на закона, без да е необходимо административният орган да обосновава наличието на някоя от материалноправните предпоставки на чл. 60, ал. 1 от АПК.

Правомощието по чл. 171, т. 1 от ЗДвП цели да обезпечи защитата на живота и здравето на участниците в движението. В случая предварителното изпълнение на заповедта е нормативно обосновано с цел защита на особено важни държавни и обществени интереси.

Допускането на предварително изпълнение на посочената категория административни актове по силата на закона се явява изключителна мярка. За да не доведе тази намеса на държавната власт в правата и законните интереси на лицата до непропорционално накърняване, следва да е налице съразмерност на преследваната обществена цел спрямо личния интерес на адресата на акта. Именно поради това законодателят е предвидил - чл. 166, ал. 4 от АПК вр. чл. 172, ал. 6 от ЗДвП, възможност съдът да прецени дали допуснатото по силата на закона предварително изпълнение няма да причини значителна или трудно поправима вреда на адресата на акта. В случай, че такава опасност е налице, изпълнението може да бъде отложено до стабилизиране на административния акт. По аргумент от законовата разпоредба, съдът прави тази преценка само на базата на нови обстоятелства, които са възникнали след издаване на оспорения акт. Тежестта за доказването им пада изцяло върху засегнатото лице. По аргумент от чл. 166, ал. 2 от АПК, адресатът на изпълнението следва по несъмнен начин да докаже, че последното може да му причини значителна или трудно поправима вреда. На установяване подлежи реалният риск от настъпване на вредата и нейните количествени и качествени характеристики.

В случая жалбоподателят твърди, че предварителното изпълнение на заповедта ще му причини значителна и трудно поправима вреда, която се изразява в затруднение за упражняване на трудовата му дейност, да изпълнява семейните задължения и да се придвижва нормално в ежедневието си. В подкрепа на тези твърдения не се представят доказателства, нито се конкретизира видът и размерът на вредите.

Спирането на допуснатото по силата на чл. 172, ал. 6 от ЗДвП предварително изпълнение, единствено на основание типичните за превантивната мярка последици, би означавало интересите на водача – уличен в противоправно поведение, самоцелно да бъдат поставени над обществените като се приеме, че нуждата му от управление на моторно превозно средство е над нуждата да бъде гарантиран животът и здравето на останалите участници в движението. Такъв подход несъмнено ще лиши от ефективност защитата на особено важните държавни и обществени интереси и ще прегради постигането на преследваната от закона цел. Нормална и целена последица от мярката е преграждането на възможността провинилият се водач да управлява МПС. Жалбоподателят твърди, че ще му бъде причинена вреда от невъзможността му да упражнява трудова дейност. Заявеното обстоятелство не се крепи на доказателства. Дори да се даде доверие на твърдението на жалбоподателя, че ще понесе вреди от предварителното изпълнение на заповедта, които не се доказват нито по вид, нито по размер, то тези вреди ще са типични и производни от постигане целите на административната принуда. Тези вреди в случая не може да бъдат квалифицирани като значителни или трудно поправими по смисъла, вложен от законодателя. Като значителна или трудно поправима вреда следва да се определи само такава увреда, която не може да бъде репарирана по обезщетителен ред, каквато в случая не се установява (в този смисъл определение № 397 от 15.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11729/2025 г., VII о.).

Конституционно закрепеното право на труд и упражняване на избрана професия или дейност не е неограничимо. В случая не се отнася за лишаване от право, а за неговото ограничение, което е нормативно заложено, и ограничението не е пряко (тъй като не се констатира хипотеза на лишаване от права), а е последица от изпълнението на мярката като вид държавна принуда.

Заявеният от жалбоподателя риск определено не е от категорията рискове, противопоставими на защитимия от законодателя обществен интерес (живота и здравето на гражданите). Отнемането на СУМПС е последица от приложената мярка, а не от допуснатото по закон предварително изпълнение на същата.

Не е налице и предпоставката изпълнението да се спре поради "нови обстоятелства" в съответствие с изискването на чл. 166, ал. 2 АПК. Съставът на чл. 171, т. 1, б. "з", б. "гг" вр. чл. 175, ал.3 от ЗДвП не отдава правно значение на обстоятелството дали след налагане на мярката е МПС е регистрирано по надлежния ред.

По тези съображения съдът намира, че в случая не се доказва нито реалният риск за настъпване на вреда, нито значителният и непоправимият й характер като възможен обективен резултат от допуснатото по силата на закона предварително изпълнение. Не се доказва наличието на предпоставките по чл. 166, ал. 4 от АПК, които да налагат превантивна защита на правната сфера на жалбоподателя.

Ето защо, Съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Д. Р. К. с [ЕГН], за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №26-5697-000007 от 12.02.2026г. на Началник група към ОДМВР Пловдив, сектор „Пътна полиция“ Пловдив.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния административен съд на Република България в седем дневен срок от съобщаването на страните за неговото постановяване.

Съдия: