Решение № 3692 от 07.10.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 3692 гр. Варна, 07.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 17 СЪСТАВ, в публично заседание на осми септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Иван Стойнов при участието на секретаря Валентина М. Милчева като разгледа докладваното от Иван Стойнов Гражданско дело №

20253110111728 по описа за 2025 година

Производството е образувано по подадена искова молба от М. М. Р., гр. *, с която срещу „*“ АД, гр. *, е предявен установителен иск за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит, евентуално за отделни клаузи от него, поради противоречието им със закона и добрите нрави.

В исковата молба ищецът излага, че на *г. между него и „*“ АД е сключен договор за потребителски кредит № *. По силата на Договора за потребителски кредит, „*“ АД е поел задължението да предостави на ищеца – потребител по смисъла на ЗПК, парична сума в размер на 500 лв., а ищецът се е задължил да върне заемната сума, както и възнаградителна лихва и други такси и разходи. В условията на договора било посочено, че ищецът следва да предостави обезпечение, по начина и реда и отговарящо на условията на Общите условия на дружеството – поръчител или банкова гаранция. Ако, не осигури обезпечение, потребителят следва да заплати месечна вноска в размер на 516,66 лв., както й неустойка в общ размер на 148,50 лв. и в този случай общата сума, която следва да върне възлиза на 665,16 лв. Поради това оскъпяване счита, че процесният договор за потребителски кредит е изцяло недействителен по смисъла на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите, а ако съдът приеме, че процесния договор за кредит не е изцяло недействителен, то същия съдържа нищожни клаузи. Сочи, че в договора следва да е посочена не само цифровата стойност на годишния процент на разходите, но и изчерпателно да се посочат всички разходи, които потребителят ще направи и които са отчетени при формирането на годишния процент на разходите. Счита, че клаузата за обезпечение, предвидено в чл.10 от Приложение 1 към процесния договор за кредит, както и обективираното задължение на ищеца за заплащане на неустойка, водят до цялостна нищожност на договора, доколкото задължението е на практика неосъществимо. Твърди, че процесната неустойка за неизпълнение на поетото с договора задължение за предоставяне на обезпечение, всъщност представлява скрита добавка към възнаградителната лихва. Излага, че процесният договор за кредит е нищожен именно поради включените две нищожни клаузи в него – за заплащането на неустойка и за договорна лихва в размер на 40,54%.

Договорът е недействителен и поради обстоятелството, че не е посочено в ГПР какви точно 1 компоненти са включени. Моли за уважаване на исковете и за присъждане на сторените по делото разноски.

Ответникът „*“ АД подава отговор на исковата молба, с който оспорва иска. Сочи, че на *г. между „*” АД, в качеството си на кредитодател, и М. М. Р., в качеството си на кредитополучател, бе сключен Договор за потребителски кредит № *. На *г. страните са предоговорили правоотношенията си като са сключили Анекс № *към Договор за потребителски кредит № *, по силата на който е рефинансирано задължението на кредитополучателя по договора за кредит. Подробно описва процедурата за кандидатстване за кредит. Възразява изцяло срещу твърденията за нищожност на договора, изложени в исковата молба, като определя същите като необосновани и неоснователни. Съгласно Анекс № *се установява, че Кредитополучателят дължи на Кредитодателя Годишна фиксирана лихва за ползване на кредита в размер на 40.54 % върху главницата по кредита. Лихвата за ползване на кредита на ден е в размер на 1/365 от Годишната лихва за ползване на кредита.

Твърди, че не е налице законова норма, която да определя, че възнаградителната лихва не трябва да надхвърля трикратният размер на законната лихва. Сочи, че от приложения по делото анекс е видно, че размерът на лихвения процент по кредита е изрично и ясно посочен, както и размерът на ГПР, като същевременно тези размери са съобразени със законовите ограничения за този вид договори. Изчерпателно излага аргументи относно законността на сключения договор, анекса към него, както и по отношение на клаузата за неустойката. Счита, че договорът и анексът към него са сключени при пълно съгласие от ищеца, като пояснява, че кредитополучателят е разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, съответно анекса, без да е обвързан по никакъв начин от спорната неустойка. Поради изложеното моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни и необосновани. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски.

С молба преди открито съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния си представител, поддържа исковата молба.

С молба преди открито съдебно заседание ответникът, чрез процесуалния си представител, поддържа отговора.

Настоящият състав на съда, въз основа на твърденията и възраженията на страните, с оглед събраните по делото доказателства и по вътрешно убеждение, формира следните фактически и правни изводи:

Предявен е установителен иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит, евентуално на отделни негови клаузи, поради противоречието им със закона и добрите нрави, квалифициран по чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. I и III ЗЗД.

Съобразно разпределената в процеса доказателствена тежест ищецът е следвало да установи наличието на твърдените основания за нищожност – противоречие със закона и добрите нрави. В тежест на ответника е било да установи, че договорът е действителен и е породил целените в него правни последици.

Не се спори по делото и се установява от представените писмени доказателства, че страните са сключили процесния Договор за потребителски кредит № *от *г. /л. 5-8, л. 3034/, ведно с Приложение № 1 и погасителен план /л. 9-10, л. 35-36/ и Анекс /л. 33-34/ към него, както и Стандартен европейски формуляр /л. 37-43/ и Общи условия /л. 44-48/, по силата на които договор М. М. Р. се задължил да заплати на „*“ АД сумите от 500 лв. главница и 16,66 лв. възнаградителна лихва, при ГПР в размер на 49 %.

В чл. 5.1 до чл. 5.5 от Договора е предвидено, че длъжникът се задължава да осигури поръчителство или банкова гаранция при определени условия. В чл. 5.6 от Договора е предвидено, че случай на неизпълнение на това си задължение дължи неустойка за всеки календарен ден, в който не е сторил това. В Приложение № 1 е посочена размера на сумата, която следва длъжникът да върне, ако не представи одобрено обезпечение – 665,16 лв., което води до извод, че размерът на неустойката е 148,50 лв., каквато сума е записана и в погасителния план.

2

На първо място следва да се посочи, че ищецът е потребител и процесния договор има елементите на потребителски такъв, поради което и спрямо него прилагат разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. Извършвайки проверка на договора за кредит за необходимите реквизити по чл. 11 ЗПК и тълкувайки уговорките в него, съдът приема, че ГПР не е надлежно посочен, което само на това основание води до недействителност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК.

Този извод може да се направи и без да са необходими специални знания, защото в посочения размер на ГПР не е включена сумата за неустойка за не предоставяне на обезпечение, което не се оспорва от кредитора.

Уговорката в договора за кредит, за заплащане на неустойка при не предоставяне на обезпечение в размер на сумата от 148,50 лв. е нищожна.

Това вземане несъмнено следва да се квалифицира като уговорена отнапред компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена престация. Тази уговорка противоречи на чл. 16 ЗПК и чл. 19 ЗПК, поради което е нищожна, поради противоречието й със закона. В горния смисъл е и практиката на ВОС по подобни казуси /Определение № 1447 от 16.04.2019 г. по в.ч.т.д. № 538/2019 г., Определение № 4560 от 30.12.2019 г. по в.ч.т.д. № 2058/2019 г., Определение № 4195 от 22.11.2019 г. по в.ч.т.д. № 1827/2019 г. и др./ Също така уговорената неустойка за неизпълнение на задължението на кредитополучателя за предоставяне на обезпечения /банкова гаранция или поръчител/ по кредита е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Същата излиза от присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Не е ясно какви вреди покрива същата и доколкото оскъпява допълнително кредита, заобикаля изискванията на ЗПК. Отделно тази уговорка води до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца, и не отговаря на изискването за добросъвестност, в частност лишава длъжника от право на избор и възможност за индивидуално договаряне.

Също така, при условие, че финансовата институция е длъжна да оцени платежоспособността на потребителя в съответствие с изискването на чл. 16 ЗПК, а с уговорената неустойка се цели да се обезщетят вредите от евентуална фактическа неплатежоспособност на длъжника, то последното е в противоречие с цитираната разпоредба на закона. В тази връзка и противоречи на закона уговорката, че неустойката обезпечава точно тези вреди – кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита.

В случая нищожността на клаузата е толкова съществен порок, че води до нищожност на целия договор. Уговаря се допълнително обезщетение при неизпълнение надхвърлящо предвиденото в чл. 33, ал. 2 ЗПК. Умишленото невключване в посочения по кредита ГПР на изначално дължими суми за неустойки води до нищожността на целия кредит, на основание чл. 19, ал. 4 ЗПК. Налице е многобройна практика на СЕС и националните съдилища в тази връзка, с която страните са запознати и настоящият състав не намира за необходимо да преповтаря. В случая е без значение дали потребителят предварително е бил наясно с тези клаузи или не, доколкото се касае до директно противоречие с императивни разпоредби на закона от публичен характер, а не само до уговаряне на неравноправни клаузи.

Предвид изложеното, настоящият състав намира, че процесният договор за кредит е недействителен, доколкото в настоящото производство не се установи, че са изпълнени императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП, касаещи задължителните реквизити на договора на кредит, сключен с потребител. В този смисъл е и Решение № *от *г. по в.гр.д. № */*г. на ВОС, постановено по идентичен казус.

Предявеният иск за прогласяване нищожността на сделката, поради противоречието й със закона, е изцяло основателен и следва да се уважи. Не следва да се разглеждат останалите евентуални искания.

По разноските:

Предвид изхода на спора и разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да 3 бъде осъден да заплати на ищеца сторените от него разноски в производството.

Същият е представил доказателства за заплатена държавна такса в размер на 26.33 евро. Процесуалният му представител претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл.

38 ЗА, което съдът определя в размер на 205 евро.

Ответникът своевременно е релевирал възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение, което се явява неоснователно, предвид цената на иска, насрещно претендираното възнаграждение за собствения му процесуален представител, както и фактът, че възнаграждението по чл. 38 ЗА се определя от съда и то не може да бъде прекомерно.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на сключения между страните “*“ АД, ЕИК *и М. М. Р., ЕГН **********, Договор за потребителски кредит № *от *г., поради противоречието му със закона, на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. I ЗЗД.

ОСЪЖДА “*“ АД, ЕИК *, ДА ЗАПЛАТИ на М. М. Р., ЕГН **********, сумата от 26.33 € /двадесет и шест евро и тридесет и три цента/, представляваща сторените от ищеца разноски в производството по делото за заплатена държавна такса, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

ОСЪЖДА “*“ АД, ЕИК *, ДА ЗАПЛАТИ на адв. М. Л. Л., ЕГН **********, сумата о т 205 € /двеста и пет евро/, представляваща определено от съда възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска защита на ищеца М. М. Р. в производството по делото, на основание чл. 38 ЗА, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК.