Решение № 10 от 03.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 10 гр. Пловдив, 03.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20255330102033 по описа за 2025 година

Образувано е по искова молба на К. И. Г., ЕГН: **********, против „Стик- Кредит” АД, ЕИК: 202557159, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове установителен иск с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.11, т. 9 и т.

10, вр. чл. 19, ал.4 ЗПК за прогласяване на нищожността на Договор за кредит от *, в условията на евентуалност за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка по договора, както и осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – за осъждането на ответника на сумата от 53.83 лева - недължимо платена по Договора за кредит от *, евентуално на сумата от 40 лева – недължимо платена за неустойка, ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит **/*, с предоставена сума от 1500 лева, със срок на погасяване – 24 месеца, при обща сума за връщане от 1700 лева. Твърди, че в договора е уговорено, че ако не представи обезпечение дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение.

Твърди, че е погасил предсрочно по Договора за кредит сумата в общ размер на 1553.83 лева.

Договорът бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като не отговарял на изискванията по чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК- липсвала методика за формиране на ГПР, не било ясно и кои компоненти се включват в него. Отделно от това, тъй като неустойката не била включена в ГПР, се заобикаляла нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката представлявала разходи по кредита, които трябвало да се включат в ГПР, защото в противен случай той не отговарял на действителния, а това представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от ЗЗП. В случая нищожността на клаузата за неустойка обуславяла нищожност и на целия договор. При условията на евентуалност се твърди, че 1 клаузата за неустойката била нищожна, като с нея се нарушавали добрите нрави, принципите на добросъвестност и справедливост, а се получавало и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Неустойката била прекомерна, като тя излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигане на неоснователно обогатяване.

Представлявала и добавък към възнаградителната лихва и донасяла сигурна печалба на заемодателя.

Предвид изложеното, договорът бил недействителен на специалните основания по ЗПК, поради което се моли същият да се обяви за недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а в условията на евентуалност – да се обяви за недействителна клаузата за неустойка, обективирана в договора, както и за връщане на платените над главницата суми, евентуално за връщане на платената сума за неустойка, ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор със становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове.

Не оспорва, че страните са сключили Договор за потребителски кредит **от *, по силата на който ответното дружество предоставило на ищцата сумата от 1500 лева, която следвало да бъде върната заедно с договорено възнаграждение, съгласно погасителен план, както и, че в договора била предвидена неустойка при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, като кредиторът не бил задължен да претендира същата.

Счита, че не са налице предпоставки за обявяване на сключения договор за недействителен.

Договорът за потребителски кредит бил сключен от разстояние, при спазване на изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Заемната сума по договора била веднага предоставена на ищеца по посочена от него банкова сметка. Комуникацията между страните при сключване на договора се провеждала електронно или чрез смс, като ищецът кандидатствал за отпускане на заема и предоставял на кредитора свой телефон и имейл. В случая ищецът попълнил електронна заявка, като създал свой личен профил и въвел данните си, а с натискане на бутона „подпис“ изразил своето недвусмислено волеизявление за съгласие за сключване на договора. След одобряване на заявката му на електронната поща на лицето били изпратени проект на договор и погасителен план, СЕФ, ОУ, като по този начин му била предоставена необходимата преддоговорна информация, като клиентът бил запознат предварително с всички условия и се съгласил с тях. По отношение на нейната действителност не следвало да се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а общите разпоредби на ЗЗД. Неустойката се дължала от неизправната страна по договора, когато била налице онази форма на неизпълнение, за която е била уговорена, в конкретния случай – непредоставяне на обезпечение по договора. Размерът на неустойката се определял като процент от заетата сума, като същата се начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависело изцяло от волята на заемателя. Счита, че така договореният размер на неустойката, като определен процент, не води до неоснователно обогатяване, а самата неустойка не излизала извън присъщите за нея функции. Целта на неустойката била да репарира причинените от неизпълнението в срок вреди, както и да се гарантира точно изпълнение, а ако това не се постигне – да санкционира за неизпълнение, поради което клаузата за неустойка не противоречала на добрите нрави. Нямало въведено законодателно изискване относно размера на неустойката, като, ако се приемело, че същата е прекомерна, нейният размер можело да бъде намален и не следвало клаузата да се обявява за недействителна.

Предвид изложеното моли за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в 2 тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит ** от *, по който ищецът е получил в заем сумата от 1500 лева. /виж Определение по чл. 140 ГПК от 20.08.2025 г./, както и, че ищецът е заплатил на ответника по процесния договор за кредит сумата от 1553.83 лева /виж протоколно определение от о.с.з. от 02.12.2025 г./

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

Следователно съдът приема, че между страните е сключен от разстояние Договор за потребителски кредит № ** от *, по който на ищеца е предоставена сумата от 1500 лева.

Със същия договор е уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 36.00 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 42.58 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 24 месечни погасителни вноски, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 2306.04 лева.

Според чл. 17, ал. 1 от договора за кредит, страните се споразумяват, в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, потребителят да: - осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и сл. ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, вкл. за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или – да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора (включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на Кредитора за заплащане на тези задължения, като срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Според чл. 17, ал. 2 от договора, третото лице – поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговорят на изискванията, посочени в Общите условия и се одобрява от кредитора.

Съгласно чл. 20 от Общите условия, поръчител може да е дееспособно физическо лице, навършило 21 години, притежаващо българско гражданство, с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права /социално и здраво осигуряване/ през последните дванадесет месеца преди датата на подаване на Заявката за кредит, което полага труд по трудово/служебно правоотношение по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на трудовото/служебното правоотношение към датата на подаване на Заявката за кредит, както и е получавало редовно възнаграждението си за последните 12 месеца преди датата на подаване на Заявката за кредит; конкретно физическо лице може да бъде поръчител само на един потребител. Посочено е още, че поръчителят трябва да отговаря и на следните допълнителни изисквания и да предостави следните документи: минимален осигурителен брутен доход – 1500 лв.; валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател минимум- 6 месеца; липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н.; да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова финансова институция; да не е настоящ потребител на кредитора; да предостави служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад, считано от датата на предоставянето й пред кредитора.

Уговорено е, че срокът за валидност на банковата гаранция трябва да е най-малко 30 дни след падежа на последната вноска.

Съгласно чл. 27, ал. 1 от процесния договор, при неизпълнение на задължението да 3 предостави обезпечение, съгласно чл. 17, потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Според чл. 27, ал. 2 от договора, страните се съгласяват, в случай на настъпване на дължимостта на неустойката, потребителят да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.

Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало, именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.