Решение № 6296 от 18.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6296 гр. София, 15.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рафаела Ст. Матева Въззивно гражданско дело № 20231100508653 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20051289/02.08.2022 г., постановено по гр.д. № 6428/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 54 състав, е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ******* по реда на чл. 422, ал.1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. чл. 153 ЗЕ, че В. Л. П.-К., ЕГН **********, дължи на дружеството, следните суми: сумата от 858,08 лева, представляваща цена на потребена в периода от 01.06.2016г. до 30.04.2018г. топлинна енергия в имот, представляващ апартамент № 33, находящ се в гр. София, ж.к. „Гео Милев“, бул. „*******, както и сумата от 51,86 лева, представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода от 01.06.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 19.06.2019г. до окончателното изплащане на задълженията, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 11.07.2019г. по ч.гр.д.№ 34921/2019г. по описа на СРС, 54 състав. С постановеното решение са отхвърлени предявените от „Топлофикация“ ЕАД искове с правно основание чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. чл. 153 ЗЕ за разликите до пълния предявен размер на претенцията за цената на услугата дялово разпределение, а именно 54,12 лева, както и за периода от 01.05.2016 г. до 31.05.2016 г., както и изцяло са отхвърлени исковете с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че В. Л. П.-К., ЕГН **********, дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, сумата от 98,52 лева, представляваща обезщетение за забава, начислено върху цената на топлинната енергия за периода от 14.09.2017 г. до 07.06.2019 г., както и сумата от 10,41 лева, представляваща законна мораторна лихва, начислена за периода 1 от 30.06.2016 г. до 07.06.2019 г. върху цената на услугата за дялово разпределение. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 и ал.3 ГПК е разпределена и отговорността за разноските в заповедното и исковото производство.

Производството по делото е образувано по подадена въззивна жалба с вх. № 25060396/30.08.2022г. от В. Л. П.-К. чрез адв. С. Д., с която се обжалва решението на първоинстанционния съд в частта му, с която са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове. В жалбата се излага становище за неправилност и необоснованост на съдебния акт, както и за постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон и при неизяснена фактическа обстановка.

Оспорва се изводът на първоинстанционния съд, че ответницата е единствен собственик на процесния имот, респективно че е материално легитимирана да отговаря по предявените искове. Сочи се, че имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност през 1969 г. от В.Д.Т. и К.П.А., като счита, че в производството не са били събрани достатъчно доказателства за установяване на наследниците им. В тази връзка намира за неправилно становището на съда, че Л.К. П. е единствен наследник на В.Д.Т. и К.П.А.. В допълнение се посочва, че съдът не е съобразил, че съобразно представената справка за родствени връзки ответницата е имала брат В.Л. П. (починал евентуално през 1985 г.) и не е изследвал наследниците на това лице. Моли решението в неговата обжалвана част да бъде отменено, а предявените искове – отхвърлени. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД и третото лицепомагач „БРУНАТА“ ООД (със сегашно наименование „Д.“ ООД) не са подали писмен отговор на въззивната жалба в срока по чл.263 ал.1 ГПК.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. След извършена проверка съдът намира, че постановеното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, като по направените във въззивната жалба оплаквания относно неговата правилност, намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр.

1 ЗЗД във вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

2

Основателността на предявения иск по чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. чл.

153 ЗЕ за заплащане стойността на потребена топлинна енергия е обусловена от наличието на следните предпоставки: съществуване на облигационно (продажбено) отношение между ищеца и соченото за потребител лице, по силата на което топлофикационното дружество се е задължило да доставя до процесното жилище топлинна енергия, а в тежест на купувача на енергията е възникнало корелативното задължение за заплащане на цената й; доставка на топлинна енергия до процесния имот през процесния период; неизпълнение на насрещното задължение на ответника за плащане на дължимата за потреблението цена в претендирания размер.

Във връзка с установяването на първата предпоставка следва да се има предвид, че понятието "клиент на топлинна енергия" е легално определено в разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ (изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), според която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 от ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ. Съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) "битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Така очертаният кръг от лица се допълва с разясненията, дадени с ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС, според което клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, съответно - на носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо имота лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Сключването на договора с третото лице следва да бъде доказано, като допустими са всички доказателствени средства, предвидени в ГПК.

Оплакванията, направени с въззивната жалба, за порочност на първоинстанционния съдебен акт като постановен при неизяснена фактическа обстановка и свързаните с това съображения, че ответницата не е единствен собственик на процесния имот, се отнасят именно до установяване наличието на горепосочената първа предпоставка за основателност на исковата претенция. Въззивният съд намира изложените от въззивника оплаквания в тази връзка за неоснователни поради следните съображения:

Пред първоинстанционният съд са ангажирани от ищцовото дружество писмени доказателства относно правото на собственост върху процесния имот. По делото е приет като неоспорен от ответника Нотариален акт от 01.12.1969г. за собственост на апартамент (жилище) по чл. 55г ЗПИНМ № 106, дело № 6306/1969г. От него се установява, че В.Д.Т. и К.П.А.а придобили по 3 силата на покупко-продажба правото на собственост върху процесния апартамент № 33, находящ се в гр. София, ж.к. ******* Съгласно действащата към този момент редакция на Семейния кодекс от 1968 г. правото на собственост върху горепосочения недвижим имот е придобито в режим на съпружеска имуществена общност. За установяване на наследниците им пред първоинстанционния съд са представени: удостоверение за наследници на В.Д.Т., починала на 09.07.1988 г.; удостоверение за наследници от 07.03.2011 г. на Л.К. П., както и са приобщени изготвените по реда на Наредба № 14/18.11.2009 г. справки от регистъра на Национална база данни „Население“ за К.П.А. и В.Д.Т.. От съвкупния им анализ се достига до извод, че Л.К. П. е законен наследник на починалите си родители В.Д.Т. и К.П.А., като след смъртта си е оставил за свой наследник единствено ответницата В. Л. П.-К..

Представените по делото удостоверения за наследници са официални документи по смисъла на чл. 179, ал.1 ГПК като не са налице данни насрещната страна да е оспорила истинността им. В подкрепа на направените с въззивната жалба оплаквания не са ангажирани никакви доказателства, такива не са направени и в хода на производството пред първата инстанция.

Следователно, съобразно представените пред първоинстанционния съд доказателства, последният правилно е приел, че правото на собственост върху процесния недвижим имот е преминало последователно през правните сфери на В.Д.Т. и К.П.А., на Л.К. П., а впоследствие и на ответницата В. Л. П.-К., която се явява потребител на доставяната до имота топлинна енергия, поради което е и материално легитимирана да отговаря за заплащане на цената й.

Оплаквания относно количеството и стойността на потребената топлинна енергия в имота, както и относно приложението на института на погасителната давност от районния съд не са въведени от въззивника, поради което и настоящият въззивен съд не дължи изготвянето на мотиви в тази насока.

Пред районния съд е предявен и иск за заплащане на стойността на услугата за дялово разпределение, за чиято основателност е необходимо да се установи, че през процесния период в сградата, в която се намира топлоснабденият имот, е извършвана услугата дялово разпределение от лице, с което ищецът е сключил договор и че е възникнало задължение за заплащане на възнаграждение в претендирания размер.

В хода на първоинстанционното производство са приобщени писмени доказателства, представени от ищеца и от третото лице – помагач, касаещи извършваното в имота дялово разпределение, от които се установява, че имотът, във връзка с който се претендират процесните вземания, се намира в сграда в режим на етажна собственост, която през исковият период е била топлоснабдена.

Според чл.139, ал. 2 от ЗЕ дялово разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната енергия" е точно определен в закона. Съгласно чл. 139в от ЗЕ, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а от ЗЕ, те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, 4 избрано от клиентите по реда на чл. 139б от ЗЕ, в който уреждат цените за нейното извършване. Същите се заплащат от потребителите на топлопреносното предприятие, което от своя страна дължи плащането им на търговеца, осъществяващ самата услуга. От изложеното следва извод, че дружеството-ищец, е легитимирано да събере вземането за стойността на услугата дялово разпределение. В случая от доказателствата по делото се установява, че в процесния имот е осъществявано дялово разпределение от дружеството „Бруната“ ООД. С оглед на изложеното и предвид установеното по-горе обстоятелство, че В. Л. П.-К. се явява единствен собственик на имота, настоящият въззивен съд счита, че претенцията за заплащане на цена за услугата дялово разпределение е установена в своето основание.