Решение № 513 от 11.11.2024, Районен съд - Габрово
- Съд
- Районен съд - Габрово
- Дело
- Гражданско дело 1769/2023
- Вид
- Решение № 513
- Подписан
- 11.11.2024
- В сила
- 17.12.2024
- Състав
- Христо Тотев Христов
Цитирани разпоредби
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 79, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- § 13 · Закон за защита на потребителите
- чл. 11, ал. 1, т. 7, 10 и 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 7, 10 и 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 7, 10 и 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
- чл. 33, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 430, ал. 3 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 513 гр. Габрово, 11.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Христо Т. Христов при участието на секретаря Ина П. Г.а като разгледа докладваното от Христо Т. Христов Гражданско дело № 20234210101769 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано въз основа на установителен иск по чл. 422 от ГПК, подадена от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, с ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път” № 260 срещу Ц. А. А., ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, ул. „*******” № 10.
І. Искания и възражения на страните, сочени обстоятелства от значение за претендираните права и възражения:
1. От страна на ищеца:
Твърди, че по силата на Заявление - договор за издаване на кредитна карта VISA от 27.06.2012 г. „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД, ЕИК 000694749, в качеството на кредитор отпуснала на Ц. А. А., ЕГН **********, в качеството му на картодържател потребителски кредит под формата на кредитен лимит. Първоначално усвоеният кредит бил в размер на 2500 лв.
По силата на чл. 8.1. от Общите условия на "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД за издаване и използване на кредитни карти VISA, които картодържателят приел с процесния договор, страните се уговорили банката-картоиздател да изпраща всеки месец на картодържателя месечни извлечения, в които се отразяват всички операции и сделки, извършвани с картата, както и задълженията на картодържателя във връзка с ползваната от него карта.
От 28.05.2019 г. ответникът преустановил редовното заплащане на дължимите от него суми по изпращаните му месечни извлечения. Не били заплатени дължимите минимални месечни вноски по две последователни месечни извлечения, съответно от 28.05.2019 г. и от 28.06.2019 г. С оглед на това обстоятелство и на основание чл. 20.2. от Общите условия към процесния договор „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД упражнило своето потестативно право по договора и обявило цялото задължение на Ц. А. А., ЕГН 1
**********, произтичащо от подписания Договор за издаване на кредитна карта VISA от 27.06.2012 г. за изцяло и предсрочно изискуемо. Това волеизявление на банката достигнало до длъжника с писмено уведомление за обявяване на предсрочната изискуемост на вземанията по кредита, връчено на длъжника чрез ЧСИ.
Искането на ищеца е съдът да признае за установено, че ответникът му дължи следните суми: сумата 2445,95 лева – главница за периода от 28.05.2019 г. до 28.07.2021 г., ведно със законната лихва от 10.08.2021 г. /дата на подаване на заявлението в съда/ до окончателното изплащане на сумата; сумата 497,10 лева – възнаградителна лихва за периода от 28.05.2019 г. до 19.04.2021 г. вкл.; сумата 226,49 лева – мораторна лихва за периода от 28.05.2019 г. до 12.03.2020 г. вкл.; сумата 60,90 лева – такси по договора за периода от 28.05.2019 г. до 28.07.2021 г.; сумата 180,00 лева – нотариални такси по договора за периода от 28.05.2019 г. до 28.07.2021 г., за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 123/17.02.2022 г. по ч. гр. д. № 244/2022 г. на РС Габрово.
Претендира се да бъдат присъдени направените разноски по заповедното и по исковото производство.
2. От страна на ответника:
Съгласно особения представител на ответника касаело се за претенция по парично вземане, произтичащо от Договор за издаване на кредитна карта VISA, по отношение на който били приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит, чиято цел била да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредитора при предоставяне на потребителския кредит.
Потребителският договор бил недействителен, поради неспазване на императивните изисквания залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 7, 10 и 11 от ЗПК.
Приложеното Заявление-Договор за издаване на кредитна карта VISA не представлявало по същество Договор, тъй като не създавало права и задължения за двете страни. Същото било едностранно волеизявление, с което се правело искане за издаване на кредитна карта, а подписите на служителите на Банката само удостоверявали приемането на заявлението.
Заявлението, Общите условия и Приложение № 1 към общите условия не покривали изискването на чл. 11, ал. 1, т. 7 от 3ПК, тъй като никъде реално не бил 2 посочен общият размер на кредитния лимит и условията за усвояването му. В действителност в Приложение № 1 било посочено, че ГПР се изчислява при допускане, че максималният кредитен лимит в размер на 3000 лева е усвоен изцяло.
Това обаче било някакво хипотетично допускане от което не можело да се направи обоснован извод, че в действителност максималният кредитен лимит възлизал на 3000 лв. Освен това в исковата молба се сочело, че усвоеният кредит бил в размер на 2500 лв.
Било налице нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В Приложение № 1 били посочени като абсолютни стойности годишният лихвен процент при покупки 17,9 %, годишният лихвен процент при теглене на пари в брой 19,9 % и годишният процент на разходите 31,06 %, без да била изрично разписана методиката на формиране на годишния лихвен процент на разходите по кредита.
В процесният случай било налице и нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 11 от ЗПК, тъй като в Общите условия и Приложението към него липсвали ясно разписани условия на издължаване на кредита касателно падежа за изпълнение на задължението от потребителя.
Тъй като договорът за потребителски кредит бил недействителен, потребителят дължал само чистата стойност на кредита, но не и лихви или други разходи по кредита, съгласно чл. 23 от ЗПК. В конкретният случай обаче ищецът не доказал каква е чистата стойност на кредита, поради което претенцията се явявала изцяло неоснователна.
Възнаградителната лихва се претендирала на основанис чл. 10.1 от Общите условия и Приложение №1. В разпоредбата на чл. 10.1 от Общите условия принципно било посочено, че за предоставянето и управлението на кредита и другите услуги Картодържателят дължал възнаградителна лихва, посочена в Приложение № 1. Никъде в приложението не се споменавало каквато и да било лихва. В него били посочени дължими такси, дневни лимити, минимална месечна вноска ГЛП и ГПР.
Ищецът реално нямал основание, на което да претендира заплащането на възнаградителна лихва.
Претендираната мораторна лихва също се претендирала на основание Общите условия и Приложение № 1 към тях, но реално нямаво никакви данни за уговарянето на такава лихва.
В текста на чл. 33, ал. 1 от ЗПК законодателят предвидил изрично, че в случай на забава от страна на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за периода на забавата. Всяка друга претенция за изискуеми такси се явявала в противоречие с горецитираната норма. От това следвало, че претенцията за заплащане на сумата в размер на 60,90 лева такси по договора за 3 периода от 28.05.2019 г. до 28.07.2021 г. се явявала изцяло неоснователна.
Неоснователна се явявала и претенцията за заплащане на сумата в размер на 180 лева, представляваща такси за връчване на уведомление за предсрочна изискуемост за периода от 28.05.2019 г. до 28.07.2021 г., тъй като последните представлявали разходи за извънсъдебно събиране на вземането и не попадали в обхвата на нито една правна норма, която да предвижда, че последните за сметка на длъжника. Подобна клауза липсвала и в Общите условия и Приложението към него, а дори и да била налице такава, тя щяла да бъде в противоречие с нормата на чл. 33, ал.
1 от ЗПК.
ІІ. Съдът като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, от фактическа и правна страна намира следното:
По делото са представени Заявление - договор за издаване на кредитна карта Виза Електрон /VISA Еlektron/ от 27.06.2012 г., Общи условия на Юробанк България АД за издаване и използване на кредитни карти VISА и Приложение 1 към Общите условия на Юробанк и Еф Джи България АД за издаване на кредитна карта VISA.
Трите документа са подписани от една страна от ответника, в качеството на клиент и от друга – от представител на ищеца /което е изрично указано в текста/ и обективират съгласие между страните за получаване и ползване от ответника /картодържател/ на издадена от ищеца /картоиздател/ кредитна карта Виза Електрон. В този смисъл, макар и оформен в три документа, е налице писмен договор между страните относно издаване и ползване от ответника на издадена от ищеца кредитна карта.
Съгласно § 13 от ДР на ЗЗП "Потребител" е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Ответникът в отношения си по договора за кредитна карта има качеството на потребител по смисъла на посочената разпоредба, с оглед на което се ползва от потребителска защита предвидена в общия закон – Закона за защита на потребителите (ЗЗП), както и от специалната такава, предвидена в Закона за потребителския кредит (ЗПК). С оглед горното, по сключения договор за кредитна карта са приложими разпоредбите на ЗПК, като договорът следва да отговаря на императивните изискванията на закона, за да бъде действителен.
С доклада по делото на ищеца е разпределена тежестта на доказване, че сключеният договор съответства на разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/ и Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 7 от ЗПК договорът за потребителски заем /в конкретният случай договорът за кредитна карта/ следва да съдържа общият размер на кредита и условията за усвояването му. Процесният договор е сключен в нарушение на тази разпоредба. В заявлението - договор никъде не е посочен общият размер на кредитния лимит и условията за усвояването му. Нещо повече, видно от пасаж втори, 4 изречение последно, в наго е посочено, че точният размер на кредитния лимит ще бъде посочен при издаване на картата и в месечните извлечения. Няма документ, от който да се установява, че дори при издаване на картата е бил посочен кредитният лимит.
Отделно от това, кредитният лимит е законово регламентиран елемент от договора, съответно относно размера му следва да е налице съгласие на страните в писмена форма /с оглед изискването за писмена форма на договора за кредит съгласно чл. 430, ал. 3 от ТЗ/. Текстът в Приложение № 1, че ГПР се изчислява при допускане, че максималният кредитен лимит в размер на 3000 лева е усвоен изцяло, представлява посочено условие при което е изчислен ГПР, но от него не следва, че договореният кредитен лимит е в максимален размер от 3000 лв.
Неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 от ЗПК води до недействителност на договора за кредитна карта, съгласно чл. 22 от ЗПК и в съответствие с чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Видно от извършената по делото съдебносчетоводна експертиза, задължението на ответника за главница по договора за кредитна карта е в размер на претендираната от ищеца сума от 2445,95 лева, която сума следва да бъде призната, като дължима от ответника.
Останалите претенции следва да бъдат оставени без уважение, съгласно посочената разпоредба на чл. 23 от ЗПК.
ІІІ. Относно претенциите за разноски:
Съгласно чл. 78 ал. 1 от ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска, а съгласно ал. 3 на същия член ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска.
От ответника не са направени разноски, не се и претендират.
От страна на ищеца се претендира присъждане на разноски сторени в исковото производство, включващи: 161,28 лева - държавна такса, 1327,67 лева – адвокатски хонорар, 780 лева – възнаграждение на особен представител на ответника, 300 лева – разноски за вещо лице.
Разпечатката съдържа 43 от 62 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0f2fb8a8-9aad-4314-bc25-0e5949311503