Решение № 182 от 29.09.2025, Районен съд - Тутракан
- Съд
- Районен съд - Тутракан
- Дело
- Гражданско дело 35/2025
- Вид
- Решение № 182
- Подписан
- 29.09.2025
- В сила
- 05.05.2026
- Състав
- Огнян Кирилов Маладжиков
Цитирани разпоредби
- чл. 113 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146 т.2 и 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146 т.2 и 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 7, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 342, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 79, ал. 1, предл. първо · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 10а, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 10а, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.1, т.9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
- чл. 206, ал. 1 · Наказателен кодекс
- чл. 345, ал. 1, предл. последно · Търговски закон
- чл. 345, ал. 2 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 182 гр. Тутракан, 29.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТУТРАКАН в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Огнян К. Маладжиков при участието на секретаря Светлана Н. Генчева Гвоздейкова като разгледа докладваното от Огнян К. Маладжиков Гражданско дело № 20253430100035 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по редовна и допустима искова молба с вх.№ 2672/06.06.2025 на „К. а.“ ЕООД с ЕИК *** срещу Е. Е. А. с ЕГН **********, с която иска осъждането на ответника да плати по Договор за финансов лизинг № 497 от 05.02.2021 г.:
- 134,43 лева, представляваща лизингов вноска № 17, законната лихва върху тази сума от 10.07.2022 г. до датата на исковата молба в размер на 42 лева;
- 672,96 лева, представляваща лизингов вноска № 18, законната лихва върху тази сума от 10.08.2022 г. до датата на исковата молба в размер на 200 лева;
- 672,96 лева, представляваща лизингов вноска № 19, законната лихва върху тази сума от 10.09.2022 г. до датата на исковата молба в размер на 190 лева;
- 672,96 лева, представляваща лизингов вноска № 20, законната лихва върху тази сума от 10.10.2022 г. до датата на исковата молба в размер на 180 1 лева;
- 672,96 лева, представляваща лизингов вноска № 21, законната лихва върху тази сума от 10.11.2022 г. до датата на исковата молба в размер на 170 лева;
- 672,96 лева, представляваща лизингов вноска № 23, законната лихва върху тази сума от 10.01.2022 г. до датата на исковата молба в размер на 160 лева;
- 560,71 лева, представляваща половината данък МПС за 2022 г.;
- 1233,57 лева, представляваща целият данък МПС за 2024 г.;
- 616,79 лева, представляваща половината данък МПС за 2025 г.;
- 16 151,04 лв., представляваща обезщетение за продължило ползване на лизинговия актив, собственост на ищеца, за периода след изтичане на срока на лизинговия договор – от 06.02.2023 г. до 06.01.2025 г.;
- законна лихва за забава върху от подаване на исковата молба на 15.01.2025 г. до изплащане на задължението по главниците, изчислени от ищеца в общ размер на 22061,34 лева.
Платена е държавна такса за завеждане на делото в размер на 920,13 лева, явяваща се 4% върху цената на иска от 23003,34 лева.
Подсъдността на делото на Тутраканския районен съд се определя от цената на иска и от адреса на ответника. Както от постоянния му – по чл. 105 от ГПК, така и от потребителското му качество, ако се допусне, че правоотношението е потребителско, според настоящия адрес – чл. 113 от ГПК, тъй като и двата адреса са служебно установени, че са в с. Търновци, общ.
Тутракан.
Ищцовото дружество „К. а.“ ЕООД твърди, че е лизингодател по договора за финансов лизинг, а ответникът е лизингополучател, който не е изпълнил задължението си да плати изцяло последните 5 и частично една лизингова вноска, а след изтичането на срока на договора не е върнал лизинговата вещ. Позовава се на чл. 9, ал. 4 от договора, според който лизингополучателят дължи месечно обезщетение за ползването на вещта, след като е възникнало задължение за връщането ѝ, в размер на найвисоката месечна лизингова вноска, която е 672,96 лева. Настоява, че по чл. 2, ал. 6 от договора лизингополучателят дължи заплащането на местния данък МПС.
2
Моли за уважаване на иска и присъждането на разноски за производството.
Ответникът Е. А. се представлява от назначен особен представител, който оспорва иска като неоснователен. Намира за неясни и недоказани част от съществените условия по договора. Счита за неравноправна клаузата за размера на обезщетението при невръщане на лизинговата вещ. Моли за отхвърляне на иска.
В съдебното заседание ищецът поддържа иска чрез писмено становище, а особеният представител на ответник поддържа своя отговор.
След преценка на събраните по делото доказателства, становищата на страните, направените искания и нормите на закона, съдът намира от фактическа и правна страна следното.
Исковете са с правна квалификация: по чл. 79, ал. 1, предл. първо (за реално изпълнение) от ЗЗД във връзка с чл. 342, ал. 1 от Търговския закон за неплатеното възнаграждение на лизингодателя и по чл. 86 от ЗЗД за законните лихви за забава до и след подаване на исковата молба, като те са във връзка със Закона за потребителския кредит; по чл. 92 от ЗЗД във вр. чл. 345, ал. 1, предл. последно от ТЗ – за неустойката, наречена в договора „обезщетение“ при неизпълнение на задължението за връщане на лизиговата вещ; и по чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД във връзка с чл. 2, ал. 9 от договора за лизинг – за възстановяване на платения местен данък МПС.
Допълнителната квалификация във връзка със Закона за потребителския кредит се дължи на обстоятелството, че при решаване на делото съдът достига до извода, че правоотношението, което е породено от процесния Договор за финансов лизинг № 497 от 05.02.2021 г. между страните, е потребителско, тъй като е сключено между потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР към Закона за защита на потребителите. Нормата гласи, че „Потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Въпреки 3 дадените указания в тази насока, на осн. чл. 7, ал. 3 от ГПК, страните не изложиха становища дали считат договора за потребителски. Видно е, че той е сключен между търговеца ищец и физическото лице ответник, но за втория няма доказателства, че договорът е насочен за задоволяване на негова търговска или професионална цел.
С Договора за финансов лизинг № 497 от 05.02.2021 лизингодателят ищец се е задължил и е придобил чрез покупко-продажба от 05.02.2021 между „А.Е.Г.“ ЕООД, като продавач, и „К. а.“ ООД като купувач, движимата вещ „П.“-К., която от своя страна в качеството си на лизингодател по договора за лизинг е предал с приемо-предавателен протокол на ответника лизингополучател. След изтичането на срока на договора от 24 месеца лизинговата вещ нито е придобита от лизингополучателя въз основа на чл. 6 от договора, нито е върната на лизингодателя – изводът следва от липсата на твърдения и доказателства за обратното.
Самият Договор за финансов лизинг № 497 от 05.02.2021 г. предвижда в своя чл. 6 възможността за придобиване на лизинговата вещ – лек автомобил „П.“ модел „К.“ д.к.№ ***, с рама № WP1ZZZ9PZ3LA82202, от страна на лизингополучателя или от посочено от него трето лице. При това положение и с оглед на потребителското правоотношение между страните, породено от договора, съдът намира, че към него следва да се приложат изискванията на Закона за потребителския кредит, на основание чл. 3, ал. 3 от същия закон.
Съдът приема, че страните също са били наясно към момента на сключване на договора, че той трябва да е съобразен със ЗПК, защото в редица негови разпоредби са включени клаузи за годишен лихвен процент, ГПР, обща стойност на лизинговите плащания, общи разходи по договора, право на отказ от него в 14-дневен срок от сключването му и др., които са все изисквания по ЗПК към потребителските кредити.
Съдът констатира, че в договора и неговото „приложение А“ не е посочен размерът на лихвения процент на ден, който се прилага при упражнено право на отказ в 14-дневния срок от сключването му. Правото е изрично предвидено в чл. 4, т. 14 и т. 15 от договора, а изискването в такива случаи да се посочи размерът на лихвения процент на ден се намира в чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. Точният размер на лихвения процент на ден е необходим, за да може кредитополучателят (лизингополучателят) да направи избор дали да 4 се възползва от правото да се откаже от договора или не, като сам изчисли каква лихва би дължал, ако го стори. Липсата на конкретно посочен лихвен процент на ден с цифрова величина, приложим за упражняване правото на отказ от договора, препятства кредитополучателя да направи информиран избор и по този начин бива лишен от правото да се ползва от този начин за освобождаване от договорната обвързаност. Затова чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК поставя изискване за посочване на „размера на лихвения процент на ден“ и санкционира липсата му с последиците на чл. 22 от ЗПК – недействителност на договора, без значение дали кредитополучателят действително е възнамерявал да се ползва от правото да се откаже от договора или не; и без значение дали ответникът потребител е направил нарочно възражение в този смисъл.
Така е прието и в Решение № 59/20.05.2024 на ВКС по търг.д.№ 2695/2022 на 2-ро т.о., в което върховните съдии, най-напред, се позовават на Тълкувателно решение № 1/2020г. от 27.04.2022г. по тълк. д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, според което „съдът се произнася в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи, които са от значение за правния спор, без да е направено възражение, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, независимо от вида на договора и страните по него. В разяснителната част на тълкувателния акт е посочено, че когато нищожността е видима от представените с исковата молба или с отговора на исковата молба доказателства, първоинстанционният съд е длъжен да отрази в доклада по делото, че ще се произнесе по нищожността и да изпълни задължението си по чл. 146 т.2 и 5 ГПК. При пропуск или при представяне на доказателства в хода на производството, от които за пръв път се открива нищожността, съдът е длъжен да уведоми страните с нарочно определение като им даде възможност да изразят становище и посочат доказателства. Налице е и позоваване на новелата на чл.7, ал.3 ГПК (ДВ, бр.100/2019г.), в която изрично е предвидено задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.“
Тутраканският районен съд напомня, че с доклада по делото е уведомил страните, че ще следи служебно за интересите на ответника, ако се установи, че е потребител, като е дал възможност да изразят становище включително по 5 въпросите за съответствие на договора със ЗПК.
И още от цитираното решение на ВКС по чл. 290 от ГПК: „Посочването в съдържанието на договора на лихвата по кредита (годишния лихвен процент – пар.1 т.4 ДР на ЗПК), което е изискване по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, обаче не съставлява изпълнение на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК за посочване на лихвен процент на ден, чиято цел е обезпечаване на реална възможност за упражняване на потестативното право на отказ от договора.“ Също така, съдът констатира след собствени изчисления по формулата за ГПР в Приложение 2 към чл. 19 от ЗПК, че годишният процент на разходите 47,59%, който е посочен в договора е по-нисък от действителния. Цената на лизинговата вещ, на която се придобива активът, е 11500 лева и това е главницата по смисъла на ЗПК. Годишният лихвен процент е фиксиран на 35%. Срокът на договора е 24 месеца. Договорена е такса за одобрение от 200 лева и такса за управление от 115 лева. Тези такси противоречат на чл. 10а, ал.
2 от ЗПК, който гласи, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В погасителния план се съдържа и друга „такса без ДДС“ в размер на 161,06 лева, която не е ясно на какво основание е начислена, а чл. 10а, ал. 4 от ЗПК изисква видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. След като това изискване не е спазено, то и тази такса е недължима.
Независимо от недължимостта на трите такси, те все пак са включени като нефинансирани разходи (начислени в началото на договора) в общите разходи по заема, оттам и в ГПР от 47,59% – по договор, или 47,77% – според изчислението на съда.
Към общите разходи по лизинга е следвало да се включат разходите за застрахователната премия по застраховка „Автокаско“, тъй като чл. 5, ал. 4 от договора е предвиждало такова задължение за лизингодателя, но за сметка на „Клиента“, като застраховката е покривала пълната действителна стойност на лизинговата вещ. От приетите по делото застрахователни полици за застраховки „Каско“, с периоди на застрахователно покритие 05.02.202104.02.2022 и 05.02.2022-04.02.2023, се установява, че застраховащ и застрахован е лизингодателят ищец, като собственик на лизинговата вещ.