Решение № 183 от 25.11.2020, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 183 гр. Велико Търново , 24.11.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ И

ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и първи октомври, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Секретар:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ

ИСКРА ПЕНЧЕВА

ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20204000500268 по описа за 2020 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по депозирани въззивни жалби срещу Решение № 129/ 26.03.2020 г. по Гр.д. № 709/ 2018 г. по описа на ОС – Русе, с което съдът е осъдил ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на М. А. В. сумата 40 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 22.10.2018 г. до окончателното изплащане, като искът за обезщетение за разликата до претендираното обезщетение в размер на 150 000 лв. е отхвърлен като неоснователен.

М. А. В. обжалва решението в частта, с която искът му е отхвърлен за сумата над 40 000 лв. до 100 000 лв. Счита решението в тази му част за неправилно и необосновано. Съдът определил обезщетението в занижен размер, който не отговарял на критериите за справедливост, защото не били преценени в пълна степен претърпените от него болки и страдания от загубата на най-близкия му човек, тяхната интензивност и отражението на случилото се върху живота на ищеца, както и икономическата обстановка в страната към датата на ПТП, обективен белег на която били установените от закона лимити на застрахователните обезщетения. Съдът не съобразил и практиката на съдилищата относно присъжданите размери обезщетения в сходни случаи. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и да му присъди претендирания размер обезщетение от 100 000 лв. Претендира разноски за 1 двете инстанции.

ЗК „Лев Инс“ АД обжалва решението в осъдителната му част. Счита решението в тази му част за неправилно, необосновано и постановено в противоречие с материалния закон и ТР № 1/ 2016 г. на ОСГНТК на ВКС относно обстоятелствата, при наличието на които се приема, че право на обезвреда възниква за лица от разширения родствен кръг. Счита, че в конкретния казус събраните по делото доказателствата не установявали между ищеца и пострадалото лице да е съществувала емоционална връзка, надхвърляща обичайната между такива родственици, такова житейско обстоятелство,което да прави претърпените болки и страдания, сравними по интензитет с тези на най-близките. Ищецът не бил сред най-близките, защото пострадалият оставил фактическа съжителка, дете, родители, той не се намирал в каквато и да било зависимост от своя брат, а напротив – той е подпомагал същия в определени моменти от живота му и нямало основание да се приеме, че процесният случай попада в изключенията, за които ВКС разяснява, че следва да се дължи обезщетение. Извън горните съображения счита, че присъденото обезщетение е завишено, критериите за определянето му само били изброени от съда, но не било обсъдено значението им за формиране на размера и същият не съответствал на принципа за справедливост. Следвало да бъде съобразено съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия, изразяващ се в непоставен обезопасителен колан. В случай, че се приемело, че се следва обезщетение, то излага, че съдът не е съобразил разпоредбата на §96 ал.3 от ПЗР на КЗ, определяща лимит от 5000 лв. за размера на претенциите на лицата, сред които попада и ищецът, предявени след 21.06.2018 г. до влизане в сила на ЗИДКЗ. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което исковата претенция да бъде изцяло отхвърлена или в условията на евентуалност обезщетението да бъде редуцирано до 5000 лв. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК ЗК „Лев Инс“ АД е подал отговор на въззивната жалба на М. А. В. , в който развива съображения за нейната неоснователност, аналогични на оплакванията си в своята въззивна жалба срещу осъдителната част на решението. Моли същата да бъде оставена без уважение и решението в обжалваната част да бъде потвърдено.

В отговора си на въззивната жалба на застрахователя М. А. В. заема становище за неоснователност на същата, като счита, че съдът правилно е преценил естеството на връзката между него и починалия му брат и оттам – правото му да получи обезщетение. По отношение позоваването на §96 ал.3 от ПЗР на КЗ при определяне размера на обезщетението сочи, че съдът правилно не се е съобразил с тази въвеждаща лимит на обезщетението разпоредба, предвид противоречието й с правото на ЕС и 2 конкретно Директива 2009/103/ЕО. Във връзка с тълкуването на правото на ЕС следвало да се съобрази и постановеното от СЕС решение по преюдициално запитване, с което бил даден отрицателен отговор на въпроса за допустимостта от националното право на уредба за покриване обезщетение за неимуществени вреди на близки членове на семейството по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използване на МПС само до определена сума, по-малка от 350 000 евро. Моли въззивната жалба на застрахователя да бъде оставена без уважение.

Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което са процесуално допустими и следва да се разгледат по същество. Решението в частта, с която исковата претенция на В. за обезщетение е отхвърлена за сумата над 100 000 лв. до 150 000 лв., е влязло в сила поради необжалването му. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе предвид оплакванията на страните и събраните по делото доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбите, намира следното:

Релевантните за спора факти са както следва: На 11.09.2017 г. при ПТП е починал К. А. В. на 30 г. – брат на ищеца по делото. ПТП е осъществено при сблъсък между управлявания от него лек автомобил и лек автомобил, управляван от М. С. А. – марка „Ауди“, модел А6, с рег. № ВТ 15****, по отношение на който не е спорно, че има сключена с ответното застрахователно дружество валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ със срок на действие до 26.07.2018 г. Механизмът на ПТП е подробно изяснен от заключението на вещото лице по приетата комплексна автотехническа и медицинска експертиза. ПТП е осъществено вследствие на предприета от водача А. маневра „изпреварване“ на тежкотоварен автомобил, при което той навлязъл в лентата за насрещно движение и бил реализиран челен сблъсък между него и движещия се по тази лента автомобил, управляван от пострадалото лице. С влязла в сила присъда по НОХД № 698/ 2018 г. А., който е конституиран в производството като трето лице – помагач на застрахователя, е признат за виновен, че е извършил престъпление, като е нарушил правилата за движение по пътищата, изискващи при изпреварване с навлизане в пътната лента за насрещно движение да не създава опасност или пречки за превозните средства, движещи се по 3 нея и по непредпазливост е причинил смъртта на К. А. В.. Според вещите лица поголяма част и най-тежките увреждания, получени от пострадалия и довели до леталния изход, са резултат от ударите в деформираните части на купето в зоната пред и вляво до мястото на водача и с оглед на сериозните деформации липсата на поставен предпазен колан, който факт е безспорно установен по делото, не е повлияла на степента на вредите. От показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че ищецът и неговият брат, които имат само една година разлика помежду си, са били много близки и сплотени още от малки. Това, което ги сплотило било отношението на баща им, за когото споделяли, че много ги тормозил. Родителите им се развели и те останали само с майка си, като още на 13-14 г. започнали да работят през ваканциите, за да й помагат. Всеки ден били заедно, имали общи интереси и общ приятелски кръг, помагали си взаимно, а след като завършили училище в гр. Горна Оряховица и двамата започнали работа в гр. Полски Тръмбеш докъдето пътували ежедневно. Те продължили да живеят в едно домакинство с майка си, включително след като К. създал свое семейство през 2011 г. и му се родило дете. По идея на К. кръстили детето М. – на името на ищеца. Двамата братя заедно издържали домакинството. Св. М. Т. – майка на ищеца и пострадалия сочи, че Мартин бил много общителен човек, който обичал да е сред хора и лесно контактувал с тях, но след инцидента се променил, станал по-затворен, изнервен и много тежко преживявал липсата на брат си. Около годна след смъртта на К. ищецът започнал да пътува до Франция, където работи по няколко месеца в годината. На св. Г. Н. той споделил, че иска да замине, защото му е тежко да живее в къщата, в която са живели заедно с брат си. Докато пребивава в чужбина и при завръщането си той непрекъснато контактува със семейството на брат си.

Същата фактическа обстановка е изяснена от първоинстанционния съд и настоящата инстанция споделя формираните от него изводи за кумулативното наличие на изискуемите от закона предпоставки, които обуславят отговорността на застрахователя за възмездяване на причинените от застрахования при него деликвент вреди: Влязлата в сила присъда по отношение на водача, чиято отговорност е предмет на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ответното застрахователно дружество, е задължителна за гражданския съд съгласно чл.300 ГПК и тя установява, че извършеното от него деяние е противоправно и виновно при форма на вината непредпазливост. В пряка причинноследствена връзка с деянието е причинена смъртта на брата на ищеца, която е елемент от обективната страна от състава на престъплението, за което деецът е осъден. Налице е застрахователно събитие по см. на §1 т. 4 от ДР на КЗ. Спорът пред въззивната инстанция е сведен до материалната легитимация на ищеца да получи обезщетение за неимуществени вреди и в случай, че е легитимиран – относно размерa на дължимото обезщетение и приложимостта при определянето му на разпоредбата на §96 ал.3 от 4

ПЗР на КЗ.

С Тълкувателно решение № 1/ 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г. бе разширен кръгът на лицата, които имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техни близки, като бе прието, че освен посочените в Постановление № 4/ 25.05.1961 г. низходящи – деца, възходящи – родители и съпруг на пострадалия и в Постановление № 5/ 24.11.1969 г. – фактическият съжител, отглежданото от пострадалия неосиновено дете и отглеждащият пострадалия, „по изключение“ възможността за обезщетяване следва да се допусне и за лица, които са създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В разясненията, дадени от ВКС, е посочено, че в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, но само ако поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик.

Съдът в настоящия му състав изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд, че в конкретния казус по делото е доказана именно такава връзка между двамата братя, която надхвърля обичайната при тази степен на родство близост и обуславя търпенето на неимуществени вреди с интензитет и продължителност, надхвърлящи нормално присъщите. Ангажираните доказателства установяват, че двамата братя са формирали много тясна връзка помежду си, обусловена от една страна от незначителната разлика във възрастта им, при което са били непрекъснато заедно, в една и съща социална, образователна, приятелска и трудова среда в малко населено място, споделяли са общи интереси и общи преживявания от раждането си до смъртта на К., а от друга страна – от невъзможността от ранна детска възраст да разчитат на бащина подкрепа, което ги е сплотило и възпитало във взаимна грижа, отговорност и откликване на нуждите на другия. Доказателство за изключителната близост между тях е кръщаването на детето на починалия К. на ищеца, което е признание, че за него брат му е бил много значим и любим човек, достоен детето му да носи неговото име.