Определение № 2683 от 28.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2683 гр. София, 28.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Невин Шакирова като разгледа докладваното от Невин Шакирова Касационно гражданско дело № 20258002100838 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България, представлявана от прокурор Бр. С. и на Ц. И. Д., подадена чрез процесуален представител адв. Г. И. против решение № 1171/19.11.2024г., постановено по в.гр.д. № 2060/2024г. по описа на Апелативен съд – София в различни части.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 2478 от 24.04.2024г. постановено по гр.д. № 8797/2023г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Ц. И. Д. с ЕГН [ЕГН] сумата от 15000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, понесени в причинно-следствена връзка от незаконно обвинение по внесен на 02.04.2012г. обвинителен акт по НОХД № 1635/2013г. по описа на СГС за престъпление по чл. 203, ал. 1 вр. чл. 202, ал. 1, т. 2 вр. чл. 201, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК в извършването на което ищецът е оправдан с присъда, влязла в сила на 06.08.2018г., ведно със законната лихва върху сумата считано от 02.08.2020г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 80 000 лева. С въззивното решение е отменено решението на СГС в частта, в която е присъдена законна лихва върху главницата от 15000 лева за периода от 06.08.2018г. до 01.08.2020г. и вместо него е постановено друго, с което искането на Ц. И. Д. за присъждане на законна лихва върху обезщетението от 15000 лева за периода от 06.08.2018г. до 01.08.2020г. е отхвърлено поради частично погасяване на иска за лихви по давност.

Прокуратурата на Република България обжалва решението в частта, с която предявеният иск 1 за обезщетение на неимуществени вреди е частично уважен, а Ц. И. Д. обжалва въззивното решение в частта, с която този иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер, както и в частта, с която искът за законна лихва е частично отхвърлен за времето от датата на деликта до 01.08.2020г.

И в двете жалби се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение в съответните части поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и съответно да се намали размера на присъденото обезщетение, респ. искът да се уважи в пълен предявен размер.

Писмен отговор по касационната жалба на Прокуратурата на Република България е депозиран от Ц. И. Д., в който страната изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази обжалвана част. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение в частта, с която предявеният иск е частично уважен е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

По жалбата подадена от Ц. Д., Прокуратурата на Република България не е депозирала писмен отговор.

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни – ищец и ответник по делото с правен интерес от обжалване на отделни части от решението срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговарят на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Към всяка от жалбите е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установени следните факти: срещу ищеца е внесен обвинителен акт в съда на 02.04.2012г. за престъпление по чл. 203 ал. 1 вр. чл. 202, ал. 1, т. 2 вр. чл. 201, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, затова, че в периода от 10.03.2009г. до 20.07.2010г. в [населено място], [улица], при условията на продължавано престъпление – с повече от две деяния и в качеството му на длъжностно лице – главен директор „Финанси и икономика“ на „Петрол“ АД и предварителен сговор с Д. Е., длъжностно лице, член на УС на дружеството до 03.08.2009г., а впоследствие член на Надзорния съвет на дружеството от 03.08.2009г., присвоил чужди пари, собственост на „Петрол“ АД в размер на 1 093 124. 52 лв., връчени му в това качество да ги пази и управлява /сумите са получени на каса, преведени са по банков път или са ползвани чрез корпоративна карта Виза като служебен аванс, суми за самолетни билети, захранване на сметка при различни плащания, отпуснати за лицето Д. Е. като извършените плащания са разрешени от Ц. Д. и сумите не са възстановени до този момент в касата на „Петрол“ АД/ и длъжностното присвояване е в особено големи размери, представляващо особено тежък случай. С присъда 272/20.10.2015г. СГС е оправдал Ц. Д. по обвинението за длъжностно присвояване в особено големи размери и представляващо 2 особено тежък случай и го признал за виновен за длъжностно присвояване в големи размери при условията на продължавано престъпление – престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. чл.

201, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Наложеното наказание е лишаване от свобода от три години, чието изтърпяване е отложено за пет години. По повод протест и жалба е образувано ВНОХД 2657/2016г. по описа на САС, който с присъда № 6/26.02.2018г. отменил присъдата на СГС в осъдителната част и ищецът бил признат за невиновен и оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. чл. 201, ал. 1 вр. чл. 26, ал.

1 от НК. Бланков протест на 01.03.2018г. на Прокуратурата срещу оправдателната присъда на САС бил оттеглен на 06.08.2018г., на която дата оправдателната присъда е влязла в сила по отношение на ищеца.

От разпечатки от интернет издания на електронни вестници въззивният съд приел за установено медийното разгласяване на наказателното преследване срещу ищеца в периода 02.07.2010г. – 20.10.2015г. В две публикации от 2018г. е отразена новината за оправдателната присъда.

Апелативният съд, кредитирайки частично заключението на проведената по делото СПЕ, ведно с обясненията на експерта – психолог в съдебно заседание приел, че ищецът е преживял продължителен стрес и за да го преодолее трябва да работи с психолог, за да се избегне психосоматично заболяване, както и относно чувството на срам и притеснение за семейството. Въззивният съд не е кредитирал заключението в частта, преразказваща влошените семейни отношения, засилената депресия поради факта, че ищецът не можел да си намери работа в европейски институции, загубата на приятели, изолирането в каравана. В тази част приел, че вещото лице преразказва думите на ищеца, без те да са подложени на неговата експертна преценка и установяване.

При тези факти, от правна страна въззивният съд направил извод, че при безспорност на фактите по развилото се наказателно производство и установените обстоятелства от събраните по делото писмени доказателства, са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Като спорен приел въпроса за това какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. За да определи същия, съобразил, че на ищеца било повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от десет до двадесет години, като съдът постановява конфискация на цялото или на част от имуществото на виновния и го лишава от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и 7 за заемане на определени държавни или обществени длъжности; първоинстанционната присъда е била осъдителна в едната си част и наложеното наказание е лишаване от свобода от три години, чието изтърпяване е отложено за пет години. Това обстоятелство отчел като сочещо претърпени значителни страдания от страна на ищеца. Съобразил след това, че наказателното дело в съдебната му фаза е започнало на 02.04.2012г., когато е внесен обвинителният акт и е продължило до 06.08.2018г., когато е оттеглен бланковия протест на Прокуратурата /6г. и 4 м./. При липса на твърдения кога е започнало досъдебното производство и въведен довод, че процесът е продължил осем години, изхождайки от датата на първата публикация в медиите – 02.07.2010г. обосновал, че делото е продължило 8 3 години и 1 месец, от които 6 години и 4 месеца е било в съдебна фаза, а досъдебната фаза е една година и девет месеца; тази обща продължителност приел, че надвишава критериите на чл. 6 от ЕКЗПЧОС /в сила за България от 07.09.1992г./, тълкуван в светлината на практиката на ЕСПЧ по следните съображения: обвиняемите са били двама души и макар делото да е усложнено от фактическа страна – периодът, за който се твърди извършването на престъпленията, е от 10.03.2009г. до 20.07.2010г. и за продължавано престъпление, а дружеството, чиито средства се твърди, че са присвоени, е само едно; съдебните заседания са били 24 и са били ритмични, ищецът не е ставал причина за отлагането им, изслушвани са свидетели, съдебно-счетоводни експертизи. Отчел и спирането на делото поради заболяване на другия подсъдим, което е обективно състояние и не може да се вмени във вина нито на ответника, нито на ищеца, но не е продължило дълго заради настъпилата в хода на процеса смърт на другия подсъдим Д. Е.. Извел извод, че общата продължителност е твърде дълга, като е нарушено правото на ищеца на разглеждане на делото му в разумен срок, за което определил обезщетение в размер на 8000 лева.

Отчел на следващо място, че на ищеца е била наложена мярка за неотклонение парична гаранция, в която връзка приел за доказано притеснението на ищеца за прехраната на семейството му предвид невъзможността да ползва сумата по гаранцията от 300 000 лева.

При преценка на вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, страдания и неудобства, въззивният съд съобразил, че по делото няма доказано трайно психическо или физическо увреждане на здравето във връзка с воденото наказателно производство. Стресът, описан в исковата молба по време на целия наказателен процес, включително сериозен социален и психологически дискомфорт обосновал, че се включва в обичайните презумптивни вреди, а заключението на психолога установява емоционална нестабилност и стрес. Препоръката за работа с психолог отнесъл за избягване на психосоматично заболяване, каквото не се е установено, а по-високо обезщетение приел за обосновано във връзка с категоричния извод, поддържан от експерта, че се наблюдава състояние на дистрес, което налага работа с психолог. Изтъкнал, че по делото няма разпитани свидетели, които да доказват повече от обичайните вреди и продължителния стрес извън установеното от вещото лице.

Като релевантни за определяне на справедлив размер на обезщетение съобразил още фактите, че ищецът е бил на 36 години, когато е започнало и на 44 години, когато е приключило незаконното обвинение – период на активна икономическа възраст на ищеца, а обвинението засяга сферата на професионалната му реализация; причиненото състояние на дистрес, налагащо работа с психолог; обвинение в извършване на тежко престъпление; осъдителната присъда на първа инстанция и широкия медиен отзвук в продължение на цялото дело. Приел, че по делото не са доказани вреди извън тези, които се приемат за обичайни и извън описаните, поради което и не могат да бъдат обезщетени. Ето защо, за да отхвърли частично предявения иск за неимуществени вреди, взел предвид, че е предприета мярка за неотклонение, която не е нарушила ритъма на живот на ищеца; няма доказани психически или физически заболявания, продължаващи към момента и произтекли от наказателното дело; социалната изолация, която ищецът е предприел изтъкнал, че е негово 4 лично решение и не може да обоснове по-високо обезщетение; не кредитирал заключението на психолога за засилената депресия във връзка с това, че ищецът не може да си намери работа в европейски институции, както и за влошените семейни отношения поради липсата на други подкрепящи доказателства и факта, че вещото лице в тези части от заключението си пресъздава изявления на ищеца; срив на кариерата приел, че не е доказан; отражението на медийните публикации върху децата, едното от които е било новородено към началото на наказателното дело приел за недоказано отбелязвайки, че съдебната практика приема презумптивни вреди единствено за незаконно обвинения, а не и за членовете на семейството му.