Решение № 4267 от 22.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4267 гр. София, 22.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100504502 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от ответника В. В. К. срещу Решение № 2571/17.02.2025 г. постановено по гр.д. № 34874/2024 г. по описа на СРС, 39-ти състав, в частта, с която частично са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу В.

В. К. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че В. В. К. дължи на „ Топлофикация София“ ЕАД следните суми: сумата от 3233.64 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. ****- ти надпартерен/, ап. В-5, аб. № 355659 за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2021 г., ведно със законна лихва за периода от 17.07.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 506.62 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2021 г. до 30.06.2023 г., сумата от 10.25 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.07.2020 г. до 30.04.2021 г.

Със същото решение е бил отхвърлен частично иска срещу В. В. К. за главница за дялово разпределение над уважения размер от 10.25 лв., до пълния претендиран размер от 11.27 лв., ,за периода от 01.06.2020 г. до 30.06.2020 г., както изцяло иска за сумата от 2.92 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 15.08.2021 г до 30.06.2023 г., като и изцяло са били отхвърлени исковете на „Топлофикация София“ ЕАД срещу ответницата В. Л.а К.а

Във въззивната жалбата са изложени оплаквания, че решението е неправилно, поради допуснато от първоинстанционния съд нарушение на материалния и процесуалния закон и необснованост на изводите, поддържайки че СРС погрешно е приел, че между ответника и ищеца е възникнало облигационно отношение, тъй като по делото не била установена връзката на ответника с топлоснабдения имот. Оспорва претенцията за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия, тъй като ищецът не е доказал, че е изпратил покана за плащане на дължимите суми. Поддържа и че не дължи главницата за услугата дялово разпределение , тъй като ищецът не доказал наличието на валиден договор с фирмата за дялово разпределение, нито че е встъпил в нейните права чрез цесия или плащане. Посочва, 1 че договорът за дялово разпределение е бил невалиден поради изтекъл срок. Твърди се и че не дължи лихва върху таксата за дялово разпределение, тъй като не изпаднал в забава. Моли съдът да отмени процесното решение в обжалваната част и да отхвърли иска по чл.422,ал.1 от ГПК за сумата от 3233,64 лв.- главница за периода 01.05.2020 г. до 30.04.2021 г.; 506, 62 лв.- мораторна лихва за периода 15.09.2021 г.-30.06.2023 г.; 11,27 лева- цена за извършена услуга дялово разпределение за периода 01.06.2020 г.- 30.04.2021 г. и 2,92 лв. мораторна лихва за периода 15.08.2021 г.- 30.06.2023 г.

В законустановения срок е постъпил отговор на въззивна жалба от „ Топлофикация София“ ЕАД, в който се излага становище за нейната неоснователност. Твърди се, че процесното решение е съобразено със събраните по делото доказателства и установената по подобен вид спорове съдебна практика. Моли съдът да потвърди решението на първата инстанция.

Третото лице помагач на ищеца – „Техем сървисис“ ЕООД не е подал отговор на въззивната жалба и не изразява становище по същата.

Решението в частта, с която е бил отхвърлен частично иска срещу В. В. К. за главница за дялово разпределение над уважения размер от 10.25 лв., до пълния претендиран размер от 11.27 лв., ,за периода от 01.06.2020 г. до 30.06.2020 г., както изцяло иска за сумата от 2.92 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 15.08.2021 г до 30.06.2023 г., като и изцяло са били отхвърлени исковете на „Топлофикация София“ ЕАД срещу ответницата В. Л.а К.а, не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

За да постанови така обжалваното решение СРС е приел, че между ответника и ищеца съществува валидно облигационно отношение по повод доставката на топлинна енергия и ищецът е доказал предявените си искове по основание и размер. Прието е, че длъжникът е изпаднал в забава за главницата за топлинна енергия, тъй като Общите условия предвиждали фиксиран 45-дневен срок за плащане. Претенцията за лихва върху сумите за дялово разпределение СРС е отхвърлил, тъй като по делото липсвали данни ищецът да е поставил в забава ответника. СРС е приел, че вземанията за главницата за топлинна енергия и лихва върху главницата за топлинна енергия не са погасени по давност, но вземането за главницата за дялово разпределение за юни 2020 г. е погасено по давност.

Предвид оплакванията в жалбата следва да се отбележи, че съгласно разпоредбите на § 1, т.

42 от ДР на ЗЕ (приложима редакция за периода до 17.07.2012 г.) и на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или 2 пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач (страна) по договора за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. От приетия по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот в незавършен вид № 16 от 13.06.1995 г., том LIII, дело № 10324/1995 г., се установява че ответника е придобил процесния топлоснабден имот в индивидуална собственост. За процесния период /05.2020 г.- 04.2021/ имота е бил собственост на ответника, доколкото постановлението за възлагане, с което същия е бил възложен на Х.Д.С., е влязло в сила на 29.04.2021 г. Ето защо, противно на поддържаното в жалбата, ответникът е пасивно вматериално легитимиран да отговаря по исковете.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено е, че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани.

Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражения срещу Общите условия. Предвид изложеното съдът намира, че между ищцовото дружество и ответника е възникнало валидно облигационно отношение за продажба на топлинна енергия, с оглед на което неоснователни се явяват оплакванията на въззивника за липса на облигационно отношение между него и ищцовото дружество. Предвид гореизложеното не се явява основателно оплакването на въззивника, че между него и ищецът не е съществувало валидно облигационно отношение.

Съдът не намира за основателно твърдението на въззивника, че не дължи лихва за забава по следните съображения: за процесния период в сила са били Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "Топлофикация София " ЕАД на клиенти в град София (ОУ – 2016 г.), одобрени от КЕВР, в сила от 10.07.2016 г., като е несъмнено, че общите условия са влезли в сила, доколкото са били публикувани във в-к Монитор, а не Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в гр. София, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР на които всъщност се позовава въззивника. Съгласно Общите условия, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, определени по прогнозна консумация в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят (чл. 33, ал. 1 от ОУ), като след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки топлофикационното дружество издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите, определени по прогнозна консумация, и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки (чл. 32, ал. 3 от ОУ). Съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Изрично е предвидено, че само ако последните задължения не са платени в определения срок /45 дни от срока, за който се отнасят/ клиентът дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва – чл. 33, ал. 4 от ОУ. От цитираните разпоредби се налага извод, че при действащите ОУ на въззивникът, длъжникът изпада в забава и без да бъде поканен, като се прилага правилото на чл.84,ал.1, изр. първо ЗЗД, съобразно което, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му.

Съдът не намира за основателно и оплакването на въззивника, че не дължи такса за дялово разпределение по следните съображения: съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда-етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение. Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за 3 продажба на топлинна енергия за битови нужди клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от избран от тях търговец, като стойността се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка;

2/ цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Съобразно разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. и Общите условия на договорите между „Топлофикация София” ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение, респ. ищецът се явява легимиран да претендира дължимата сума по услугата за дялово разпределение. Оплакването на ответника, че договорът между ищецът и ФДР бил невалиден, поради изтекъл срок, съдът не намира за основателно, доколкото видно от чл.1 от договора в същия е предвидена клауза за прологанция.