Решение № 4680 от 26.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4680 гр. Пловдив, 26.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330109551 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК, вр. чл. 92 от ЗЗД.

Ищцата С. М. Д.- Х., ЕГН: **********, от гр. П., бул. „*********“ № ***, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявила против „Вива Кредит” АД, ЕИК: 207343548, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавархалал Неру” № 28, АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от изпълнителния директор С. П. П., иск за признаване на установено, че клаузата на чл. 4 ал. 2 от договор за паричен заем № ******** от 02.04.2018 г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 207, 06 лева, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК.

Ищцата твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ******** от 02.04.2018 г., по силата на който му била предоставена сумата от 500 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40,30% и годишен процент на разходите – 49,46%. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител – физическо лице, което следвало да отговаря на определени условия. Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора, в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в чл. 4, ал. 1 от договора, същият дължи неустойка в размер на 207,06 лв., която следвало да бъде престирана разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка. Твърди се, че 1 ищцата е усвоила изцяло заемния ресурс, не е изплатила сумата по неустойката, като не дължи плащане на същата, поради следното: За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции, след което включили в договорите санкции – заплащането на неустойка или такси, по който начин си осигурили допълнителни печалби, които вече са калкулирани в договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване за таван на лихвите и другите разходи по предоставената в заем сума. Излага, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата си обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.

Процесната неустойка в размер на 207,06 лв. е загубила присъщата за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е близо 50% от заетата сума в размер на 500 лева, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция. Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в конкретния казус не отговарят на действителните параметри по договора. Чрез уговореното в клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора се въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по- силната страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане- обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин се заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР - неустойката представлява близо 50% от заетата сума. С оглед изложеното се моли за прогласяване нищожността на клаузата за дължимост на неустойка, обективирана в чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем № ****** от 02.04.2018 г., предвиждаща заплащане на сумата от 207,06 лв., поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т.

10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Претендира разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, като 2 пълномощникът й взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявения иск. Излага, че ищцата се е съгласила и задължила в срок до три дни от подписването на договора за кредит да предостави едно от двете обезпечения, подробно описани в него, като за кредитора не съществува забрана да изисква заемите, които предоставя да бъдат обезпечени. Твърди, че позицията на ищцата, че неустойката била уговорена в нарушение на добрите нрави, е лишена от мотивировка, тъй като липсва конкретика досежно конкретен морален принцип, който да е бил накърнен, като дори да се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я прави нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейният размер. Сочи, че ищцата е разполагала с възможността гарантирана от чл. 29 от ЗПК, а именно в 14-дневен срок от подписване на договора да се откаже от него, като по този начин избегне неблагоприятните за себе си последици. Същата обаче не е сторила това, като е решила да ползва кредита и да изплати начислената й неустойка. Неоснователно било твърдението на ищцата, че неустойката следвало да бъде включена в ГПР. В ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, какъвто характер има неустойката за непредставяне на обезпечение и категорично не следва да участва при формирането на ГПР, още повече, че към датата на сключване на договора задължението за неустойка не е било възникнало и не е имало сигурност, че ще възникне. Моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца. Моли за отхвърляне на иска, претендира и разноски. В съдебно заседание страната също не се явява и не се представлява.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за паричен заем № **** от 02.04.2018 г., с който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 500 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за 7 месеца, на 7 вноски, с краен падеж- 29.10.2018 г., при фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40, 30 %, при ГПР- 49, 46 %.

Като писмено доказателство е представен процесният договор за кредит.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.

9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- 3

ЗПК.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна- тази за неустойка, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително тя е предвидена в противоречие със специалния ЗЗП.

Възражението в исковата молба за недействителната клауза касае предвидената неустойка, която се начислява при непредставяне на обезпечение. Това непредставяне обаче самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която се активира в съответен срок от сключване на договора за кредит, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение. Така и ГПР от 49, 46 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява 4 допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер на почти половината от стойността от кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави.