Решение № 3318 от 23.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3318 гр. Пловдив, 23.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря София Г. Чаушева като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20235330106738 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от С. М. В., чрез адв. И. срещу „Сити Кеш“ ООД, с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове, както следва: иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 8 от Договор за потребителски кредит № *** от 11.12.2020г. сключен между страните, предвиждаща задължение за потребителя да заплати на кредитора неустойка в размер от 182, 44 лв., при непредставяне на обезпечение на вземанията на кредитора по договора в тридневен срок сключването му, тъй като с включването на горепосочената сума, годишният процент на разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во“ ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер от 182, 44 лева, представляваща недължимо платена сума за неустойка по недействителната клауза на чл. 8 от Договор за потребителски кредит № *** от 11.12.2020г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на входиране на исковата молба в съда / 12.05.2023г./ до окончателното й изплащане (претенцията с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. „1-во“ ЗЗД е описана съобразно стореното от ищеца в открито съдебно заседание от 29.03.2024г. увеличение в размера на посочения иск).

Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № *** от 11.12.2020г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца паричен заем в размер от 500 лева. Поддържа се, че в клаузата на чл. 8 от договора била уговорена неустойка в размер от 182, 44лв., ако ищецът не осигури в тридневен срок от сключването на договора обезпечение на вземанията на кредитора.

Изтъква се, че дължимата по договора неустойка не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Сочи се и че по своето същество 1 неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Последният обаче, не го е включил в ГПР по договора, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл.

19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до нищожността на клаузата на чл. 8 от договора за кредит. Ищецът твърди и че по силата на чл. 8 от договора е заплатил на кредитора неустойка в размер от 182, 44 лева. Доколкото сумата е заплатена по недействителна клауза, то се претендира връщането й. Предвид изложеното, моли се предявените искове да бъдат уважени. Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Сити Кеш“ ООД.

Признава се искът, с който се претендира прогласяване нищожността на клаузата на чл. 8 от сключения между страните договор за кредит. Моли се в полза на ищеца да не бъдат присъждани разноски за адвокатски хонорар, тъй като не е материално затруднено лице и не е следвало адвокатското възнаграждение да се договаря при условията на чл. 38 Закон за адвокатурата. Релевират се и възражения за злоупотреба с право от страна на ищеца, тъй като е инициирал няколко искови производства срещу ответника.

Ищцовата страна не е поискала постановяване на решение при признание на иска (с молба от 12.12.2023г. излага становище, че ответникът не признава исковите претенции в цялост), поради което и за настоящия съдебен състав съществува задължение да подложи на обсъждане всички доводи и възражения изложени в исковата молба.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между “Сити Кеш” ООД като заемодател и ищецът С. М. В. като заемател е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит № *** от 11.12.2020г, по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 500 лв. ( л. 8- 10 от делото ). Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40, 05%, годишният процент на разходите е 49, 83%, а задължението следва да се погаси на 14 седмични вноски до 19.03.2021г.

Съобразно чл. 8, вр. чл. 6 от договора за кредит, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) банкова гаранция или 2) поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните критерии, разписани в чл. 23 от приложимите към договора за кредит общи условия: д а има осигурителен доход общо в размер на наймалко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната- при един поръчител; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение за предоставяне на обезпечение, съобразно чл. 8 от Договора, в тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка в размер от 182, 44 лева.

По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника В. е предаден погасителен план, както и копие от общите условия, приложими към договора за кредит.

2

От приетото по делото заключение по първоначално изготвената съдебносчетоводна експертиза (л. 74- 76) се изяснява, че при формиране на приложимия по договора ГПР е включено единствено вземането за договорна лихва. В заключението е отразено, че при включване на дължимата неустойка по чл. 8 от договора в размер от 182, 44 лв., ГПР се увеличава с 775%. ( общ размер на ГПР с включване на неустойката – 824, 83%). По клаузата за неустойка (чл. 8 от договора за кредит), ищецът е заплатил сума в размер от 182, 44 лв.

В допълнително изготвената съдебно – счетоводна експертиза експертът е отразил, че общо заплатената от потребителя сума по процесния договор за кредит възлиза на 714 лева.

Съдът кредитира в цялост заключенията на вещото лице по изготвените първоначална и допълнителна съдебно- счетоводна експертиза, като счита същите за обективни и компетентно изготвени.

По правните аспекти на спора:

По иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК: съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между “Сити Кеш” ООД като заемодател и С. М. В. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- Закон за потребителския кредит.

В процесния случай, твърденията за недействителност на клаузата на чл. 8 от договора за кредит, следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 3.5 Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 6 от договора, възлага в тежест за заемателя, в тридневен срок от сключване на договора за кредит да осигури обезпечение от едно или две физически лицапоръчители, които следва да отговарят на кумулативно поставени изисквания така, както е описано по- горе или безусловна банкова гаранция. При неизпълнение на това задължение се дължи отразената в чл. 8 от договора неустойка в размер на 182, 44 лева. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 8 и чл. 6 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те въвеждат скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).

Изискванията, които клаузите на чл. 8 и чл. 6 от договора възвеждат за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( 500 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение) или безусловна банкова гаранция и то в тридневен срок от сключване на договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране 3 на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.

19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, от приетото по делото заключение по изготвената съдебно- счетовдона експертиза се изяснява с категоричност, че при включване на вземането за неустойка, ГПР по договора се увеличава с 775% ( или общ размер на ГПР по договора- 824, 83%), което е значително повече от императивно разписания чл.

19, ал. 4 ЗПК максимален размер .

Гореизложените изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в приложимия към договора погасителен план, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено при формиране на годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в договора е посочено, че ГПР е 49, 83 %, но както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 8 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва изначално да бъде включена при формирането на ГПР. Съобразно изложеното, посочването в договора за кредит на драстично по- нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Отделно от това, чрез вменяване в тежест на потребителя да осигури обезпечение по договора, се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 4