Определение № 1254 от 24.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1254 гр. София, 24.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Д. като разгледа докладваното от Людмила Цолова Касационно търговско дело № 20248002901708 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд срещу решение №140/08.04.2024 г. по в.т.д. №687/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №260024/15.06.23г. по т.д.№23/21г. на Окръжен съд Стара Загора в частта,с която фондът е осъден да заплати на В.

М. В. и В. Н. В. обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина им М. В. В. в резултат на настъпило на 22.02.2016г. ПТП, в размери над 100 000 лв. за всеки от ищците до присъдените им по 150 000 лв., ведно със законната лихва.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, както и поради необоснованост. Заявеното с касационната жалба искане на касатора е за отмяна на решението на апелативния съд в обжалваната му част и постановяване на акт по същество с отхвърляне на предявените срещу фонда искове за разликите от по 50 000 лв. с намаляване размера на присъденото обезщетение и признаване процент на съпричиняване.

В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК иска обжалването да бъде допуснато при предпоставката по чл.

280 ал. 1 т. 1 ГПК, която намира за осъществена с въпросите : 1. По въпроса за 1 правомощията на въззивната инстанция: 1.1.Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства,оплаквания и възражения на страните? 1.2.

Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото?/противоречие с ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и ППВС №1/53г. ; 2.

Може ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът само декларативно да изброи кои критерии е приложил, без да е обсъдил и преценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди? 2.1.Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД? 2.2.Длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и степента на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението? /противоречие с ППВС №4/68г. и решения по т.д.№566/10г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№157/11г. на І т.о. на ВКС, т.д.

№1015/11г. на ІІ т.о. на ВКС/; 3. Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост? 3.1.Следва ли съдът да приложи установените с ППВС №4/68г. общи и специални за конкретния случай критерии при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди? /противоречие с ППВС №4/68г. /; 4. Във връзка с приложението на установените в ППВС №4/68г. критерии, длъжен ли е въззивният съд да съобрази съдебната практика по сходни казуси когато присъжда обезщетение в по-висок от обичайния размер? /противоречие с ППВС №4/68г. и решения по т.д.№1879/19г. на І т.о., т.д.№608/17г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№2275/16г. на ІІ т.о. на ВКС/; 5.По въпроса за начина на формиране на вътрежното убеждение на съда 5.1. До какъв порок на съдебния акт води 2 несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал и обхващащо грешките при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд, при прилагане на правила от неюридически характер – на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретично знание?/противоречие с ТР №№1/17.07.2001г. по гр.д.№1/2001 на ОСГК на ВКС, ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение по т.д.

№2546/19г. на ІІ т.о. на ВКС/; 6.Какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценката дали е налице съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД? 6.1.При определяне степента на съпричиняването длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да установи действителния обем,в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите? 6.2.Следва ли определеният размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП?

/противоречие с ППВС №17/63г., ППВС №1/53г., ТР №1/2015г. по тълк.д.

№1/2014г. на ОСТК на ВКС, ТР №1/2022г. по тълк.д.№1/2021г. на ОСГТК на ВКС и решения по т.д.№1748/17г. на І т.о. на ВКС, т.д.№316/11г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№3540/13г. на І т.о. на ВКС, т.д.№3871/13г. на І т.о. на ВКС, т.д.

№2461/14г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№1117/09г. на ІІ т.о. на ВКС/; 7.Към кой момент съдът следва да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди,причинени от непозволено увреждане?/противоречие с решения по т.д.№355/09г. на І т.о. на ВКС и гр.д.№1781/09г. на ІV г.о. на ВКС/ ; 8.Задължителни ли са за гражданския съд констатациите на присъдата по въпроса за съпричиняването?/противоречие с решения по гр.д.№1687/76г. на І г.о. на ВС, гр.д.№1801/73г. на І г.о. на ВС, гр.д.№609/85г. на ІV г.о. на ВС и т.12 от ППВС №7/59г./.

Ответниците В. М. В. и В. Н. В.,в подаден от тях писмен отговор, са оспорили наличието на предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение, както и на наведените в касационната жалба оплаквания. Поддържат,че решението на апелативния съд е правилно и съобразено с доказателствата по делото, разпоредбите на материалния закон и е постановено в съответствие със съдебната практика. Претендират разноски за настоящата инстанция, включително присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА.

3

Съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да постанови обжалвания резултат, съдът е приел за безспорни обстоятелствата, необходими за ангажиране отговорността на Гаранционния фонд - настъпването на ПТП, причинено от водача на лек автомобил, в който загиналият наследодател на ищците е пътувал, който автомобил не е бил регистриран по надлежния ред, без регистрационни табели и без валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, както и наличието на предявена писмена претенция от 12.02.2018 г., въз основа на която е образувана щета и на откази на ГФ да определи и изплати обезщетения на ищците.

Приел е,че ищците, в качеството им на родители на починалия при ПТП М. В., са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техния син, тъй като попадат в кръга на лицата, посочени в ППВС № 4/61 г. и поради това е отказал да сподели доводите във въззивната жалба за необходимост от доказване на предпоставките,посочени в ТР №1/2018 година по тълк.д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС.

Като спорен, въведени с въззивната жалба във въззивното производство, въпрос съдът е определил този за справедливия размер на дължимото на ищците обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния син. За да приложи установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост, съдът е съобразил установената с ППВС 4/68 г. и ППВС 4/61г. задължителна съдебна практика относно критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Посочил е,че според дадените с нея задължителни указания понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди; че правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е в зависимост от съобразяване с указаните в постановленията общи и специфични за случая критерии, свързани с момента на настъпване на ПТП и причинената в резултат на него смърт, респ. на болки и страдания от загубата - обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, степента на родствена близост между него и лицата, претендиращи обезщетение, действителното съдържание на житейските отношения между претендиращите обезщетенията и пострадалия, характера и тежестта на 4 уврежданията, степента, интензитета и продължителността на страданията и емоционалните преживявания.

От събраните по делото доказателства съдът е намерил за установени обстоятелства, отнасящи се до посочените както общи, така и специфични критерии, като това,че двамата ищци са преки родственици на починалия при ПТП – негови родители; че към момента на смъртта си М. В. е бил на 26 навършени години, а неговите родители съответно на 55 години /бащата/ и на 44 години /майката/; че ищците са живеели в общо жилище в село Ценово, заедно със своя единствен син и с неговите две малки деца / момичета на пет и на четири години към момента на ПТП/, по отношение на които той упражнявал родителските права след развода си; че починалият работел като управител на бензиностанция, като наред с това се занимавал със земеделие и животновъдство заедно с баща си и като помагал на дядо си и докато бил на работа, децата се отглеждали основно от майка му; че същият бил много работлив, усмихнат и весел и се ползвал с добро име в селото, като отношенията с родителите му били отлични; че внезапната му смърт била шок за ищците,които я приели много тежко - баща му изпаднал в неадекватно съС.ие, което продължило дълго време, без да може да се съвземе напълно през всичките изминали шест-седем години от ПТП, случилото се се отразило и на психиката на майка му, ищците се променили, станали съвсем други хора, баща му се затворил в себе си и започнал да употребява алкохол, всеки ден говорел за сина си; и двамата родители криели от децата за смъртта на баща им, за да не се травмират ,като продължили да се грижат за тях. Въз основа на така установените обстоятелства съдът е обобщил,че връзката между загиналия и родителите му се характеризира не само със съвместно живеене, но и е била изпълнена с обич, разбирателство, топлина и привързаност, съвместна работа, подкрепа и взаимопомощ, като внезапната загуба на единствения им син в младата му възраст е причинила на ищците значителни по интензитет болки и страдания с голяма продължителност, които не са преодолени и към момента, тъй като в грижите си за отглеждането и възпитанието на малолетните деца на починалия те е трябвало да прикриват собствената си болка, за да съхранят тяхното спокойствие.

Съдът е отказал да сподели доводите във въззивната жалба, че не са установени при условията на пълно и главно доказване неимуществените вреди, които ищците търпят, като извод в обратен смисъл е направил въз основа на обсъдените свидетелски показания, съобразявайки липсата на предпоставки показанията им да бъдат кредитирани при условието на чл.172 ГПК, както и това,че впечатленията им са непосредствени и преки, показанията им не си противоречат и не се опровергават от други доказателства, събрани по делото.