Определение № 1847 от 15.12.2025, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1847 гр. Велико Търново, 15.12.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Теодорина Д.а

Членове:

Димо Колев

Катина Минева като разгледа докладваното от Катина Минева Въззивно частно гражданско дело № 20254100501179 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е въз основа на частна жалба подадена от адвокат А. З. Д.- САК, пълномощник на ищеца по делото Г. П. П. против определение № 2525 от 10.11.2025 г. постановено по гр. д. № 1686/2025 г. по описа на Районен съд Велико Търново, с което е оставена без уважение молбата на ищеца за изменение на постановеното по делото решение № 1289 от 25.09.2025 г. в частта за разноските.

В частната жалбата са обективирани оплаквания, касателно неправилността на атакувания съдебен акт, постановен в противоречие със закона. Навеждат се доводи, че по делото са предявени три иска, а разгледани два от тях с оглед вида на съединяването им – установителен и осъдителен и с оглед практиката на ВКС, възнаграждението следва да се определи съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, независимо от формата на съединяване на исковете, и в размер, не по-нисък от минималния за всеки иск с оглед Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Сочи се, че присъденият адвокатски хонорар не е справедлив и обезценява адвокатския труд. Позовава се чрез анализ на практика на СЕС, като в тази връзка е заявено оплакване, че първоинстанционният съд не е подложил на преценка разумния характер на разноските за адвокатско възнаграждение, не е преценил положения от адвоката труд, който обхваща не само правните и фактическите действия, извършвани в хода на производството, но и чисто административнотехническата дейност за организиране на 1 делото, за която съдът е подпомаган от административен персонал, а адвокатът извършва сам или калкулира във възнаграждението си пропорционална част от възнаграждението на ангажираните от него служители. Изтъква, че следва да се вземе предвид, че генерираните от адвоката приходи, следва да са достатъчни за да покрият наемна цена на помещение за работата му, разходи за комунални услуги и поддръжка на наетото помещение, периодични месечни вноски към ВАдС и съответната адвокатска колегия, застрахователна премия по задължителна застраховка „Професионална отговорност“, достъп до поне една правноинформационна система, който се предоставя срещу заплащане, разход за трудови възнаграждения на персонал, разходи за изпълнение на задължението на адвоката като работодател, разходи за счетоводно обслужване, заплащане на осигуровки, заплащане на почистващ персонал, разходи за офис оборудване и канцеларски материали, обучения за повишаване на професионалната квалификация и др., като намира, че едва след покриването на тези разходи адвокатът започва да формира печалба, която следва да бъде в размер, равен поне на брутните възнаграждения в съдебната система. На следващо място се твърди в частната жалба, че обективното съединяване на искове, по всеки от които се осъществява самостоятелна защита, предпоставя завишена правна и фактическа сложност спрямо защитата, ако би била осъществявана в отделни производства.

Позовава се на съдебна практика относно определянето на материалния интерес за изчисляване на адвокатското възнаграждение при обективно кумулативно съединени искове. С оглед заявените съображения жалбоподателят поддържа, че така постановеното определение е неправилно, тъй като в конкретния случай първоинстанционният съд не е преценил правилно фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от страните процесуални действия, поради което неправилно е намалил размера на претендираното като дължимо в списъка на разноските по чл. 80 ГПК адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА. Моли съда да отмени обжалвания акт и да измени решение № 1289 от 25.09.2025 г., постановено по гр.д. № 1686/2025 г. по описа на Районен съд Велико Търново в частта за разноските, като на процесулания представител на ищеца бъде присъден в пълен размер претендирания адвокатски хонорар, с оглед уважените искови претенции.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК насрещната страна по жалбата е подала отговор по нея, с който заема становище за нейната неоснователност, поради което намира, че следва да бъде оставена без уважение. Излагат се съображения, че изложените от жалбоподателя съображения, касателно искането за присъждане на възнаграждение в по-висок размер, са неотносими към фактическата и правната сложност на делото, както и към вида и естеството на правния спор. Сочи се, че справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение се определят от защитавания интерес и от фактическата и правната сложност на делото и извършената от адвоката работа.

Позовава се практика на СЕС и ВКС в посочени смисъл. Изтъква, че в конкретния 2 случай фактическата и правна сложност на делото е ниска, като по правния спор е налична изобилна непротиворечива съдебна практика, както и че осъществените от процесуалния представител на ищеца действия в случая са изготвяне на искова молба и представяне на писмена защита по делото, което е приключило в едно съдебно заседание без пълномощникът на ищеца да е взел участие в същото. Намира искането за увеличаване размер на присъденото адвокатско възнаграждение за диспропорционално на принципното положение залегнало в нормата на чл. 36, ал. 2 ЗА, с оглед което размерът на възнаграждението следва да е справедлив и обоснован, а по-голям такъв би довел до неоснователно разместване на блага, представляващо злоупотреба с процесуални права. Сочи се, че следва да се съобразят брой и естество на предявените искове, свършената по всеки един от тях работа и материалния им интерес. С оглед изложените съображения се отправя искане до въззивния съд атакуваният първоинстанционен съдебен акт да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен, а искането на жалбоподателя да бъде отхвърлено като неоснователно.

Окръжен съд Велико Търново, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите в частната жалба и отговора, намира следното от фактическа страна:

Производството по гр. д. № 1686/2025 г. по описа на Районен съд Велико Търново е образувано въз основа на предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. 3-то ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 22 ЗПК, за прогласяване за нищожен договор за паричен заем № 349938 от 20.05.2024 г. със страни ищеца Г. П. П. и ответното дружество „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, с цена на иска 1 449.00 лева, в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, касателно обявяване за нищожна клаузата на чл. 8 от процесния договор, касателно уговорено плащане на неустойка, с цена на иска 538.95 лева и иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД с цена 649.00 лева.

Ищецът по делото в производство е представлявана от адвокат Антоий Д.- САК, като при посочване на наличните за това предпоставки, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, страните са договорили предоставяне на безплатна адвокатска помощ.

Производството по делото е приключило в едно съдебно заседание без явяване на процесуланите представители на страните. Адвокат А. Д. е представил по делото списък по чл. 80 ГПК, видно от който претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за всеки един от трите иска съответно в размер на 533.88 лева с ДДС по първия, 480.00 лева с ДДС по втория и 480.00 лева с ДДС по третия.

С решение № 1289 от 25.09.2025 г., постановено по делото е признато за установено по предявения от Г. П. П. установителен иск по отношение на „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, че сключеният между тях договор за паричен заем № 349938 от 20.05.2024 3 г. е нищожен поради противоречие със закона, уважен е и искът по чл. чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 575.22 лева и отхвърлен за разликата до 649.00 лева.

Ответното дружество е осъдено да заплати на Г. П. П. сума в размер на 113.85 леваразноски за заплатена държавна такса, както и е осъдено да заплати на процесуалния представител на ищеца, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сума в размер на 533.86 лева за всички предявени искове.

С обжалваното определение № 2525 от 10.11.2025 г. по чл. 248 ГПК първоинстанционният съд не е уважил искането на процесуалния представител на ищеца за изменение на решението в частта за разноските за адвокатско възнаграждение, като е обосновал решението си с оглед на факта, че исковете са обусловени от едно и също облигационно правоотношение между страните, като определеното възнаграждение от 533.86 лева макар и под минималния размер на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа, съответства на реално извършената работа по делото от процесуалния представител. Изложени са мотиви, че в процесния случай делото не се характеризира с правна или фактическа сложност, както и че е решено в едно съдебно заседание.

При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, която има интерес да обжалва определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Съгласно чл. 38, ал. 1 ЗА адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на лица, които имат право на издръжка, материално затруднени лица, роднини, близки или на друг юрист. Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и осъжда другата страна да го заплати.

Съгласно Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, национален съд е длъжен да откаже да приложи национална правна уредба, която е в противоречие на разпоредбите на чл. 101, пар. 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/. Това е така, тъй като чл. 101 ДФЕС е основна разпоредба, необходима за изпълнението на задачите, възложени на Съюза, и по-специално за функционирането на вътрешния пазар. Поради това в чл. 101, параграф 2 ДФЕС изрично е предвидено, че споразуменията или решенията, които са забранени в съответствие с този член, са нищожни. В мотивите си СЕС посочва, че национална уредба, като приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за 4 минималните размери на адвокатските възнаграждения /обн., ДВ, бр. 64 от 23 юли 2004 г. /, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от чл. 101, параграф 1 от ДФЕС – норма, която има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и предоставя права на правните субекти, които националните юрисдикции трябва да охраняват. СЕС стига до извода, че такава национална правна уредба, съгласно която от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС. В решението също така е посочено, че националният съд не трябва да се съобразява с предвидените в горепосочената наредба минимални размери, дори когато те формално отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Подчертано е, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена. СЕС всъщност приема, че самото съгласуване на цените на услугите от всички участници на пазара представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС и е пречка именно за прилагането на реални пазарни цени. Ето защо подобна национална уредба е нищожна, и националният съд е длъжен да откаже да я приложи.