Решение № 532 от 25.04.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 532 гр. София, 25.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Цветко Лазаров

Членове:

Ралица Димитрова

Нина Стойчева при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Ралица Димитрова Въззивно гражданско дело № 20221000502362 по описа за 2022 година

Производството е образувано по въззивна жалба на Б. И. К. срещу решение № 1275/01.06.2022г. на СГС, ГО, 21 състав, постановено по гр.д. № 12565/21г. в частта, в която е отхвърлен искът му по чл.59, ал.1 от ЗЗД и предявеният такъв при условията на евентуалност с правно основание чл. 228 от ЗЗД над сумата от 12 746,70 лв. до пълния предявен размер.

Срещу същия съдебен акт е постъпила въззивна жалба от Т. Д. Д. в частта, в която е уважен иск с правно основание чл.228 от ЗЗД.

Жалбоподателят- ищец счита първоинстанционното решение за неправилно в обжалваната от него част. Трайно е разбираното в съдебната практика, че издаваните съдебни актове в охранителни производства по същество са административни. Позовава се на решение на ВКС по ЗЗДН, според което отстраняването на собственика от имота му за определен период от време, не го лишава от пълния обем на правото му на ползване върху него, а ползващият имота без основание му дължи обезщетение по чл.59 от ЗЗД.

Затова отговорността на ответника по делото се измерва със средния пазарен наем за процесния имот, който е 25 493 лв. за периода 25.09.2020г. до 18.10.2021г.

Отстраняването на собственика/ползвателя от имота по 1 административен ред не е основание за правомерно разместване на блага.

Привременната мярка по чл.127, ал.3 от СК е акт на спорна съдебна администрация и ползващият имота дължи обезщетение за ползването, от което е лишен въззивника К.. Той твърди, че му се дължи пълният размер на наема за исковия период. Между родителят, комуто е предоставено упражняването на родителските права , както и му е предоставено ползването на семейното жилище, възниква облигационно право на ползване върху чуждо жилище, което няма вещен характер. Отношенията между съпруга, на когото е предоставено семейното жилище и притежателя на вещното право на ползване са като наем за срока на ползването, но особеност, че източник на облигационното отношение не е договор, а акт на съдебна администрация.

Поради това съпругът- ползвател не е без основание в имота, а притежава правото на ползване върху него, а притежателят на правото на ползване може да търси наемната цена. Счита, че ответникът му дължи наема за целия имот, а не само за половината, тъй като бракът е прекратен, а той е имал възможност да го ползва през исковия период. Позовава се на протокол за въвод във владение от 25.09.2020г., в който е отразено отстраняването му от имота и по този начин е лишен от ползването му.

Затова моли въззивния съд да отмени решението в частта, в която е отхвърлен искът по чл.59, ал.1 от ЗЗД и го уважи, а при условията на евентуалност да уважи изцяло искът с правно основание чл.228 от ЗЗД.

Претендира разноски.

Жалбоподателят – ответник Т. Д. поддържа, че съдебният акт е недопустим, тъй като настоящото дело е второ по реда между същите страни и на същото основание и следва да бъде прекратено на основание чл.126, ал.1 от ГПК. Другото дело е гр. д. № 3742/17г. на СРС, 37 състав, по което е постановено решение от 22.07.2021г. Дори и да се приеме, че искът е предявен за предходен период, следва да се има предвид, че дължимостта на наема е била обект на искане по чл.242, ал.2 от ГПК, което е оставено без уважение. Следва да се съобрази чл.244 ГПК. Исковата молба по настоящото дело се отнася до вече предявен спор, който е висящ или вече е решен. Счита исковата молба за нередовна, тъй като в нея се излагат доводи за „квазинаемно правоотношение“, което навежда на квалификация на иска по чл.236, ал.2 от ЗЗД. В обжалваната част решение е неправилно. Всички 2 твърдения на ищеца могат да бъдат подведени под правната норма на чл.31, ал.2 от ЗС. Вярно е и че когато титулярът на вещно право на ползване претендира обезщетение, претенцията следва да се разглежда на плоскостта на неоснователното обогатяване по чл.59, ал.1 от ЗЗД.

Затова моли въззивния съд да отмени решението на СГС в обжалваната част и да постанови друго, с което да бъде обезсилено, а при условията на евентуалност да го отмени. Претендира разноски.

В депозирани писмени отговори и в съдебно заседание чрез процесуалните им представители страните взаимно оспорват жалбите си.

Съдът след като обсъди доводите на страните и събраните доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът е сезиран с иск по чл.59, ал.1 от ЗЗД, а при условията на евентуалност и с такъв по чл.57, ал.1 СК във вр. с чл.228 от ЗЗД. В исковата молба ищецът Б. К. твърди, че с ответника Т. Д. са сключили брак на 26.01.2007г. Сега са в процес на развод по чл.49 от СК като производството е приключило пред СРС с решение № 20161903/22.07.2021г. по гр.д. № 3742/19г., 37 състав. Същото е обжалвано в една част, а в тази, в която е прекратен бракът е влязло в сила на 08.09.2021г. Ищецът поддържа, че той и ответника са съсобственици на апартамент № 18, представляващ мезонет на два етажа с обща застроена площ от 178, 80 кв.м., находящ се в гр. ***, ул.

„***“ № ***, вх.***, ет.***. На 18.11.2008г. с нот. акт № 98, т.3, рег. № 13255, д.384/08г. с договор за дарение е прехвърлил на ответника ½ ид.ч. от горния имот като е запазил за себе си правото на ползване върху цялото жилище. С определение № 34827/20г. по гр.д. № 3742/19г. на СРС, 37 състав по искане на Т. Д. са постановени привременни мерки и й е предоставено ползването на семейното жилище до приключване на делото за развод. Въз основа на този съдебен акт е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело пред ЧСИ с взискател ответника. На 25.09.2020г. е осъществен въвод във владение по отношение на Б. К. и той е бил лишен от ползването на имота. По делото за развод, той е отправил искане Т.Д. да му заплаща наем за ползването на семейното жилище като се приспадне площта, ползвана от общото им дете. С изрично волеизявление в протокола от 13.02.2020г. й е отправил покана за заплащането на наем върху цялото 3 жилище, съобразно притежаваното от него вещно право на ползване. По същото дело е прието за безспорно, че наемната цена е 2 136лв. на месец. С решението за развод Т. Д. е осъдена да му заплаща наем от влизането му в сила. Поискал е предварително изпълнение на решението на СРС в частта, за определения наем, но е получил отказ. Към настоящият момент ответникът живее в семейното жилище. Съгласно чл.57, ал.1 от СК по силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище на някоя от страните, между бившите съпрузи възниква наемно правоотношение. Предявеният иск е за предходен период. Съгласно съдебната практика вземането за обезщетение по чл.59, ал.1 ЗЗД възниква от деня на имущественото разместване, а основанието за пораждане на вземането е невъзможността на собственика лично да ползва имота си като основно правомощие на правото на собственост и да извлича граждански плодове от него. Отстраняването на собственика/ползвателя от имота по административен ред не съставлява правомерно разместване на блага. При условията на евентуалност ищецът претендира наемна цена за имота, ако се приеме, че не му се дължи обезщетение за лишаване от ползване. Затова моли съда да осъди ответника да му заплати обезщетение за лишаване от ползване по чл.59, ал.1 от ЗЗД в размер на 25 493 лв. за периода 25.09.2020г. до 18.10.2021г., а при условията на евентуалност да му присъда същата сума за същия период като наемна цена. Претендира разноски.

В депозиран писмен отговор Т. Д. не оспорва твърденията в исковата молба относно следните факти: бракът между нея и ищеца е прекратен, че са съсобственици на процесното жилище като съсобствеността е възникнала от договор за дарение, както и че в бракоразводния процес е разгледан въпросът за семейното жилище по предявен иск по чл.322, ал.2 от ГПК като е бил решен от брачния съд. Не е спорно, че ползването на семейното жилище е предоставено на ответника по реда на чл.323, ал.3 от ГПК. Прави възражение за недопустимост на делото, тъй като е второ по ред между същите страни и на същото основание и следва да бъде прекратено на основание чл.126, ал.1 от ГПК. Поддържа, че фактическите твърдения на ищеца могат да бъдат подведени под хипотезата на чл.31, ал.2 от ЗС, но и бъдат разгледани по чл.59, ал.1 от ЗЗД. Счита исковете за неоснователни.

Не се спори, че между Б. К. и Т. Д. има висящо гр.д. № 3742/19г. на 4

СРС, 37 състав за прекратяване на брака им. Същото е влязло в сила в частта, в която той е прекратен на 08.09.2021г.

Не е спорно, че по същото дело с определение № 34827/20г. е постановено като привременна мярка семейното жилище да се ползва от ответника заедно с детето на страните. Със същия съдебен акт упражняването на родителските права е предоставено на Т.Д..

Не е спорно, че решение № 20161903/22.07.2021г., постановено по гр.д.

№ 3742/19г. на СРС, 37 състав е обжалвано от Б. К. в частта за семейното жилище.

Безспорно е, че с договор за дарение, материализиран в нот. акт № 98/18.11.2008г. ищецът е дарил на ответника ½ ид.ч. от процесното жилище като дарителят е запазил за себе си вещното право на ползване върху целия имот.

Не се спори, че в полза на Т. Д. е издаден изпълнителен лист относно семейното жилище и е образувано индивидуално принудително изпълнение, по което тя има качеството на взискател. На 25.09.2020г. е осъществен въвод във владение като Б. К. е отстранен от жилището. Съставен е протокол от същата дата. От тогава ответникът и роденото от брака дете го ползват.

Прието е за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че пазарният наем за имота за исковия период е 25 493лв.

По делото е представен и е приет като писмено доказателство протокол от съдебното заседание, проведено на 13.02.2020г. от СРС по гр.д. № 3742/19г., както и разпореждане от 09.09.2021г., с което е оставено без уважение искането на ищеца по реда на чл.242 от ГПК/ както се твърди в исковата молба/.

При тези доказателства СГС е отхвърлил иска по чл.59, ал.1 от ЗЗД и е уважил частично предявения при условията на евентуалност иск по чл. 228 ЗЗД.

Пред настоящата инстанция нови доказателства не са ангажирани.

При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на въззивно обжалване е иск по чл.59, ал.1 от ЗЗД и предявен при условията на евентуалност такъв по чл.57, ал.1 СК във вр. с чл.228 от ЗЗД.

5

Въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалвана част, а по отношение на правилността му е обвързан от посоченото в жалбата- чл.269 от ГПК, с изключение на допуснато нарушение на императивна материалноправна норма.

По допустимостта.

В отговора на исковата молба, поддържано и във въззивната жалба, Т.

Д. поддържа е направила възражение за недопустимост на производството по делото, тъй като между същите страни и на същото основание вече има заведено друго, а именно гр.д. № 3742/19г. на СРС, 37 състав. Настоящото се явява второ и следва да бъде прекратено на основание чл.126, ал.1 от ГПК.

Според правилото на тази разпоредба, когато в един и същи съд или различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по- късно заведеното дело с прекратява служебно от съда с изключение на делата за присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на делото по вече висящ частичен иск. Образуваното пред СРС гр.д. № 3742/19г. е за прекратяване на брака между Б. К. и Т. К. и правните последици от него. Една от тях е упражняването на родителските права по отношение на родените от брака малолетни и непълнолетни деца и ползването на семейното жилище. На основание чл.57, ал.2 от СК то се възлага на родителя, упражняващ родителските права като той дължи наемна цена на бившия си съпруг за частта, която ползва като се изключва тази, ползвана от детето. В това дело не е разглеждан въпросът за присъждане на обезщетение за лишаване от полза за периода 25.09.2020г. до 18.10.2021г. или при условията на евентуалност за заплащане на наемна цена за семейното жилище. Предоставянето на семейното жилище на основание чл.56, ал.2 от СК поражда наемно правоотношение и заплащане на наем за в бъдеще, т.е. от влизане на решението в сила в тази част. Предмет на настоящото дело е претенция за минал период, поради което не е изпълнена хипотезата на чл.126, ал.1 от ГПК и производството не подлежи на прекратяване. То е допустимо.