Определение № 449 от 27.02.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 449 гр. София, 26.02.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20238002901495 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. С. Н., чрез адв. Б. Л. от САК, срещу Решение № 3586/02.12.2022 г. , постановено по в. гр. д. № 297/2022 г. по описа на СГС, ГО, III „Б“ въззивен състав, в частта, в която след частична отмяна на Решение № 20178229/30.08.2021 г., постановено по гр. д. № 65980/2016 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 82 с-в, като краен резултат е уважен предявеният от „Райфайзенбанк България“ ЕАД (праводател на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, а понастоящем „Обединена българска банка“ АД) срещу Р. С. Н. осъдителен иск с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 121, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1902,46 евро, представляваща неплатеният остатък от изискуемата главница, формирана от неплатените погасителни вноски с падежи от 05.06.2015 г. до 15.11.2016 г. и предсрочно изискуемата главница по Договор за банков кредит от 07.06.2010 г. и Анекс № 1/16.08.2011 г., сключени с Б. С. М. - кредитополучател, и Р. С. Н. – солидарен длъжник, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 18.11.2016 г., до окончателното ѝ заплащане.

В законоустановения срок е подадена от „Обединена българска банка“ 1

АД насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, в която предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, във вр. с чл.

121, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен над сумата от 1902,46 евро до размера от 3167,75 евро, т.е. за разликата от 1265,29 евро, ведно с със законната лихва от подаване на исковата молба - 18.11.2016 г., до окончателното ѝ заплащане.

Касаторът-ответник по предявения иск поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно – в обжалваната му част, тъй като служебно въззивният съд не е извършил проверка относно неравноправността на клаузите, съгласно които банката може едностранно да променя уговорената между страните по кредитното правоотношение ставка на дължимата възнаградителна лихва. В този смисъл, счита, че, макар и касаторът да е участвал като ответник в предходно исково производство (наред с главния длъжник), в което срещу главния длъжник предявените искове за реално изпълнение на породените по процесното кредитно правоотношение парични вземания са уважени, а срещу солидарния длъжник отхвърлени, поради което по отношение на ответниците като обикновени другари решението е задължително с оглед обвързващата сила на мотивите – арг. чл. 223, ал. 2 ГПК, незаконосъобразно въззивният съд – в противоречие със задължителната практика на СЕС относно точното тълкуване и прилагане на общностното право, не е извършил проверка за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор за потребителски креди и като краен резултат действителният размер на остатъчния дълг не е изчислен правилно. В случай че ВКС прецени, че възражението за недействителност на договора за кредит е преклудирано, иска да бъде отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, по следните въпроси: 1. „Следва ли от чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, че националният съд е длъжен, когато е сезиран с иск по договор за потребителски кредит, в духа на изискването за ефективност, служебно да следи за реквизитите на договора за потребителски кредит, респективно за прилагането на санкциите, които държавите членки са предвидили по чл. 23 от същата, без възражение от страна на потребителя?“ и 2. „Същото ли е съдържанието на изискването за ефективност, като дадените тълкувания за последното по Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори?“.

2

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. „Дължи ли въззивният съд самостоятелна проверка на клаузите на договора за неравноправност и наличие на необходими реквизити по договор за потребителски кредит, въпреки обективните предели на силата на пресъдено нещо на предходно решение между същите страни за същия договор за кредит, когато едната страна е потребител и мотиви в този смисъл липсват в предходното решение?“ (по този процесуалноправен въпрос твърди противоречие с Решение на СЕС от 17.05.2022 г. по дело C-600/19, Ibercaja banco и Решение на СЕС от 17.05.2022 г. по съединени дела C-693/19 и C-831/19 - SPV Project 1503 and Banco di Desio e della Brianza and Others); 2. „При твърдения за плащане от страна на длъжника по договор за банков кредит, в който е налична клауза за служебно събиране от открита банкова сметка, как следва съдът да отнася едно към друго вземанията по двата договора - вземането по договора за кредит в полза на банката и вземането по договора за банкова сметка в полза на потребителя, и подлежат ли на изследване всички внасяния по договора за банкова сметка, когато се твърди плащане по договора за банков кредит за определен период, дори тези плащания да са извън периода, заявен от ищеца? Необходимо ли е в този случай, при иск от страна на кредитодателя, титулярят на договора за банкова сметка като ответник да прави възражение за прихващане с евентуално недължимо платено или да предявява отделен иск за изследване на тези вземания, като например насрещен осъдителен иск?“ (по тези материалноправни въпроси твърди противоречие с Решение № 189/18.01.2019 г. по т. д. № 1607/2017 г., ТК, I т. о. на ВКС; счита и, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото); 3.

„Необходимо ли е въззивният съд да постанови своето решение по вътрешно убеждение и при изграждането на това вътрешно убеждение да вземе предвид всички факти и връзки между тях, както и опитните правила и логика при преценка на доказателствения материал?“ (по този процесуалноправен въпрос твърди противоречие с Решение № 43/04.09.2017 г. по гр. д. № 3143/2016 г., ГК, III г. о. на ВКС).

Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на 3 касационната жалба, предявена от ответника по предявения осъдителен иск, в която развива правни съображения за неоснователност на касационните основания, изложени в нея.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (касаторът е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което, макар и настоящото дело да е търговско, съгласно чл. 113, изр. 2 ГПК то се разглежда като гражданско по реда на общия исков процес; тъй като цената на иска (по главния иск) е над 5000 лв. – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, касационната жалба е допустима), в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че предявените парични вземания са породени от действителен Договор за кредит от 07.06.2010 г., сключен между банката и Б. М.

(кредитополучател), като по учреденото кредитно правоотношение ответницата е солидарен длъжник по смисъла на чл. 121 ЗЗД. Уговореният срокът на действие на процесния договор за банковия кредит е до 05.06.2017 г., като разсроченото главно парично задължение (усвоеният кредит), ведно с уговорената възнаградителна лихва е следвало да бъде върнат на 84 анюитетни месечни вноски, всяка от които в размер на 281,99 евро.

Въззивният съд е изяснил, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК - в рамките на претендираните суми, като в този смисъл се е позовал на формираната по чл.

290 ГПК казуална практика на ВКС - Решение № 10/25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 16/2019 г., II т. о., ТК и Решение № 142/30.03.2020 г. на ВКС по т. д. № 2970/2018 г., I т. о. При тези принципни правни съображения Градският съд е приел, че вноските с ненастъпил падеж са обявени за предсрочно изискуеми с връчване на препис от исковата молба на ответника на 20.02.2017 г. Счел е, че с влязло в сила Решение № 3574/03.05.2016 г. по в. гр. д. № 6718/2015 г. по описа на СГС са уважени искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430 ТЗ, 4 предявени от Банката срещу Б. М. по Договор за кредит от 07.06.2010 г., изменен и допълнен с Анекс 1/16.08.2011 г., за сумата от 12185,96 евро, представляваща непогасена главница по договора за банков кредит (считано от 05.03.2013 г.), чиято предсрочна изискуемост е настъпила, ведно със законната лихва за периода от 21.08.2013 г. до заплащане на вземането; сумата от 278,45 евро - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 05.03.2013 г. до 24.06.2013 г.; сумата от 354,59 евро – мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), изтекла за периода от 05.03.2013 г. до 20.08.2013 г., за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 35448/2013 г. на СРС, 54 състав. Със същото решение са отхвърлени като неоснователни предявените от „Райфайзенбанк България“ ЕАД срещу Р. С. Н. искове поради необявена предсрочна изискуемост.

Въззивният съд е съобразил правната норма, уредена в чл. 297, ал. 1 ГПК, съгласно която влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил и за всички съдилища в Република България - между Банката и Б. М. действат субективните предели на силата на присъдено нещо, а обективните предели обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти (юридическите факти, от които правоотношението произтича), страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право, а именно непогасен размер на главница по същия договор за кредит 12185.96 евро; 278,45 евро – възнаградителна лихва, изтекла за периода от 05.03.2013 г. до 24.06.2013 г.; сумата от 354,59 евро - мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), изтекла за периода от 05.03.2013 г. до 20.08.2013 г.

Доколкото Б. М. и Р. Н. са обикновени другари в качеството им на солидарни длъжници, то решението е задължително с оглед обвързващата сила на мотивите - на основание чл. 223, ал. 2 ГПК.

Градският съд, анализирайки фактическите (доказателствените) изводи, до които е достигнало основното заключение на приетата ССчЕ, е приел, че Б.

М. в качеството му на кредитополучател е усвоил сума в размер на 15346,50 евро, като по счетоводни данни на банката дължимият размер на главницата към датата на исковата молба възлиза на сумата от 6043,33 евро; възнаградителната лихва за процесния период е 330,14 евро, а мораторната неустойка (наказателната лихва), изтекла за периода от 05.06.2015 г. до 16.11.2016 г., е 460,56 евро. По възражението на ответника в настоящото 5 исково производство Р. Н., че всички вземания на Банката по процесния договор за кредит са изплатени, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 4.3 от Договора за кредит за целите на изпълнението на договора кредитополучателят се задължава да открие и поддържа разплащателна сметка в Банката във валута, еднаква с валутата на кредита. При извършване на преводи от и към разплащателната сметка кредитополучателят дължи такси и комисионни съгласно действащата Тарифа на банката и Общите условия. Съгласно чл. 4.6 от договора кредитополучателят дава своето неотменимо съгласие и безусловно се съгласява Банката служебно да събира своите вземания, произтичащи от и във връзка с договора от всички негови сметки в Банката и/или да прихваща вземанията си срещу всякакви авоари на кредитополучателя при нея. При анализиране на изяснените чрез събраните по делото писмени доказателствени средства факти и при съобразяване на фактическите (доказателствените) изводи на приетите съдебни експертизи Градският съд е приел за установено, че плащанията по кредита са извършвани по банкова сметка за кредита и разплащателна банкова сметка на Б. М. в „Райфайзенбанк България“ ЕАД. Ответницата е заплащала суми по разплащателна банкова сметка на кредитополучателя Б. М. с посочено основание: „Договор за банков кредит от 2010 г. и Анекс № 1 от 16.08.2011 г.“ в периода от 21.12.2013 г. до 03.02.2017 г. - общо 26 платежни нареждания, от които относими плащания към процесния период са тези след 05.06.2015 г. (общият размер на извършените от Р. Н. плащания в периода от 05.06.2015 г. до 11.05.2017 г. възлиза на сумата от 4931,57 евро), като извършените от нея след подаване на исковата молба плащания са факт с правно значение, който е съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.