Решение № 433 от 17.09.2025, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 433 гр. Смолян, 17.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Славка Кабасанова при участието на секретаря Бойка Русова като разгледа докладваното от Славка Кабасанова Гражданско дело № 20255440100759 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.55, ал.1 предл. първо ЗЗД.

Образувано е по подадена искова молба от Н. Н. В. ЕГН **********, с адрес *****, срещу ***** ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:

*****, представлявано от управителите ***** и *****, с предявен иск по чл.55 ал.1 ЗЗД, по който се претендира осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 330 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски кредит № *****г., поради недействителността на договора, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба в съда до окончателното й заплащане.

По искане на ищеца съдът допусна по реда на чл.214 ГПК изменение на иска под формата на намаление, съгласно което той се счита предявен за сумата 327,67лв., вместо първоначално заявения размер от 330лв.

Ищецът сочи, че на *****г. между него като кредитополучател и ответното дружество като кредитор е сключен Договор за потребителски кредит № *****, по силата на който ***** му отпуснал кредит в размер на 600,00 лева, а ищецът се е задължил да го върне чрез заплащането на 12 месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 77,00 лева.

Счита, че отношенията на страните, произтичащи от горепосочения 1 договор, попадат под правната регламентация на Закона за потребителския кредит. Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Ищецът твърди, че при сключването на договор за потребителски кредит № *****г. е допуснато е нарушение на разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т.

10 от ЗПК и заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК, доколкото в договора е уговореното възнаграждение за пакет от допълнителни услуги - „***“ и „*****“, което представлява скрит добавък към възнаградителната лихва и като такова следва да бъде включено в годишния процент на разходите, съгласно чл.19. ал. 1 от ЗПК, а това не е сторено.

Според В. съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 е посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти размера на законната лихва. Счита, че включените в т. нар. „Пакет от допълнителни услуги” по своята същност представляват действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита и не съставляват допълнителни услуги по смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, тоест по предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва на падежа. Според ищеца с пакета от допълнителни услуги се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите реално надхвърля 50,00 % и възлиза на над 200,00 %. Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Излага, че с уговореното възнаграждение за пакета от допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата на чл.19. ал. 4 от ЗПК, тъй като то не съставлява плащане на допълнителна услуга, а прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Според него съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна.

Ищецът изтъква, че при сключването на договора за кредит с предвиденото обезпечение под формата на услуга *** и услуга ***** с 2 дължимо възнаграждение, е налице заобикаляне на императивна разпоредба по чл. 19, ал. 4 ЗПК с оглед предвиденото ограничение в разпоредбата относно максималния размер на ГПР. Това възнаграждение има характер на скрита възнаградителна лихва, която уговорка е в противоречие със справедливостта в гражданските и търговските отношения и с посочената разпоредба на чл. 19 ал. 4 ЗПК.

В този смисъл според него коментираната клауза съобразно разпоредбата на чл. 145 ЗЗП е неравноправна клауза, която се преценява при вземане предвид на всички обстоятелства, свързани със сключването на договора, към момента на неговото сключване и всички клаузи, не само в договора, а и на друг договор, сключван с потребител, с уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

Н.В. сочи, че според нормата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените норми са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК - за определяне на възнаградителна лихва и годишния процент на разходите. Предвид това и след като коментираните клаузи на процесния договор за кредит като нищожни не пораждат правно действие, според него договорът за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Намира, е съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.

В исковата молба се твърди, че ищецът би следвало да дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.

Извършените от него плащания по кредита в общ размер 930,00 лева следва да се отнесат към погасяване само на действително възникналите задължения за връщане на усвоената сума. Поради недействителността на договора за заем за него е възникнало задължение за връщане само на чистата сума, която е получил - 600,00 лева, а не на лихви и други разходи. По тези съображения намира, че липсва основание за заплащане на претендираните лихви и други 3 такси по договора.

Н.В. твърди, че изчисленията чрез онлайн калкулатор при зададени параметри - отпуснат заем в размер на 600.00 лева, срок за връщане — 12 месеца, размер на погасителна вноска 77,00 лева и общ размер на дължимите плащания - 924.00 лева, показват, че годишният лихвен процент възлиза на 88,33%, а годишният процент на разходите възлиза на 134.50%.

От ответника ***** е постъпил отговор на исковата молба по реда на чл.131 ГПК, в който предявения иск се оспорва като неоснователен.

Дружеството признава, че ищецът е заплатил над главницата сумата от 327.67 лева., но намира, че договора за потребителски кредит № ***** е действителен, поради следните обстоятелства:

В процесния договор за потребителски кредит № ***** се съдържа приложимият лихвен процент по кредита и същият не противоречи на добрите нрави. Видно от раздел VI „Параметри“ приложимият лихвен процент е фиксиран, а условията за прилагането му се съдържат в чл. 4.1. и чл.

4.2. от общите условия, които са подписани от страните. Счита, че с оглед на принципа за свобода на договаряне страните са се съгласили да сключат договор за кредит с посочения размер на годишен лихвен процент. Ищецът се е съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния етап с получаването на стандартен европейски формуляр за сравняване на различни предложения, така и към момента на сключването на договора, така и с необективиране на желанието си да се откаже от сключения договор.

Ответникът счита, че към момента действа само ПМС № 72 от 08.04.1994 г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута и че то не може да намери приложение в случаите по чл.

10, ал. 2 от ЗЗД, които касаят договорната лихва. Според дружеството ответник, доколкото въз основа на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД не е издаван подзаконов нормативен акт трябва да бъде прието, че размерът на договорната лихва не е ограничен и може да бъде уговарян свободно между страните. Счита, че не е налице нищожност на уговорения лихвен процент поради надвишаване на трикратния размер на законната лихва, тъй като не е налице зависимост на договорната възнаградителна лихва с размера на законната лихва за неизпълнение на парично задължение (ЗПК определя зависимост на ГПР от законната лихва, но не и на ГЛП).

4

***** изтъква, че сключеният договор за потребителски кредит има характеристиките на търговска сделка за кредитора /чл.286 ТЗ/, което обстоятелство обосновава приложимостта на разпоредбите за търговските сделки и за другата страна /чл. 287 ТЗ/. Цитира разпоредбата на чл. 430, ал.2 от ТЗ, в която е посочено, че кредитополучателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката, чийто размер законодателят не е ограничил с добрите нрави, каквото ограничаване е изрично посочено в други разпоредби на Търговския закон. Поради това счита, че при този тип сделки следва да се изследва логиката на отношенията между страните, действащият пазар на така наречените „бързи кредит“ и мотивите за законодателните изменения в ЗПК, влезли в сила на 23.07.2014 г., за да отговори на въпроса коя е границата на добрите нрави при така оформените обществени условия, който отговор счита, че няма да обоснове противоречие на уговорения лихвен процент с добрите нрави. Освен това задължението за плащане на възнаградителна лихва по отпуснатия кредит следва от закона, тъй като договорите за потребителски кредит са по правило възмездни съгласно чл.9 от ЗПК.

Страните по договорите за потребителски кредит могат да уговарят размера на възнаграждението за ползване на финансовия ресурс - в т.ч. възнаградителна лихва, но не могат да уговорят дали да има такова възнаграждение въобще.

***** счита, че при евентуална недействителност на уговорения лихвен процент съдът следва да приложи разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД, съгласно която приетата за недействителна клауза за уговорения лихвен процент следва да се замести по право от повелителни правила на закона, т.е. да се приеме, че се дължи законната лихва за забава от датата на сключването на процесния договор за кредит до окончателното му.

Ответникът изтъква, че годишният процент на разходите е фиксиран, неизменен. Той е формиран от фиксирано вземане - възнаградителна лихва, което не се променя, при никакви условия. Наред с това твърди, че в ЗПК не е посочено като изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй като те са нормативно залегнали, поради което няма нормативно задължение за разписана и методика за формиране на ГПР.

Дружеството заявява, че необходимото съдържание за действителността на процесния ДПК № ***** съгласно разпоредбите на 5 чл.10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от ЗПК се съдържа в процесния договор за потребителски кредит, поради което същият е действителен.

Счита, че въпросът дали възнаграждението за закупените допълнителни услуги следва да се включи в ГПР или не е правен въпрос.

***** сочи, че в чл. 5 от Общите условия, представляващи неразделна част от ДПК, подписани от ищеца, ясно и недвусмислено е посочено как е изчислен ГПР, като изрично е посочено, че при изчисляването му са взети предвид общите положения по Приложение 1 от ДПК, както и изброените допълнителни допускания съгласно ЗПК, а именно: ДПК е валиден за срока, за който е сключен и първоначалното изчисление на ГПР се прави като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичане на срока на договора.

Счита за напълно неоснователен и необоснован извода в исковата молба, че не е установен механизмът, по който е изчислен ГПР, какви компоненти са включени в него, освен размера на договорената възнаградителна лихва.

Напротив, от условията по договора за кредит и ОУ към него, според ответника безспорно може да се изведе извода, че в размера на ГПР е включен уговореният размер на ГЛП като са взети предвид допусканията, използвани при изчисляването на ГПР съгласно Приложение 1.