Решение № 104 от 14.05.2020, Апелативен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

№ 104/14.05.2020 година град

Варна

В ИМЕТО

НА НАРОДА

Апелативен съд – Варна търговско отделение на двадесет и шести февруари година 2020 в открито заседание в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ

:В.Аракелян ЧЛЕНОВЕ :А.Братанова

М.Недева при секретаря Д.Чипева като разгледа докладваното от съдия М.Недева в.т.д. № 489 по описа на Варненския апелативен съд за 2019г., за да се произнесе, взе пред вид следното :

Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.

Образувано е след връщане на делото от ВКС.

С решение № 63/29.07.2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по т.д. №1528/2018г. е отменено решение № 31/08.02.2018г. на Варненския апелативен съд, търговско отделение по в.т.д. № 624/2017г. в частта, в която е потвърдено решение № 558/08.08.2017г. по т.д. № 1143/2016г. на Варненския окръжен съд в частта, в която са отхвърлени предявените от „Банка ДСК” ЕАД срещу Т.Ч.Д. искове с правно основание чл.422 вр.чл.415 ал.1 ГПК вр.чл.79 ал.1 ЗЗД вр.чл.430 ал.1 и 2 от ТЗ за установяване съществуването на вземания на ищеца – кредитор в негова полза по ч.гр.д. № 5322/2015г. за сумата от 23 642,39лв / ½ от 47 284,78лв/, представляваща дължима главница по договор за кредит от 29.08.2013г., сключен с кредитополучателя Д. Н.Д., бивш жител ***, починал на 01.12.2013г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на сезиране на съда – 13.05.2015г. до окончателното й плащане; за сумата от 2 481,67лв / ½ от 4 963,34лв/, представляваща дължими договорни лихви за периода 07.05.2014г. – 13.05.2015г., вкл. за сумата

731,13лв. /1/2 от

1 462,25лв/, представляваща лихвена надбавка за забава за периода от 07.05.2014г. – 13.05.2015г. вкл; за сумата от 60лв /1/2 от

120лв/, представляваща дължими такси и разноски от ответницата Т.Ч.Д. – законен наследник на починалия на 01.12.2013г. кредитополучател Д. Н.Д., съразмерни на наследствения й дял; както и в частта, в която „Банка ДСК” ЕАД е осъдена да заплати на адвокат Р.Д.Д. като пълномощник на Т.Ч.Д. на основание чл.38 ал.2 вр.ал.1, т.2 от ЗАдв сумата от 1 072,50лв – адвокатско възнаграждение за въззивното производство и сумата 1 072,50лв – адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, както и на Т.Ч.Д. сумата от 300лв – направени разноски за заповедното производство на основание чл.78 ал.3 ГПК и делото е върнато на Варненския апелативен съд за ново разглеждане в съответната част от друг състав на съда. Дадени са изрични указания при новото разглеждане на делото съдът да обсъди своевременно релевираните от ответницата Т.Д. в отговора на исковата молба възражения за недействителност на процесния договор за кредит на основание чл.22 вр.чл.11 ал.1 т.9, 10 и 11 от ЗПК / ред.ДВ бр.30 от 26.03.2013г./, недължимост на лихви и такси по кредита на основание чл.23 от ЗПК и във връзка с това недължимост на претендираната сума поради плащане, както и възражение за прихващане на претендираната главница срещу насрещни вземания в посочен размер.

При новото разглеждане на делото, съдът съобрази следното :

Въззивната страна „Банка ДСК” ЕАД поддържа подадената от нея жалба против решение

№558/08.08.2017 г., постановено по т. д. №1143/2016 г. по описа на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от нея искове срещу Т.Ч.Д., с ЕГН **********,***, ж.к.Вл.Варненчик, бл.16,вх.1, ет.1, ап.1 с правно основание чл.422, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, за установяване в отношенията между страните съществуването на вземания на банката по издадената в нейна полза по ч.гр.д. №5322/2015г. на Варненски районен съд, 30 състав, заповед за изпълнение №2785/18.05.2015г., за сумата от за сумата от 23 642,39лв /

½ от 47 284,78лв/, представляваща дължима главница по договор за кредит от 29.08.2013г., сключен с кредитополучателя Д. Н.Д., бивш жител ***, починал на 01.12.2013г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на сезиране на съда – 13.05.2015г. до окончателното й плащане; за сумата от 2 481,67лв /

½ от 4 963,34лв/, представляваща дължими договорни лихви за периода 07.05.2014г. – 13.05.2015г., вкл. за сумата 731,13лв.

/1/2 от 1 462,25лв/, представляваща лихвена надбавка за забава за периода от 07.05.2014г. – 13.05.2015г. вкл; за сумата от 60лв /1/2 от 120лв/, представляваща дължими такси и разноски , дължими от ответницата в качеството й на законен наследник на починалия на 01.12.2013г. кредитополучател Д. Н.Д., съразмерни на наследствения й дял.

Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна и моли съда да я остави без уважение, като потвърди съдебния акт в обжалваната му част. Поддържа всички свои възражения, направени в отговора на исковата молба.

Съдът, за да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено следното :

Безспорно установено по делото е, че на 29.08.2013г. между

„Банка ДСК“ ЕАД и наследодателя на въззиваемата страна Т.Ч.Д. – Д.

Н.Д., бивш жител ***, починал на 01.12.2013г., е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя сумата от 50 000 лв., при уговорен погасителен план от 120 месечни вноски, с падеж 7-мо число на съответния месец, всяка в размер на 625,29 лв. Задълженията на кредитополучателя са обезпечени с договор за поръчителство от същата дата между банката и Т.Н.Д.. Установено е, че до смъртта на кредитополучателя задълженията по кредита са изпълнявани съобразно уговорения погасителен план, като в периода от датата на смъртта 01.12.2013г. до 07.06.2014г. вноските по кредита са изплащане от съпругата му Т.Д., която с молба вх.№ 17/08.01.2014г., в качеството си на негов наследник по закон, е изразила желание за това. Редовното обслужване на кредита е преустановено на 07.06.2014г.

В отговора на исковата молба ответницата Т.Д. е релевирала възражение за недействителност на договора за кредит на основание чл.22 вр.чл.11 ал.1 т.9, 10 и 11 от ЗПК / ред.ДВ бр.30 от 26.03.2013г./. Въз основа на това е твърдяла недължимост на лихви и такси по кредита на основание чл.23 от ЗПК, обуславяща недължимост на претендираната сума поради плащане. Направено е и възражение за прихващане на главницата с насрещни нейни вземания, произтичащи от недължимо начислените и платени по кредита лихви и такси в общ размер на 3 931,09лв, от които 2 911,09лв – недължимо платена лихва за периода от 29.08.2013г. до 07.05.2014г., както и 1 020лв – такса, платена на 29.08.2013г. Тези възражения са уточнени с нарочна молба от 03.11.2016г.

Според нея процесният ДБК е недействителен поради неспазване на изискванията на чл.11 ал.1 т.9, 10 и 11 от ЗПК, в редакцията му от 26.03.2013г.

Съгласно императивното правило на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК кредитът трябва да съдържа информация за „условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти”.

Според т.8 от процесния ДБК кредитът се олихвява с преференциален лихвен процент в размер на 8,7% годишно или 0,02% на ден, при изпълнение на Условията по „Договор за ползване на пакети Частно банкиране на Банка ДСК” и приложенията към него, сключен между страните по договора. При нарушаване на Условията, кредитополучателят губи правото си на преференциален лихвен процент. Според въззиваемата Д. след като условията, при които се губи преференциалния лихвен процент не се съдържат в текста на самия ДБК, не се съдържа информация колко и какви са лихвените проценти, които ще се приложат, то договорът е в пряко противоречие с изричния императив на закона и поради това недействителен по смисъла на чл.22 вр.чл.23 от ЗПК.

Възражението е неоснователно. Според чл.8 на процесния ДБК кредитополучателят ползва преференциалния лихвен процент от 8,7% годишно докато изпълнява условията по „Договор за ползване на пакети Частно банкиране на Банка ДСК

ЕАД”. Този договор, подписан от кредитополучателя – л.8, съдържа изчерпателно условията по пакет „Частно банкиране класик”, а в чл.7 ал.3 посочва, че в случай на прекратяването му отпадат всички предоставени от банката преференции, като се прилагат стандартните условия за съответния продукт. Обстоятелството, че условията за ползване на преференциалния лихвен процент, както и хипотезите на отпадането му и заменянето му с друг лихвен процент, се съдържат в отделен договор, а не в самия ДБК само по себе си не прави договора сключен в противоречие с изискването на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК. Смисълът на тази разпоредба е кредитополучателят да е запознат предварително, при подписването на договора с условията при които ще плаща както преференциалния, така и стандартния лихвен процент. Съдът намира, че в процесния случай това изискване на закона е налице, тъй като Договорът за ползване на пакети Частно банкиране на Банка ДСК ЕАД е упоменат в самия договор за банков кредит от 29.08.2013г., подписан от кредитополучателя и изчерпателно съдържащ изискуемата от закона информация. В чл.8 от ДБК още изрично е посочено, че при изгубване правото на преференциален лихвен процент приложимият към договора лихвен процент се увеличава, като максималният размер до който може да достигне е променливият лихвен процент, приложим по стандартни потребителски кредити със съответните изменения на променливата му компонента, който към датата на сключване на договора за кредит е 14,95% годишно или 0,04 % на ден.

Най-същественото обаче е, че банката не се е възползвала от правото си да увеличи договорения лихвен процент. От устните обяснения на в.лице по приетата ССчЕ пред първата инстанция в с.з. от 15.06.2017г. се установява, че договорната и производната от нея наказателна лихва са изчислявани единствено и само при договорения в процесния ДБК лихвен процент от 8,7%. Този факт сам по себе си предпоставя неоснователност на релевираното възражение за недействителност.

Поддържаното във въззивната жалба нарушение на чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК, изразяващо се в липсата на информация за условията за издължаване на кредита от потребителя и последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването, с оглед направения по-горе правен извод се явява също неоснователно. Различни лихвени проценти за целите на погасяването банката не е ползвала.

Според чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК договорът следва да съдържа информация и за „годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин”.

В т.9 от договора е посочен размерът на ГПР по кредита – 9,58, а в т.9.1, 9.2 и 9.3 от ОУ към ДБК е посочено какво се включва и какво не във величината ГПР, както и че същата е включена в общата сума, посочена в погасителния план и дължима на кредитополучателя. Според въззиваемата Д. никъде – нито в процесния договор, нито в ОУ към него не е посочено кои от изброените в т.3, б.”а-м” от Приложение № 1 към чл.19 ал.2 от ЗПК допускания банката е взела предвид при определяне размера на Годишния процент на разходите по кредита.

Възражението е неоснователно поради следните съображения :

Според чл.19 ал.1 от ЗПК Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, като – лихви, комисионни, разходи, възнаграждения и пр., изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Формулата за изчисляването му е уредена в Приложение № 1 към чл.19 ал.2 от ЗПК. В т.3 на Приложението са посочени допълнителните допускания, които банката отчита при изчисляването му и които действително не са посочени нито в договора, нито в ОУ. В т.9 от ДБК е посочен ГПР – 9,58%. А в т.т. 9.1, 9.2 и 9.3 на ОУ са посочени компонентите на ГПР като лихви и такси, посочено е какво не включва той, както и че общата му сума е посочена в Погасителния план и включва главницата и разходите по т.9.1.

Самото непосочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата на ДБК, уреждаща ГПР, тъй като от една страна смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е налице, а от друга страна самото естество на допусканията изключва тяхното приложение към процесното кредитно правоотношение, като например тези по б.б. „в”, „г”, „е”, „ж”, „и”, „к”, „л” и „м”. С оглед на това съдът намира, че след като в Общите условия изчерпателно е посочено как се формира размерът на ГПР, както и какви компоненти той включва, кредитополучателят е бил в състояние към момента на сключването на договора да го определи, поради което не е налице твърдяната недействителност на договора на осн.чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.