Решение № 1892 от 28.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1892 гр. София, 28.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-В, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Цвета Желязкова

Членове:

Елена Радева

Цветанка Бенина като разгледа докладваното от Цвета Желязкова Въззивно гражданско дело № 20251100502578 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба, вх. номер 122426/06.12.2024 по описа на ЧСИ М.П. на „Топлофикация София“ ЕАД срещу постановление за разноски с изх.

№ 65739/20.11.2024г. по изпълнително дело 20248510404492 на ЧСИ М.П., с което ЧСИ е отказал да намали приетия по делото адвокатски хонорар на взискателя до размер на сумата от 200 лева. Сочи се, че процесуалният представител на взискателя не е извършвал действие по изпълнителното производство, тъй като цялата сума е платено в срока за доброволно изпълнение. Иска се намаляване и таксите по т. 26 ТТРЗЧСИ.

Взискателят Г.Д., чрез адв. С.С. САК, оспорва жалбата.

Частният съдебен изпълнител М.П. е изложил мотиви по чл. 436, ал. 3 ГПК, с които изразява становище за допустимост, но неоснователност на подадената жалба. Сочи се, че съгласно Наредба 1/2004 г. относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният дължим размер на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие на страната по изпълнително дело за вземания до 1000 лв. е ½ от 400 лв. или 200 лв., с оглед на което общият минимален размер на адвокатското възнаграждение по изпълнителното дело следва да е 400 лв. и не може да бъде под този размер.

Софийският градски съд, след като разгледа жалбата, доводите на страните и обсъди представените доказателства, намира следното:

1

Производството по изпълнителното дело № 20248510404492 по описа на ЧСИ М.П., рег. № 851 в КЧСИ е образувано на 06.11.2024 г. по молба на Г.Д., чрез адв. С.С. въз основа на изпълнителен лист № 6590 от 24.09.2024г. издаден по гр.д. № 20231110120742/2023 г. по описа на СРС, II ГО, 164 състав, за принудително събиране на сумата от 88,91 лева – сторени от ответника съдебни разноски в исковото производство, съразмерно с отхвърлената част от исковете.

В молбата за образуване на изп. дело е поискано да се изпрати покана за доброволно изпълнение и да се наложи запор върху сметките на длъжника.

На ЧСИ е възложено изпълнението на действията по чл. 18 от ЗЧСИ.

Към молбата е приложено пълномощно за АД „С. и Д.“ и договор за правна помощ и съдействие, според който са платени 480 лева - адвокатско възнаграждение.

По делото е изпратена покана за доброволно изпълнение, ведно с постановление за разноски на 07.11.2024 г., в която са включени и разноски по изпълнителното дело в размер на 480 лева и такса по т. 26 от Тарифата дължима към 20.11.2024г. в размер на 146,27 лева, видно от представената обратна разписка от куриерска фирма Спиди.

На същата дата е изпратено и уведомление по ДОПК до ТД на НАП досежно има ли производство по принудително изпълнение или наложени мерки за обезпечаване на публични вземания срещу длъжника, както и за посочване на банкова сметка за превод на събраните суми.

На 11.11.2024 г. при ЧСИ М.П. е постъпило удостоверение от ТД на НАП, видно от което „Топлофикация София“ ЕАД няма задължения.

На 15.11.2024 г. е постъпило възражение от длъжника до ЧСИ М.П. с твърдения за прекомерност на адвокатския хонорар и искане да се преизчисли таксата по т. 26 от Тарифата.

На 18.11.2024г. е постъпила молба от адв. С.С., с която е оспорено възражението на длъжника.

С постановление за разноски от 20.11.2024 г. ЧСИ М.П. е отказала да намали размера на адвокатското възнаграждение.

При така установеното от фактическа страна, настоящият състав намира следното от правна страна:

В разпоредбата на чл. 435, ал. 2, предложение последно ГПК, изрично е предвидена възможност за обжалване на постановлението за разноски по изпълнителното дело. В случая характер на такова постановление има постановление за разноските от 06.11.2024 г., инкорпорирано в покана за доброволно изпълнение (аргумент от т. 2 от тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГТК на ВКС) .

Относно производството за разноски пред съдебния изпълнител е приложима разпоредбата на чл. 248 от ГПК, поради което и жалбата е в срок, 2 след изчерпване на реда по чл. 248 от ГПК.

Поради това депозираната жалба е ДОПУСТИМА, като подадена в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт по чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК (аргумент и от т. 2 от тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГТК на ВКС).

По отношение оплакването за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдът намира, че същото е основателно именно за сумата над 200 лева, в какъвто смисъл са и доводите на жалбоподателя.

Взискателят е представляван от адвокат, като същият е депозирал молба за образуване на изпълнително производство.

Реквизит на молбата е посочване на изпълнителния способ, поради което и за едно и също действие - молба за образуване на ИД, не следва да се определя и отделно адвокатско възнаграждение за предприемане на действия с цел удовлетворяване на паричните вземания.

От страна на взискателя не са извършвани други процесуални действия, свързани със събиране на процесната сума, доколкото плащането в пълен размер е осъществено в срока за доброволно изпълнение.

Към момента, отбелязан в договора за правна помощ – 05.11.2024 г., е сила е редакцията на чл. 10 от Наредбата Nо 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения (загл. изменено към настоящия момент), съгласно която минималният размер на адвокатското възнаграждение за образуване на изпълнителното дело е 200 лева.

В тази връзка, Съдът, намира за необходимо да отбележи, че се опира на минималните размери, посочени в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (в редакцията към датата на сключване на процесния договор за правна защита и съдействие и извършване на съответните действия по процесуално представителство) с оглед определяне на разумната рамка, в която следва да се определят тези възнаграждения, но от друга страна намира, че не е обвързан от тези размери, по следните съображения:

Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА, размерът на адвокатското възнаграждение се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента, като същият трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. В същото време, чл. 78, ал. 5 ГПК постановява, че Съдът може да намали адвокатското възнаграждение, когато същото не съответства на фактическата и правна сложност на делото, но до минималния размер, определен с наредбата на Висшия адвокатски съвет.

За определяне на дължимите разноски за образуване на изпълнителното дело, съдът съобразява и решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, с което е даден отговор дали и в 3 каква степен, при определяне на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение, националните съдилища са обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват задължително по закон. В решението на СЕС е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи.

Национална уредба, съгласно която: - от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, - и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.

Решението по преюдициалното запитване (задължително за всички съдилища - чл. 633 ГПК) сочи на извод, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и в приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (така и определение № 474 от 28.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 961/2023 г., I ТО, ТК).

Както бе посочено по- горе, основната легитимна цел на приетата от ВАС наредба е да установи минимален стандарт за справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, съобразно вида на делата, техния предмет и/или защитавания материален интерес. Познавайки контекста на прилагане на тази уредба и обстоятелството, че съществува друга правна уредба, предвиждаща друг начин за определяне на размера на адвокатските възнаграждение (при хипотезата на безплатна правна помощ), както и че особеностите на делото реално не се вземат предвид при определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение (към датата на процесния договор за правна защита и съдействие), а единствено и само критерият - цена на иска, то посочената правна уредба налага ограничения, които, според настоящата съдебна инстанция, не са необходими за постигане на посочените легитимни цели, съответно нарушават полезното действие на правилата на конкуренцията, приложима за предприятията.

Поради това и националният съд следва и е длъжен да не приложи тази норма от националното законодателство, която противоречи на разпоредбите на ДФЕС (точка 53 от решение от 08.09.20190 г. по делото Winner Wetten GmbH, C-409/06, с позоваване та точка 17 от решението Simmenthal II 106/77).

По изложените съображения, както бе изложени и по- горе, с оглед данните по делото, обемът на извършената дейност от процесуалния представител на взискателя, съпоставима с дейността по подаване на молба по дело, като се съобрази и размер на сумата, подлежаща за събиране, 4 справедливият размер на адвокатско възнаграждение, дължим на взискателя, според настоящата съдебна инстанция следва да се определи 200 лева.

Именно до този размер е основателно възражението за прекомерност.

Настоящата съдебна инстанция, намира че с оглед действително предприетите действия от взискателя, съотв. от неговия процесуален представител по образуване на ИП на 06.11.2024 г., и обстоятелството, че плащането на пълния размер на сумите е осъществено след получаване на призовката за ДИ, без да е изготвяна сметка за разпределение поради достатъчност на средствата, и като съобрази размера на събраното вземане, че възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е основателно за сумата над 200 лева - минимума по наредбата (няма данни, че упълномощените адвокати са регистрирани по ЗДДС).

По изпълнителното дело не може да се обоснове, че пълномощникът на взискателя е извършил действия извън образуване на делото. Посочването на начина на изпълнението в молбата е елемент от действията по образуване на изпълнителното производство (арг. чл. 426, ал. 2 ГПК). Въз основа на гореизложеното следва да се приеме, че в случая не са осъществени други действия от адвоката по процесуално представителство и извършване на действия с цел удовлетворяване на паричното вземане. Посоченото обосновава минимален размер на адвокатското възнаграждение само за образуване на изпълнителното дело.

С оглед това становище, следва да се преизчислят и дължимите такси по т. 26 от Тарифата по ЗЧСИ, в какъвто смисъл има искане.

Според настоящата съдебна инстанция, при определяне на „паричното вземане“ и „събрана сума“, въз основа на която се изчислява размера на пропорционалната такса по т. 26 ТТРЗЧСИ, следва да се включат и разноските на взискателя (ако са доказани) за адвокатското възнаграждение за представителство в рамките на изпълнителното производство. Под употребеният в т. 26 от Тарифата израз „парично вземане“ следва да се разбира както паричното вземане, предмет на изпълнение в изпълнителния процес, посочено в изпълнителния лист като титул, удостоверяващ правото на принудително изпълнение на взискателя, така и разноските на взискателя в рамките на изпълнителния процес, за които няма издаден изпълнителен лист, но които подлежат принудително изпълнение на основание постановлението за разноски в изпълнителното производство. Вземането за тези разноски е парично вземане и за събирането му се прилагат общите правила. То е вземане, което е различно от това, за което е издаден изпълнителния лист, но правилата за събиране на двете вземания - това по изпълнителния лист и това по постановлението на ЧСИ за разноски за адвокат, са едни и същи- правилата по ГПК, ЗЧСИ и Тарифата, приложими с оглед характера на вземането.