Решение № 3852 от 30.05.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш E

Н И Е №

…...

Гр. София, 30.05.2019 г.

В

И М Е

Т О Н

А Н А

Р О Д А

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание тридесети април през две хиляди и деветнадесета година в следния състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ

: Здравка Иванова

ЧЛЕНОВЕ : Цветомира

Кордоловска

Мл. съдия : Боряна

Петрова при секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. № 10506 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 353146/06.03.2018 г., на СРС, 162 с - в, по гр. д. № 80331/2017 г. Д.В.Н., ЕГН ********** е осъден да заплати на „Т.С." ЕАД, ЕИК *******, по искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 555, 66 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м. 10.2014 г. - м. 04.2015 г. за имот, находящ се в гр. София, ж. к.*******, с абонатен номер 141889, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба - 13.11.2017 г. до окончателното й изплащане, сумата от 21, 41 лв., такса за дялово разпределение за м. 05.2015 г., като исковете правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ са отхвърлени за разликата над уважения размер от 555, 66 лв. до пълния предявен размер от 971, 59 лв., представляваща стойността на потребена топлинна енергия за периода м.

11.2013 г. - м. 04.2015 г.

С решението са отхвърлени изцяло исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 211, 04 лв., представляваща законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г. до 30.10.2017 г., за сумата от 5 лв. - лихва за забава върху таксата за дялово разпределение за периода от 15.09.2015 г. до 30.10.2017 г. Ответникът е осъден за заплащане на разноски в производството в размер на 324, 56 лв.

Недоволен от решението в отхвърлителната част - до пълния предявен размер по главницата и изцяло за лихвите е останал ищецът „Т.С.” ЕАД, който, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, го обжалва с доводи, че в тези части решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Излага съображения, че съдът е приел за погасени по давност суми по фактури за периода м. 11.2013 г. - м.

04.2014 г. Става въпрос за вземания със срок за плащане м. 10.2014 г., от който момент според ищеца започва да тече давността. Исковата молба е подадена преди изтичане на давностния срок.

Позовава се на чл. 32, ал. 1 от ОУ на дружеството, съгласно който абонатите са длъжни да заплащат дължимите суми най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на издаването. Моли да се отмени решението в оспорената част и исковете да се уважат изцяло. Претендира разноски, включително юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция.

Ответникът Д.В.Н. не е подал писмен отговор в срока по чл. 263 ГПК, но в съдебно заседание оспорва жалбата на ищеца и моли да се остави без уважение.

От своя страна ответникът също е депозирал въззивна жалба срещу решението в частите, в които исковете са уважени. На първо място е поддържал, че решението е недопустимо, поради липса на индивидуализиран ответник в исковата молба. Освен това е твърдял, че решението е необосновано, като не са разгледани наведените в отговора на исковата молба възражения за завишени сметки за м. 11.2014 г., както и множеството му доводи срещу исковете. Налице е неяснота в начина, по който е формирана главницата по различните сметки.

Доколкото не е установена редовността на счетоводните записи на ищеца, не е следвало съдът да ги разглежда като годно доказателство в процеса. Възразява се срещу безкритичното възприемане от съда на заключенията на ССчЕ и СТЕ.

Неоснователно съдът е приел, че ответникът лично, а не неговия наследодател, е бил потребител на ТЕ в периода, както и че давността се прекъсва спрямо ответника от момента на подаването на „безадресната“ искова молба, а не по – късно – от момента на въвеждането му в производството. Моли да се отмени решението в оспорените части и исковете да се отхвърлят изцяло. Не претендира разноски пред СГС.

Ищецът не е взел становище по въззивната жалба на ответника.

Третото лице помагач „Т.с.“ ЕООД, не взема становище по двете въззивни жалби.

Като взе предвид доводите на страните във въззивните жалби и доказателствата по делото, настоящата инстанция намира следното :

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбите.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Неоснователно се поддържа, че производството се е развило по „безадресна“ искова молба.

Действително в нея като ответник са посочени наследниците на В.Х.Н.. След дадени от СРС указания, ищецът е направил изрично уточнение – с молба от 04.12.2017 г., в която е посочил като ответник в производството единствения наследник на В.Х.Н.

- Д.В.Н.. Именно в резултат на това уточнение, препис от исковата молба и доказателствата е изпратен на настоящият ответник и той е подал в срока по чл.

131 ГПК отговор на исковата молба.

Решението е постановено при изяснена фактическа обстановка, която въззивният съд не намира за необходимо да преповтаря, а препраща към нея предвид възможността, уредена в чл. 272 ГПК. Съдът дължи произнасяне само във връзка с доводите на страните във въззивните жалби.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Според пар. 1, т. 41 б, б. „а“ (изм. - ДВ, бр. 35 от 2015 г., в сила от 15.05.2015 г.) „потребител на енергийни услуги“ е краен клиент, който купува енергия или природен газ от доставчика. Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

От посочената уредба следва, че по смисъла на ЗЕ по договора за доставка на топлинна енергия потребител (клиент) на топлинна енергия е собственика, респективно - физическото лице, на което е учредено ограничено вещно право на ползване и лицето, което купува ТЕ за битови нужди.

Основателно

СРС е приел, че страните са обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр. е чл. 149 от ЗЕ. Договорното отношение между тях е възникнало от качеството на ответника на собственик на топлоснабдения имот, ап. 8, находящ се в гр. София, ж. к. „*******, по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ при действие на Общите условия на ищцовото дружество. Този факт се установява от представения пред СРС нотариален акт № 180, т. ХХІІ, дело № 4674/30.12.1997 г. за придобиване на имота по наследство и доброволна делба от В.Х.Н., починал на 23.07.1999 г. Съгласно справката по реда на Наредба № 14/2009 г. направена от СРС, негов единствен наследник по закон, респективно – собственик на имота, е ответника Д.В.Н..

Следователно през исковия период, по силата на посочената по - горе норма на ЗЕ, именно ответника (не неговия наследодател) е потребител на ТЕ.

Възраженията в обратния смисъл са неоснователни.

Законодателят не е предвидил като условие за влизането на ОУ в сила приемане от страна на ползващите лица, въпреки, че е предвидено право на потребителите да искат специални условия като внесат в топлопреносното предприятие писмено заявление.

Няма данни ответникът да е възразил срещу прилаганите от ищеца Общи условия, поради което главните страни са обвързани от договорно правоотношение във връзка с предоставянето на топлинна енергия за битови нужди.

Сградата е етажна собственост и в исковия период се установява, че ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г.

Измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и БГВ между топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Т.с.“ ЕООД.

Съгласно чл. 142, ал. 2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сградата се разделя на такава отдадена от сградната инсталация и за общите части, за отопление на имотите и за БГВ.

Според нормата на чл. 145, ал. 1 от ЗЕ, топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.

Възззивният съд намира за неоснователни възраженията на ответника, че съдът се е позовал само на заключенията на вещите лица, за да определи реално дължимите суми за ползвана ТЕ в имота. Основателно при определяне реалния размер на използваната ТЕ СРС е съобразил както заключението на приетата и неоспорена от ответника СТЕ, което настоящият състав също кредитира като обективно изготвено, така и писмените доказателства за реалното отчитане на уредите, предоставени от ФДР и по - специално подписаните от клиента документа за главен отчет на уредите в имота.

Въз основа заключението на съдебно - техническата експертиза СРС обосновано е направил извод, че дяловете за отопление на процесния имот и за сградна инсталация са изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба. Установяването на обема на реалното потребление на ТЕ и изчисляването на стойността й в съответствие с действащите нормативи е технически въпрос, който е от компетентността на вещото лице. Експертизата е констатирала, че през исковия период за имота е начислявана ТЕ за три броя отоплителни тела с поставени ИРРО, за една щранг - лира в банята и за сградна инсталация, като за периода м. 11.2013 г. - м. 04.2014 г. по прогнозен дял е начислена стойност на потребена топлинна енергия в размер на 599, 40 лв., а за периода м. 05.2014 г. - м. 04.2015 г. по прогнозен дял е начислена стойност на потребена топлинна енергия в размер на 1 019, 39 лв.

Съобразно приетите по делото доказателства основателно

СРС е приел, че в случая е извършен реален отчет на индивидуалните уреди за измерване в края на отчетните периоди, видно от представените от третото лице - помагач главни отчети и изравнителни сметки. При съобразяване на резултатите от изравнителните сметки, изготвени в края на всеки отчетен период от ФДР, се установява, че стойността на реално консумираната топлинна енергия за периода м. 11.2013 г. - м. 04.2014 г. е в размер на 612, 67 лв. (след прибавяне на сумата за доплащане от потребителя в размер на 13, 27 лв.), а за периода м.

05.2014 г. - м. 04.2015 г. - 952, 56 лв. (след приспадане на сумата за получаване от потребителя в размер на 66,79 лв.). Следователно, главните задължения за топлинна енергия за двата отчетни периода възлизат общо на 1 565, 23 лв. Към посочената сума следва да се добавят дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение в размер на 21, 41 лв. (съгласно заключението на ССчЕ).

Съобразявайки заключението на СТЕ, въззивният съд споделя извода на СРС, че сумите за ТЕ отопление и тези за битово горещо водоснабдяване, са изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба към периода.

Предвид основателността на главния иск в съответствие с материалния закон и даденото от ВКС тълкуване в ТР № 3/18.05.2012 г., по тълк. дело № 3/2011г., на ОС на ГК и ТК на ВКС, СРС е съобрази възражението на ответника за погасяване на част от вземането по давност. Според възприетото тълкуване, задълженията на потребителите на предоставяните от топлофикационните дружества стоки и услуги се погасяват с изтичане на тригодишен давностен срок - арг. чл. 111, б. „В“ ЗЗД, както тези за лихвите за забава. Според нормата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, а при срочните задължения давността тече от деня на падежа.

Разпечатката съдържа 56 от 82 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0ecfed09-7676-41b0-8b3b-456c8c69312e