Решение № 383 от 29.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 383 гр. Пловдив, 29.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20245330109130 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Д. Г. Р., ЕГН **********, представлявана от адв. К., против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, с която е предявен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК: 200599406, да върне на ищцата, сума от 30 лева, платена при начална липса на правно основание по договор за потребителски кредит № *******г. след покриване на главницата по договора, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба – 27.05.2024г. до окончателното й изплащане.

Ищцата твърди, че между нея и „Фератум България“ ЕООД е подписан договор за потребителски кредит №*****г., по силата на който е получила в заем сумата от 600 лева, разпределена на пет броя месечни погасителни вноски при лихвен процент в размер на 10,22% и лихва в размер на 61,32 лева, както и годишен лихвен процент в размер на 49.03 %, като съгласно чл. 3 от договора същата следвало да върне сумата от 661,32 лева. Излагат се доводи за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като в него не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент. Също така не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето, като от друга страна договорът бил недействителен, тъй като клаузата за възнаградителната лихва е нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Сочи, че договора е недействителен на основание по чл.22. вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в договора не било посочена от какви пера е съставена общо дължимата сума. Освен това договорът бил недействителен и на основание по чл.22, вр. чл.11, ал.1, т. 11 ЗПК, тъй като в погасителния план към договора не било посочено разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми, като в конкретния случай, всяка вноска, включвала главница, възнаградителна лихва и ГПР. Н а основание чл. 143, л. 2 ГПК в първото по делото открито съдебно заседание е извършено допълнение и пояснение на исковата молба в следния смисъл, а именно, че ищцата няма сключен договор за предоставяне на поръчителство с „Фератум Банк – Малта“. Уточнява се, че недължимо платената по договора сума обхваща платените суми от „Фератум България“ ООД на дружеството „Фератум Банк – Малта“ в размер на 298,68 лв. и 60 лв. плащания по тарифата.

1

От ответника е постъпил отговор, в който се признава, че между ищцата и ответника е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който на ищцата бил отпуснат заем от 600 лв., който е следвало да се върне на пет вноски. Била уговорена и възнаградителна лихва в размер на 10,22% на годишна база, а ГПР бил уговорне в размер на 49,03%. Не се оспорва, че общата сума, подлежаща на връщане е в размер на 661,32 лв. Посочва се, че съгласно чл. 5 от договора за кредит ищцата поела задължение да предостави подходящо обезпечение на своето задължение, чрез поръчителство от „Фератум Банк – Малта“. Сочат, че уговорката за предоставянето на обезпечение била индивидуално уговорена по избор на потребителя. На следващо място посочват, че ищеца е имал правото да се откаже от договора в 14 –дневен срок, което право не било упражнено.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Установява се от писмените доказателства и принципно не е спорно, че на 5.08.2019 г. е сключен договор за потребителски кредит № ****, по който ответникът е предоставил кредит от 600 лева, платим ведно с дог. лихва от 61,32 лева на 5 вноски, при ГПР от 49,03 %, лихвен процент от 10,22 %. В чл. 5 на договора е отразено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Ferratum Bank“ в полза на дружеството. Ищцата отрича да е сключвала договор за гаранция, за което да дължи възнаграждение за гаранта. По делото не е представен договорът за гаранция. От изложените в отговора обстоятелства се установява, че предоставянето на гаранция не е било задължително за отпускането на кредита, като ищцата сама била избрала това поръчителство в лицето на Фератум банк, за което поела задължение да заплати възнаграждение за предоставената гаранция , посочено в погасителния план към същия договор, разсрочена на погасителни вноски. Посочено е също така, че това възнаграждение за услугата гарант не било включено в ГПР на договора за кредит, доколкото се касаело за отделно договорно правоотношение с трето лице. Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.

11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът е посочил единствено като абсолютни стойности лихвения процент по кредита и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49,03 %/. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Налице е и друго нарушение, т.к. посочените в договора ГПР и общата сума на плащанията не съответстват на действителните. Това е така, тъй като в общата дължима сума не е включено допълнителното плащане по договора за гаранция от 2

298,68 лева, което – освен че е задължително условие за предоставяне на кредита, е платимо именно в полза на ответника /ССЕ/. С това допълнително плащане се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и съотношението между главницата и възнаграждението за гаранцията. Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В случая ГПР и общата сума на плащанията не отговарят на действителните, като посочването в договора за кредит на по – ниски стойности представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.

Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Изложените от ответника възражения за незадължителност на услугата не се споделят. Предоставянето на гарант/поръчител е задължителен елемент от процедурата по кандидатстване за кредита и условие за сключване на договора, поради което свързаните с това разходи следва да бъдат включени в общата дължима сума и ГПР. След като кандидатстващият е избрал предложения от самия ответник гарант, то разходите във връзка с това поръчителство представляват разходи за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, защото сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита. Ответникът е бил наясно с направения избор и условията по него, доколкото от представените разпечатки от процедурата се установява, че таксите по гаранцията се изчисляват от създадената от него електронна система за кандидатстване. Следователно, процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. По договора ищецът дължи само главницата от 600 лева.

О т изслушаната ССЕ, неоспорена от страните, която съдът цени като компетентно изготвена, се установява че платените суми по договора за кредит от ищцата към ответника са в размер на 701,32 лева. Отделно от това ищцата е наредила към ответника сумата от 298,68 лева, който от своя страна я е наредил към Фератум Банк – Малта. Платената сума над главницата е получена при начална липса на основание и подлежи на връщане на потребителя. Платените плащания по тарифа са недължими, съгл. чл. 10а, ал. 2 ЗПК, а сумата за гаранта, подлежи на връщане именно от ответника, на когото е платена, независимо, че по делото са налице доказателства същата да е преведена формално на трето лице, което обаче е свързано с ответника.

Плащането на възнаграждението по гаранцията подлежи на връщане от ответника, защото за него е липсвало основание да го получи, а дали го е превел на третото лице – гарант, е без правно значение, тъй като касае вътрешните му отношения с това трето лице. Още повече, че предоставената с договора за гаранция услуга не е в полза на ищеца, а единствено на ответника. Всички разходи, платени от длъжника над главницата, подлежат на връщане именно от страна на кредитора. Не се споделят възраженията, че таксата за гарант произтича от друго правоотношение и е задължение, платимо в полза на трето лице. Както се посочи – това възнаграждение представлява „разход по кредита“ по смисъла на закона, като сключването на договора з а гаранция е и задължително условие за предоставяне на кредита, като при недействителността му – подлежи на връщане от получилия го – в случая – ответника.

Поради изложеното, искът за връщане на неоснователно платената сума ще се уважи изцяло в увеличения й размер от 338,68 лева.