Определение № 2576 от 14.10.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2576 гр. София, 12.10.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно частно гражданско дело № 20241000502703 по описа за 2024 година

Производство по чл.278 ал.1 вр.чл.129 ал.3 ГПК.

Производството по делото е приключило с определение № 3512 от 16.09.2024г. по т.д.

№ 1743/2024г. по описа на СГС, Т.О., VI-14 с-в, с което на основание чл.129, ал. 3 и ал. 4 ГПК ИМ вх. № 92041 от 22.08.2024 г., въз основа на която е образувано търговско дело № 1743/2024 г., по описа на СГС, Т.О. VI-14 с-в, е върната обратно, а производството е прекратено, поради неизпълнение на дадени задължителни указания за отстраняване на нередовности на исковата молба.

Съобщението за това определение е било връчено на жалбоподателя на 26.09.2024г.

Частната жалба срещу това определение е депозирана на 03.10.2024г. т.е. преди изтичане на преклузивния едноседмичен срок за обжалване на същото.

Жалбоподателят К. М. П. изтъква факта, че са предявени искове с правно основание чл.95 вр. чл. 95а, ал. 1, т. 1 ЗАПСП, вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на парично обезщетение във връзка с претърпените имуществени и неимуществени вреди, причинени от неправомерното използване от страна на Ответника на 18 броя авторски фотографии на Ищеца. В резултат на неправомерното поведение на Ответника, е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи и претърпени загуби, както и неимуществени вреди, изразяващи се в напрежение и стрес, поради обстоятелството, че неговите произведения са били използвани, без да бъде посочван като автор, както и от необхоД.стта същият постоянно да следи за неправомерното използване на фотографиите му. С уточнителна молба с вх.№ 96859 от 09.09.2024г. поискал на основание чл.70 ал.3 ГПК, съда да определи служебно приблизителна цена на иска, като посочил, че в конкретния случай са налице изискуемите за целта предпоставки, а именно: искът да е оценяем и определянето на оценката да представлява затруднение към момента на предявяване на иска. Въпреки това СГС е върнал 1 исковата молба и е прекратил производството, като е посочил, че разпоредбата на чл. 70, ал.

3 ГПК не намира приложение в настоящия случай, тъй като същата има предвид хипотези, при които определянето на цената на иска е затруднено към момента на образуване на производството, а „предявените с исковата молба искове са оценяеми и по тях се събира такса по чл. 7, а не по чл. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК". По отношение на необхоД.стта, предявения иск да бъде оценяем, доколкото в процесния случай са предявени искове по чл.95 и чл.95а ЗАПСП, които се отнасят до имуществени права, а именно паричната оценка на претърпените от Ищеца вреди, то тези искове са безспорно оценяеми.

Второ - на българския пазар, липсват стандартизирани тарифи или практики, спрямо които фотографите да определят цената на труда си. Ето защо ищецът е избрал чл.95а, ал.1, т.1 ЗАПСП като основание на иска си. В този случай законодателят е предвидил горната и долната граница на обезщетението при подобен вид искове, като изрично посочва, че при определяне на конкретния размер следва да се съобразят всички обстоятелства, свързани с нарушението, вкл. пропуснати ползи и неимуществените вреди, както и приходите, реализирани от нарушителя вследствие на нарушението. Всички тези факти предстои да бъдат установени в хода на съдебното производство, чрез съответните допустими и предвидени в закона средства, но към настоящия момент не би могъл да се снабди с необходимата информация, за да установи обстоятелствата, посочени по-горе. Твърди, че подобно разбиране спрямо обезщетението по чл.95а, ал.1 ЗАПСП отговаря на текста на Директива 2004/48, в чието изпълнение е приета тази разпоредба. Посочва за пример немските съдилища, които се позовават на чл.287 от техния граждански процесуален кодекс , който дава възможност на съда да определи сам обезщетението на един иск, ако няма достатъчно данни за неговия размер. В такива случаи, цената на иска се определя приблизително от съда и с решението се осъжда ищеца да довнесе евентуално държавна такса.

Съдът като взе предвид изложените от страните доводи и представените доказателства намира частната жалба за редовна и допустима, а разгледана по същество – същата е неоснователна.

Производството е образувано по искова молба на К. М. П. срещу Флекс спейс ООД по иск с правно основание чл.95 вр.чл.95а ал.1 т.1 ЗАПСП за нарушени авторски права. Няма посочена цена на иска на претендираното обезщетение, като се твърди, че това представлява особена трудост за ищеца.

С разпореждане от 26.08.2024 г., СГС е оставил исковата молба без движение, с конкретни указания до ищеца /ДА ПОСОЧИ ЦЕНА НА ИСКА И ДА ВНЕСЕ Д..Т./ в едноседмичен срок от съобщението да отстрани нередовностите й, както и за последиците от неизпълнението им.

В срока по чл.129, ал.2 ГПК ищецът, чрез адв.Г., е подал уточнителна молба с вх.№96859 от 09.09.2024 г., в която заявява, че не може да посочи цена на иска, тъй като не би могъл да направи самостоятелно оценка на размера на приходите, реализирани от Ответника в резултат на нарушените авторски права върху 18 бр. снимки в рекламното портфолио на 2 ответното дружество, поместено на сайта му и т.н. Затова моли съда служебно да определи размер на исковете по реда на чл.70 ал.3 ГПК.

СГС, съобразявайки принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, а именно че предметът на делото и обемът на търсената защита и съдействие се определят от страните чл. 6, ал. 2 ГПК, рамките на търсената от страната защита, вида на вредите, които твърди да са били претърпени и в какво се изразяват, без обаче да е посочен техния размер, респ. цена на иска респ. не е внесена дължимата се държавна такса, е преценил, че разпоредбата на чл.70 ал.3 ГПК е неприложима в случая, тъй като се касае за осъдителни искове за парични вземания, чиито размер следва да бъде посочен от ищеца и е определящ за цената на исковете съгласно чл.69, ал.1, т.1 ГПК. Посочено е, че разпоредбата на чл.70, ал.3 ГПК не може да намери приложение, тъй като същата има предвид хипотези, при които определянето на цената на иска е затруднено към момента на образуване на производството - напр. предмет на делото е да се задължи ответника да извърши някакво действие, но е невъзможно да се определи стойността на разходите за осъществяване на дължимото.

Доколкото предявените с исковата молба искове са оценяеми и по тях се събира държавна такса по чл. 1, а не по чл. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, то определянето на размера й и заплащането й следва да се извършат преди разглеждане на делото по същество и приключването му с окончателен акт. Затова е приел, че ИМ е нередовна и на основание чл.129, ал.4 и ал.3 ГПК, същата е върната обратно.

Настоящата съдебна инстанция констатира, че определението е правилно и като такова същото следва да бъде потвърдено по следните съображения:

В разпоредбите на чл. 95 - чл. 96 ЗАПСП ясно са регламентирани: исковете, чрез които би могла да се реализира гражданскоправната защита на авторските и сродните им права и предпоставките за тяхната основателност, вкл. и презумпцията за вина на нарушителя /чл.

95, чл. 95б, чл. 95г/; процесуалната легитимация по тези искове /активна и пасивна/; процесуалните действия, които могат да се предприемат от ищеца за осигуряване на надлежни доказателства в исковото производство за нарушено право на интелектуална собственост /чл. 95д и чл. 95е/; начинът, по който се определя размера на претендирано обезщетение за вреди, които са пряка и непосредствена последица от нарушението на закриляно право по този закон /чл. 95/, както и алтернативните възможности за определяне размера на обезщетението, когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер - въз основа на равностойността на предмета на нарушението или в размер от 500 лв. до 100 000 лв. / чл. 95а/.

Предмет на иска по чл. 95, ал. 1 ЗАПСП е обезщетението, което нарушителят следва да заплати на носителя на правото, за да репарира негативните последици от нарушението.

Съдържанието на обезщетението е определено в чл. 95, ал. 2 ЗАПСП, според който обезщетението включва всички вреди, пряка и непосредствена последица от нарушението.

Видът на вредите - имуществени или неимуществени, е от значение за размера на дължимото обезщетение с оглед правилото на чл. 95, ал. 4 във вр. с, ал. 3 ЗАПСП, че съдът определя справедливо обезщетение, което трябва да въздейства възпиращо и 3 предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото, като взема предвид всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и реализираните от нарушителя приходи. Разграничението на вредите на имуществени и неимуществени не е условие за редовност на исковата молба и за надлежното сезиране на съда с иск по чл. 95, ал. 1 ЗАПСП. За надлежното сезиране на съда е достатъчно в исковата молба да са наведени твърдения за произлезли вреди от нарушението и да е посочен размера на претендираното обезщетение като глобална сума. Какво е действителното изражение на вредите, респ. какъв е техният характер - имуществен или неимуществен, е въпрос от значение за доказването на иска и за преценката на обстоятелствата по чл.95 ал.3 ЗАПСП, в зависимост от които съдът формира становището си за справедливия размер на обезщетението, който следва да се присъди на увредения носител на нарушеното право. Аргумент в подкрепа на този извод се съдържа и в разпоредбата на чл. 95а, ал. 1 ЗАПСП, която предвижда, че при липса на достатъчно данни за размера на иска ищецът може да иска като обезщетение парична сума от петстотин до сто хиляди лева или равностойността на предмета на нарушението при съобразяване и на получените вследствие на нарушението приходи. Именно защото предмет на иска е самото обезщетение, ищецът не е ограничен във възможността до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция да изменя фактическите си твърдения за вида и обема на претърпените вреди и едновременно с това да променя размера на търсеното обезщетение, тъй като тези действия не съставляват същинско изменение на иска по смисъла на чл.214 ГПК.

Съгласно решение № 106/11.07.2012 г. по т.д. № 769/2011 г. на II т.о. на ВКС, разграничението на вредите на имуществени и неимуществени не е условие за редовност на исковата молба и за надлежното сезиране на съда с иск по чл.95 ЗАПСП. За надлежното сезиране на съда е достатъчно в исковата молба да са наведени твърдения за произлезли вреди от нарушението и да е посочен размера на претендираното обезщетение като глобална сума. Изведено е, че видът на вредите - имуществени или неимуществени, е от значение за размера на дължимото обезщетение, че съдът определя справедливо обезщетение, което трябва да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото, като взема предвид всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и реализираните от нарушителя приходи. Какво е действителното изражение на вредите, респ. какъв е техният характер - имуществен или неимуществен, е въпрос от значение за доказването на иска и за преценката на обстоятелствата, в зависимост от които съдът формира становището си за справедливия размер на обезщетението, който следва да се присъди на увредения носител на нарушеното право. Счетено е, че аргумент в подкрепа на този извод се съдържа и в разпоредбата на чл.95а ЗАПСП, която предвижда, че при липса на достатъчно данни за размера на иска ищецът може да иска като обезщетение парична сума от петстотин до сто хиляди лева или равностойността на предмета на нарушението при съобразяване и на получените вследствие на нарушението приходи. Прието е и, че именно защото предмет на иска е самото обезщетение, ищецът не е ограничен във възможността до приключване на 4 съдебното дирене пред първата инстанция да изменя фактическите си твърдения за вида и обема на претърпените вреди и едновременно с това да променя размера на търсеното обезщетение, тъй като тези действия не съставляват същинско изменение на иска.