Решение № 111 от 12.02.2026, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 111 гр. П., 12.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Б.П.Б.З. при участието на секретаря С.И.М. като разгледа докладваното от Б.П.Б.З. Гражданско дело № 20251720102914 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по предявени от А. К. П., ЕГН **********, срещу „***“ ООД, ЕИК ***, обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 128, ал. 1, т. 2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 221, ал. 1 КТ.

В исковата молба са изложени доводи, че на 22.02.2023 г. в град П. между страните е сключен безсрочен трудов договор, по силата на който от следващия ден ищецът започнал да изпълнява длъжността „шофьор товарен автомобил международни превози“, при осемчасов работен ден. По трудов договор първоначалното уговорено основно месечно трудово възнаграждение било в размер на минималната работна заплата за страната - 780 лева. Сочи се, че от началото на 2024 г. трудово му възнаграждение е увеличено от работодателя в размер на 933 лева за първите три месеца, а от април до края на 2024 г. е в размер на 938,60 лева, а от началото на 2025 г. е увеличено съответно в размер на 1083,46 лева.

Твърди се, че съгласно т. 5 от сключения трудов договор, работодателят е длъжен да изплаща трудово възнаграждение до 30-то число на следващия календарен месец. Поддържа се, че за периода от започване на работа на ищеца при ответника – на 23.02.2023 г., до датата на прекратяване на трудовия договор — на 05.03.2025 г., ответникът не му е платил дължимите трудови възнаграждения. Сочи, че неизплатени са и командировъчните му за месец февруари 2025 г., през който месец по нареждане на работодателя е изпълнявал превози в чужбина.

1

Излагат се доводи, че поради забавата в изплащането на трудовите му възнаграждения на 05.03.2025 г. и на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, едностранно и без предизвестие е прекратил сключения трудов договор. Поддържа, че след като на 05.03.2025 г. работодателят е получил заявлението му за прекратяване на трудовото правоотношение, същият незаконно е декларирал в регистъра на трудовите договори, че процесното трудово правоотношение е прекратено на 01.03.2025 г. по взаимно съгласие по чл.325, ал.1, т.1 от КТ, без ищецът да е отправял такова искане до работодателя, съответно без да е давал писменото и/или устно съгласие.

Сочи се, че към датата на депозиране на исковата молба ответникът не е оформил трудовата му книжка, съобразно законовите изисквания към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Поддържа, че работодателя продължава да не му изплаща дължимите трудови възнаграждения за процесния период от 23.02.2023 г. до 01.03.2025 г., които възлизат на 20908,36 лева брутна сума за получаване и обезщетения по КТ.

На основание т. 6 от трудовия договор, размерът на договорения платен годишен отпуск възлиза на 25 дни. Твърди, че работодателят му дължи обезщетение, на основание чл.

224, ал. 1 КТ за неизползвания платен годишен отпуск в размер на 2004,40 лева брутна сума за получаване за 37 работни дни. Съгласно чл. 221, ал. 1 КТ, при прекратяване на безсрочно трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл.

327, ал. 1, т. 2 от КТ, работодателят дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието, което съгласно т. 8 от трудовия договор е в размер на 30 дни. Според чл. 228, ал.1 от КТ брутното трудово възнаграждение за определяне на процесиите обезщетения следва да е начисленото от работодателя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение или в случая това е месец февруари 2025 г., в който работодателят ми е начислил БТВ в размер на 1083,46 лева.

Съобразно изложеното е направено искане ответника да бъде осъден да му плати следните суми: 1. на основание чл. 128, ал. 1, т. 2 КТ, сумата от 20 908,36 лева, представляваща дължимо брутно трудово възнаграждение за периода от 23.02.2023 г. до 01.03.2025 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането; 2. на основание чл. 224, ал. 1 КТ, сума в размер на 2004,40 лева, представляваща дължимо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 37 работни дни за периода 2023 - 2025 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането; 3. на основание чл. 221, ал. 1 КТ, сума в размер на 1 083,46 лева, представляваща дължимо обезщетение за неспазения 30-дневен срок на предизвестие на основание чл.327, ал.1 т.2 от КТ, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски. Прави искане, на основание чл. 242, ал. 1 ГПК, да бъде допуснато предварително изпълнение на решението.

В указания законоустановен срок по реда на чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, с който оспорва предявените искове по основание и размер. Излага доводи, че 2 няма служител който да работи толкова време без да получава трудово възнаграждение Твърди, че трудовото възнаграждение на ищеца е изплащано редовно за процесния период на ръка, всеки месец. Твърди, че в счетоводството на ответното дружество липсват ведомости за заплати за процесния период поради извършена кражба на чантата на управителя, ведно с ведомостите за заплати. Съобразно изложеното е направено искане предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

С протоколно определение от 12.01.2026 г. е допуснатото изменение на иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ от сумата 2004,40 лева на сумата 2708,50 лв., представляваща дължимо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 50 работни дни за периода 2023 - 2025 г.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните, съдът приема от фактическа и правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 128, ал. 1, т. 2 КТ:

Съгласно чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.

По делото е безспорно, което се установява и от събраните доказателства, че страните по делото са се намирали в трудово правоотношение по силата на трудов договор № 30/22.02.2023 г. за изпълнение на длъжността „шофьор товарен автомобил международни превози”, изменено с допълнително споразумение от 02.01.2024 г., с което считано от 01.01.2024 г. основното месечно трудово възнаграждение е изменено на 933,00 лв. и с допълнително споразумение от 02.01.2025 г., с което считано от 01.01.2025 г. основното месечно трудово възнаграждение е изменено на 1077,00 лв.

Спорен е въпросът относно датата и основанието на прекратяването на трудовото правоотношение, като ищецът твърди, че правоотношението е прекратено на 05.03.2025 г. – датата, на която работодателят е получил изявлението му за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, а ответникът оспорва тези факти. Съобразно приложеното в трудовото досие на ищеца уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ, работодателят е заявил пред НАП дата на прекратяване 01.03.2025 г. по код 02, на основание чл. 325, ал. 1, т.

2 КТ съобразно постъпилото от НАП писмо. Този въпрос следва да бъде обсъден с оглед преценка до кой момент страните по делото са се намирали в трудово правоотношение и съответно дължимо ли е трудово възнаграждение за процесния период.

Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения.

В случая ищецът е ангажирал доказателства за установяване прекратяването на трудовия договор на соченото основание – чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ на 05.03.2025 г. С исковата молба е представено заявлението на работника за прекратяване на трудовия договор без предизвестие поради неизплатени трудови възнаграждения и известие за доставянето му, получено от работодателя чрез управителя на 05.03.2025 г.

По реда на чл. 190 ГПК ответникът е задължен да представи заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, но такава не е представена, като пълномощникът на ответника е заявил, че такава не се съдържа в трудовото досие на работника. Съгласно чл.

190, ал. 2 ГПК непредставянето на документа се преценява съгласно чл. 161, предвиждаща, че с оглед обстоятелствата по делото съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства.

След като работодателят е заявил прекратяване на трудовото правоотношение по 3 съгласие на страните, следва да разполага с документа, в който е обективирано, но такъв не е представен по делото. Също така, съгласно чл. 128а, ал. 3 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е длъжен да издаде заповед за уволнение или друг документ, с който се удостоверява прекратяването му, но такава не е представена по делото. С оглед непредставянето на документите, за които ответникът е задължен по реда на чл. 190 ГПК и които по силата на закона следва да се намират у него, на основание чл. 161 ГПК съдът следва да приеме за доказани твърдените от ищеца факти. Предвид липсата на доказателства, че правоотношението е прекратено в по-ранен момент на друго основание, съдът прави извод, че това е датата на получаване на заявлението на работника за прекратяване на правоотношението без предизвестие - 05.03.2025 г.

Доводите на ответника, направени в писмената защита относно прекратяването на правоотношението, са неоснователни. Твърдението му, че към момента на получаване на заявлението на работника за прекратяване на трудовото правоотношение, то вече е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ не се подкрепя от доказателствата по делото.

Прекратяването на трудовото правоотношение настъпва при осъществяване на някое от предвидените в КТ основания, а не с посочването му в уведомлението до НАП. В случая ответникът не е ангажирал доказателства, че твърдяното основание – съгласие на страните за прекратяване на договора, се е осъществило, доколкото това съгласие съгласно чл. 325, ал.

1, т. 1 КТ трябва да е изразено писмено.

От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните, се установява, че съобразно извършената в счетоводството на ответното дружество проверка ежемесечно са начислявани суми за трудово възнаграждение на ищеца съгласно ведомости за работна заплата за периода 23.02.2023 г. – 01.03.2025 г., чийто брутен размер е 20908,40 лв. Съгласно счетоводните записвания, отразени на електронен носител, трудовите възнаграждения са изплащани ежемесечно, като са отразени номера на разходен касов ордер, с който е отразена счетоводната операция относно изплатените суми съгласно платежна ведомост, но платежни ведомости за заплати с положен подпис за получена сума не са предоставени.

Ответникът не оспорва, че през процесния период ищецът е полагал труд, което се потвърждава и от ежемесечното начисляване на дължимото трудово възнаграждение.

Неоснователни са доводите в писмената защита, че по делото е установено плащане на трудовите възнаграждения поради отразяването на това в електронните ведомости.

Счетоводните книги са частни свидетелстващи документи, чиято формална доказателствена сила се отнася единствено до факта на писменото изявление и неговото авторство, но не обхваща други данни, за които документът свидетелства. Затова доказателствената сила на свидетелстващите документи следва да се преценява по вътрешно убеждение на съда с оглед на всички обстоятелства по делото – чл. 182 ГПК.

Относно плащането на трудовото възнаграждение законът в чл. 270, ал. 3 КТ урежда изискване за доказването му с писмен документ, каквито са ведомостта и платежното нареждане, удостоверяващи плащане. Ответникът не е ангажирал такива писмени доказателства, а е направил искане за установяване плащането на трудовите възнаграждения със свидетелски показания, което е недопустимо на основание чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК. В случая не е налице изключението по чл. 165, ал. 1 ГПК за допускане на свидетелските показания, тъй като не е доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната. За установяване на последното обстоятелство ответникът е представил удостоверение от ОД на МВР-П., че на 09.04.2025 г. Ю.Й.Б. се е явил във Второ РУ-П. и е заявил, че на 08.04.2025 г. срещу 09.04.2025 г. от личния му лек автомобил Фолксваген Кади е извършена кражба на чанта със служебно документи -ведомости за заплати и тетрадка за трудови книжки към фирма „***“ ООД. Посоченият документ установява, че на 09.04.2025 г. управителят на ответното дружество е заявил кражба на документи, но не установява, че 4 такава е извършена, както и че сред тези документи са се намирали ведомости, носещи подпис на ищеца за изплатените трудови възнаграждения. В отговора на исковата молба ответникът е навел твърдения, че трудовото възнаграждение е изплащано на ищеца ежемесечно „на ръка", но не е заявил твърдения, че това е ставало срещу подпис във ведомости, които са откраднати. Кражбата на едностранно съставени от ответника ведомости не е основание за преодоляване на забраната на чл. 164, ал. 1 ГПК, тъй като по смисъла на чл. 165, ал. 1 ГПК именно документът, който изисква законът, следва да е загубен не по вина на страната, за да бъде допуснато изключението.