Решение № 1234 от 18.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1234 гр. Пловдив, 18.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от А. В. Точевски Гражданско дело № 20255330114878 по описа за 2025 година

Производство по реда на чл. 72 ал. 4 от Закона за министерството на вътрешните работи (ЗМВР).

Образувано е по жалба на

С.

М.

С.,

ЕГН:

**********, от

*****************************, чрез пълномощник адв. Г. Г., против Заповед за задържане на лице № **********/ 18.09.2025 г., издадена от А. П. Д.- „**********“ при сектор *** в ********** при ОД на МВР- гр. Пловдив, с която е наложена принудителна административна мярка „задържане за срок от 24 часа“.

В жалбата се твърди, че атакуваната заповед била незаконосъобразна и неправилна.

Описва се конкретният случай. Посочва се, че неправилно бил приложен материалният закон, липсвали мотиви, като заповедта била издадена и в противоречие с целта на закона.

Били допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като с нея се нарушавал и принципът за съразмерност. Моли за отмяна на заповедта. В съдебно заседание страната не се явява, но чрез пълномощника си поддържа жалбата, като допълнително представя и писмена защита. Претендират се и разноски.

Ответникът чрез пълномощника си е подал становище, в което се излагат твърдения за неоснователност на жалбата. Заповедта за задържане отговаряла на формалните изисквания на закона- чл. 74 ал. 2 от ЗМВР, като към момента на издаването й били налице данни за извършено от жалбоподателя престъпление по чл. 216 ал. 1 от НК. В случая било достатъчно само да има предположение за извършено престъпление, а не същото да бъде доказано, доколкото мярката не била такава за процесуална принуда по реда на НПК. Още 1 повече, че по случая било образувано и ДП, неприключило към момента. Заповедта съответствала на целта на закона- да се предотврати и разкрие евентуално извършено престъпление от лице, на което да се ограничат временно правата му за свободно предвижване. Моли за отхвърляне на жалбата. Също претендира разноски. В с.з. не се явява и не се представлява.

Контролиращата страна в процеса- Районна прокуратура- Пловдив не е взела становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Със Заповед за задържане на лице рег. № **********/ 18.09.2025 г., издадена от А. П.

Д.- „**********“ при сектор *** в ********** при ОД на МВР- гр. Пловдив, жалбоподателят е задържан в 14.30 часа за срок от 24 часа в помещение за временно задържане на *** РУ- Пловдив, като на следващия ден в 14 ч. е бил освободен.

Във връзка със заповедта за задържане са съставени: протокол за обиск на лице, разписка за върнати вещи и две декларации.

В заповедта за задържане е посочено, че лицето е задържано на основание чл. 72 ал. 1 т. 1 от ЗМВР- наличие на данни за извършено престъпление по чл. 216 ал. 1 от НК, увреждане- ЗМ 381/ 2025 г.

Приложена е преписка на Районна прокуратура- Пловдив по образувано по случая ДП № 381/ 2025 г. на *** РУ при ОД на МВР- Пловдив, неприключило към момента. По ДП обаче още няма лице, привлечено към наказателна отговорност, а жалбоподателят е разпитан само като свидетел.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Жалбата е процесуално допустима, като е подадена в срок от лице, което има правен интерес от оспорването. Разгледана по същество, същата се явява и основателна, предвид следните съображения.

Обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган- полицейски орган по смисъла на чл. 57 ал. 1 от ЗМВР и в кръга на предоставените му от закона правомощия.

Към момента на задържането чл. 74 ал. 2 т. 2 от ЗМВР изрично изисква като елемент от съдържанието на заповедта посочване на фактическите и на правните основания за задържането. Възприетото от ЗМВР положение изцяло кореспондира на общото правило на чл. 59 ал. 2 т. 4 от АПК, като посочването им в заповедта представлява излагане на мотиви и обосновава разпоредителната част на акта. При липса на мотиви, съдът не може да упражни контрол за законосъобразност върху обжалвания акт и същият подлежи на отмяна като незаконосъобразен по смисъла на чл. 146 т. 2 от АПК и издаден в нарушение на чл. 74 ал. 2 т. 2 от ЗМВР. Това е така, защото при осъществяване на съдебния контрол за 2 законосъобразност, преценката на решаващия съд е свързана именно с изследване на въпроса, доколко са налице посочените в оспорения административен акт фактически основания за издаване и доколко те могат да се свържат с посочените от издателя правни норми.

В производството по издаване на един административен акт излагането на мотиви в акта дава възможност на адресата му да узнае какви са фактите, мотивирали административния орган, да приложи една или друга правна норма. Мотивите дават възможност на по- горестоящия административен орган, а също и на съда да извършат проверката за законосъобразност на акта, като изключение от този принцип е предвидено единствено в случаите, когато с акта се удовлетворяват изцяло направените искания и не се засягат права или законни интереси на други граждани, както и когато въпросът е свързан със защита на класифицирана информация, представляваща държавна или служебна тайна.

В тези случаи се посочва само правното основание за издаването на акта, но настоящата хипотеза въобще не е такава. По изложените причини липсата на мотиви във всички случаи е основание за отмяната на издадения административен акт.

Отделно от това, липсва каквото и да е фактическо основание за задържане на лицето, защото не са описани никакви обстоятелства, които да го налагат. Посочено е единствено, че лицето било извършител на престъплението „увреждане“ според заявителски материал. В случай обаче, че именно това е била причината за задържане на лицето, то тогава е следвало да се опишат конкретни фактически обстоятелства, сочещи на обосновано предположение, че лицето, спрямо което се постановява задържането, е съпричастно по някакъв начин към въпросното деяние, за да бъде правното основание за задържането чл. 72 ал. 1 т. 1 от ЗМВР, защото иначе хипотезата ще е различна, което пък би било съществен порок на акта.

Във връзка с горното следва да се отбележи още, че в заповедта е описано, че жалбоподателят е извършител на въпросното престъпление. От материалите по изпратеното ДП, образувано по случая, обаче се установява, че дори и в момента още няма лице, което да е привлечено към отговорност, нито пък такова е имало в началото на производството, като жалбоподателят е разпитван единствено в качеството му на свидетел. При това положение, от една страна изцяло се опровергава посоченото в заповедта авторство на деянието, приписвано на жалбоподателя, за което той е бил задържан, а от друга- не става ясно след като дори ДП не е образувано против него защо именно той е бил задържан и кое точно е наложило вземането на такава ограничителна мярка спрямо него.

Освен това, заповедта трябва да е издадена и в съответствие с целта на закона- да се предотвратят и разкрият престъпления, чрез временно ограничаване на правата (като правото на свободно придвижване например) на лица, за които има данни, че са извършили престъпления. Дори и да се приеме, че към момента на издаване на заповедта е имало данни лицето да е било свързано с въпросното престъпление- увреждане, е било необходимо да се мотивира в акта защо се налага неговото задържане, за да се прецени именно съразмерността на мярката с ограничаването на правата. Такава обосновка отново липсва, 3 като от административния орган дори в хода на делото не се мотивира необходимостта от задържане. Няма данни по делото (не се ангажираха такива от ответника, в чиято тежест е това обстоятелство) жалбоподателят да се е укривал, отклонявал от задълженията си към разследващите, или пък да не е указвал съдействие. При липса на мотиви за задържането и добросъвестно поведение на лицето (доколкото не е доказано обратното), съдът намира, че задържането му не е било оправдано с оглед целта на закона в нито една от неговите хипотези, посочени в чл. 72 ал. 1 от ЗМВР. Не са били и други основания, които да оправдават неговото задържане и които да са предвидени в друг закон, защото такива нито са посочени, нито пък се установиха по делото.

Според принципа на законността, административните актове се издават за целите, на основанията и по реда, установени от закона- чл. 4 ал. 2 от АПК, а съгласно принципа на съразмерността- чл. 6 ал. 2 от АПК, административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В случая оспорената мярка не се явява приложена по отношение на жалбоподателя при спазване на принципа за съразмерност, защото задържането не може да е самоцел, а следва да е съобразно с целта на ограничението и да се явява пропорционално на засягането правото на свобода в съответствие с чл. 6 ал. 1 от АПК. Като не е спазено това изискване, задържането става акт на неоснователна принуда, който противоречи на предназначението на съответната ПАМ и по този начин заповедта се явява издадена в несъответствие с целта на закона.

Предвид изложеното, настоящият състав намира, че заповедта за задържане е незаконосъобразна и неоснователна, поради което тя следва да бъде отменена и без да е необходимо да се излагат повече допълнителни съображения в тази насока, доколкото горното е напълно достатъчно, за да формира категоричния извод на съда в този смисъл.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, вр. чл. 143 ал. 1 от АПК, ответникът дължи на жалбоподателя направените разноски в процеса, които обаче се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт. Такива се претендират и са налице доказателства, че са реално платени- внесена държавна такса от 10 лева. Претендира се и адвокатско възнаграждение, но няма доказателства за реално направени такива разходи, за да се присъдят те на пълномощника на страната.

Поради изложеното, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ по жалба на

С.

М.

С.,

ЕГН:

**********, от

*****************************, Заповед за задържане на лице № **********/ 18.09.2025 г., издадена от А. П. Д.- „**********“ при сектор *** в ********** при ОД на МВР- гр.

Пловдив, с която е наложена принудителна административна мярка „задържане за срок от 24 часа“.

4

ОСЪЖДА ОД на МВР- Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, ул. „Княз Богориди“ № 7, представлявано от ***** В.К., да заплати на С. М. С., ЕГН: **********, от *****************************, направените разноски по делото- сумата от 5, 11 (пет евро и единадесет евроцента) евро- внесена държавна такса.

Решението подлежи на обжалване пред Административен съд- Пловдив в 14- дневен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

5