Решение № 7492 от 09.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7492 гр. София, 09.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20241100513743 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 20075201 от 27.02.2023 г., постановено по гр. дело № 7840/2021 г. по описа на СРС, 24 състав, ответникът „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, ЕИК 831558413 (с правоприемник „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959), е осъден да заплати на ищеца Д. Д. Р., ЕГН ********** по иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие на водено срещу него изпълнително дело № 20138320400459 по описа на ЧСИ И.Х. с рег. № 832 на КЧСИ, ведно със законната лихва считано от 09.02.2021 г. до окончателното плащане, като този иск е отхвърлен за разликата над присъдената сума до пълния предявен размер от 1 200 лв., както и по иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 152,38 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 500 лв. за периода от 09.02.2018 г. до 09.02.2021 г., като този иск е отхвърлен за разликата над присъдената сума до пълния предявен размер от 838,76 лв.; изцяло са отхвърлени предявените от Д. Д. Р., ЕГН ********** срещу „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, ЕИК 831558413 (с правоприемник „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959) осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 6 300 лв., представляваща сума, с която банката се е обогатила неоснователно вследствие на водено изпълнително дело № 20138320400459 по описа на ЧСИ И.Х. с рег. № 832 на КЧСИ, ведно със законната лихва считано от 09.02.2021 г. до окончателното плащане, както и от 4 424,55 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 6 300 лв. за периода от 1

16.03.2015 г. до 01.02.2020 г. Съдът се е произнесъл и по въпроса относно отговорността за съдебните разноски, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 78,03 лв., представляваща разноски по делото, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 455,52 лв., представляваща разноски по делото.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението е постъпила въззивна жалба с вх. № 25008629/27.02.2023 г. на ищеца Д. Д. Р., ЕГН ********** в частите, с които предявените искове са отхвърлени, претендирайки неговата отмяна и уважаване на същите. Към уточнителна молба с вх. № 25015184/06.04.2023 г. представя допълнителна мотивирана жалба, с която уточнява правната квалификация на исковата си претенция в размер на 6 330 лв., твърдейки, че същата се формира от две отделни пера, а именно: 1 060,62 лв., събрана в полза на банката сума, с която неоснователно се е обогатила, тъй като е отпаднало основанието за нейното събиране и 5 239,38 лв., събрана в полза на държавата сума, с което е претърпял материални вреди, вследствие на неправомерно образуваното от банката изпълнително дело. Обобщава, че с отхвърляне на предявения срещу него иск с правно основание чл. 422 ГПК, с обратна сила са отпаднали всички извършени изпълнителни действия по събиране на вземанията в полза на банката и държавата, поради което е отпаднало основанието за това и полученото подлежи на връщане. Заявява, че за част от общо претендираната сума в размер на 1 060,62 лв. исковата му претенция следва да се подведе под правната норма на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, но за останалата част от нея в размер на 5 239,38 лв. приложение следва да намери чл. 45 ЗЗД, тъй като е събрана от него вследствие неправомерното поведение на банката, изразяващо се в образуване на изпълнително дело срещу него без да има основание за това. Оспорва първоинстанционното решение в частта относно претенцията за неимуществени вреди, считайки присъденият размер от 500 лв. за занижен и несъответстващ на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД. По изложените съображения отправя искане първоинстанционното решение да се отмени в обжалваните части и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да се уважат изцяло. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Обединена българска банка“ АД (в качеството на правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД) е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Излага съображения, че събраната в полза на банката сума по изпълнително дело № 20138320400459 по описа на ЧСИ И.Х. с рег. № 832 на КЧСИ възлиза на 1 060,62 лв., а останалата част от общо удържаната от него сума от 6 330 лв. касае вземания на държавата за данъци. Твърди още, че размерът на вноските по кредита, падежирали в периода от 21.11.2011 г. до 22.10.2012 г., надхвърля събраната в полза на банката сума от 1 060,62 лв., поради което няма основание да се счита, че въззивникът е претърпял вреди вследствие на поведението на банката. Оспорва размера на претенцията за неимуществени вреди. По изложение съображения отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди в обжалваната част.

Претендира и разноски.

2

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

В случая, първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части.

Предвид установената фактическа обстановка и изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, първоинстанционният съд е намерил от правна страна, че претенцията на ищеца за заплащане на сумата от 6 330 лв. следва да се подведе под правната норма на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, която правна квалификация се споделя и от настоящия съдебен състав. Това е така предвид изложените от ищеца Д. Р. доводи за образувано срещу него изпълнително дело № 459/2013 г. по описа на ЧСИ И.Х. с рег. № 832 на КЧСИ, в рамките на което му е удържана сумата от 6 330 лв., при настъпило впоследствие отпадане на основанието за извършване на предприетите срещу него изпълнителни действия, а с това и за заплащане на платените по него суми. В случая, предвид установената с решение от 24.08.2018 г. по в. гр. дело № 14996/2016 г. по описа на СГС, II-Д въззивен състав, недължимост на вземанията на банката по договор за банков кредит от 27.03.2006 г. – поради тяхната неизискуемост към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, налице е хипотезата на чл. 422, ал. 4 ГПК, която изключва възможността за издаване на обратен изпълнителен лист въз основа на решението по предвидения в чл. 422, ал. 3 ГПК ред, поради което средството за защита на ищеца е по общия исков ред чрез предявяване на иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, какъвто е и настоящият случай. Следва да се отбележи, че именно това е била и дадената от първоинстанционния съд с доклада по делото правна квалификация на претенцията на ищеца за заплащане на сумата от 6 330 лв., срещу която той не е възразил по време на откритото съдебно заседание на 02.06.2022 г. Точно обратното, едва в хода на устните състезания по делото и с допълнението към въззивната жалба от страна на Д. Р. се излагат твърдения за претъпени от него материални вреди по смисъла на чл. 45 ЗЗД, позовавайки се на материалната незаконосъобразност на проведеното срещу него принудително изпълнение. Отделен е въпросът, че заявените от него оспорвания, основани на твърдението, че част от удържаната сума в общ размер на 6 300 лв., която не е 3 усвоена от банката – ответник, а от държавата в качеството на присъединен взискател, а именно: 5 239,38 лв., има характер на претърпени от него материални вреди по смисъла на чл. 45 ЗЗД, се основават на обстоятелства, които са му били известни още към датата на подаване на исковата молба – 09.02.2021 г., към който момент удостоверение № 22003/05.09.2018 г. на ЧСИ И.Х. с рег. № 832 на КЧСИ вече е било съставено или наймалкото е могъл да се снабди с него. В допълнение следва да се отбележи, че първоинстанционният съд се е произнесъл по предмета на спора, като е обсъдил правопораждащите вземанията на ищеца факти съобразно наведените от него обстоятелства, без да се отклони от съдържанието на претендираното право и страните по правоотношението, поради което в оспорената част решението не е недопустимо. Нещо повече, следва да се отбележи, че предвид разпределената доказателствена тежест между страните с доклада по делото от 07.03.2022 г., както и липсата на оспорване дали и ако да - в какъв размер са били удържаните от Д. Р. суми по изпълнителното дело, според настоящия съдебен състав дори и при различна от възприетата от първоинстанционния съд правна квалификация, не би се стигнало до ограничаване на правото на защита на страните или до нарушаване на принципа на диспозитивното начало.

На следващо място въззивният съд намира, че с оглед бланкетния характер на въззивна жалба с вх. № 25008629/27.02.2023 г. решението следва да бъде потвърдено в обжалваните части. Доводите в т. нар. „допълнителна мотивирана жалба“, касаещи правилността на същото, са преклудирани като наведени след изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се обсъждат. Същата е представена от въззивника едва с молба с вх. № 25015184/06.04.2023 г., депозирана от него с цел изпълнение на указанията, дадени му с разпореждане № 20082211/07.03.2023 г., като с оглед датата, на която му е връчен препис от обжалваното решение № 20075201 от 18.01.2023 г. – 03.02.2023 г., срокът по чл. 259, ал. 1 ГПК е изтекъл на 17.02.2023 г. Както беше посочено по-горе, съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, при проверката на правилността на решението въззивният съд е ограничен до посоченото в жалбата – чл. 269, изр. 2 ГПК. Бланкетната въззивна жалба – без изложени конкретни съображения за неправилност на решението, е допустима и има деволутивен ефект, но същата е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността, допустимостта на обжалвания акт и спазването на императивни материалноправни норми. Ако във въззивната жалба не са посочени конкретните пороци, обуславящи неправилността на решението, въззивният съд не може да формира собствени изводи по същество на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди - чл. 271 и чл. 272 ГПК, а така също и решение № 670/27.12.2010 г. по гр. дело № 1728/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 764/19.01.2011 г. по гр. дело № 1645/2009 г. на ВКС, IV г. о. и др.

Ето защо, предвид липсата на конкретни своевременно релевирани оплаквания за неправилност на атакуваното решение и възприетия извод за неговата валидност и допустимост, без при постановяването му да е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощието да 4 провери правилността на решението, а следва единствено да го потвърди в обжалваните части.