Определение № 2241 от 23.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2241 гр. София, 23.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Петя Хорозова Касационно търговско дело № 20268002900626 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД, чрез процесуален пълномощник, против решение № 20 от 15.01.2026 г., постановено по в. т. д. № 251/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което след потвърждаване в осъдителната част и частична отмяна в отхвърлителната част на решение № 6 от 14.02.2025 г. по т. д. № 30/2023 г. на Окръжен съд – Смолян, застрахователното дружество е осъдено да заплати на М. М. К. и Е. А. Б., на основание чл. 432 КЗ във вр. чл.

429, ал. 3 КЗ по 92 032.54 евро (равностойни на 180 000 лв.) на всеки от тях, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина им Г. М. К., починал на 23.08.2022 г. в резултат на ПТП, настъпило на 25.06.2022 г., причинено от П. И. А. при управление на еднокофов багер „CASE WX120“, с рег. № С 13500, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 22.02.2023 г. до окончателното им изплащане.

В касационната жалба се излага, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3, предл. първо и предл. второ ГПК – поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излагат се следните оплаквания: тъй като е безспорно установено, че инцидентът представлява трудова злополука по см. на чл. 55, ал.1 КСО, изводът на въззивния съд, че имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ не изключва отговорността на застрахователя по чл. 432 КЗ е в 1 пряко противоречие с разпоредбата на чл. 212 КТ, изключваща приложението на гражданския закон, в частност на КЗ; Въззивният съд неправилно е приел допуснато от багериста нарушение на разпоредбите на чл. 5, ал. 1, т. 1 и чл. 40 ЗДвП, тъй като багерът не би могъл да бъде квалифициран нито като пътно превозно средство по см. на § 6, т. 10 ЗДвП, нито като моторно превозно средство по см. на § 6, т. 11 ЗДвП, за да възникнат за неговия оператор задължения на водач по ЗДвП; Неправилен е и изводът на съда, че инцидентът представлява покрит застрахователен риск по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, доколкото към момента на инцидента багерът не е осъществявал транспортна функция (функционирал е като работна машина, осъществяваща СМР), а и не би могъл да бъде квалифициран като „превозно средство“ по см. на чл. 1, § 1, б. „а“ от Директива 2009/103/ЕО; Оспорва се и преценката на въззивния съд относно липсата на принос на пострадалото лице за причиненото увреждане – чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като се поддържа, че инцидентът е бил предотвратим за пострадалия при полагане на минимална и обичайна грижа, евентуално – че е налице случайно събитие; Определените и присъдени парични обезщетения са завишени в нарушение на чл. 52 ЗЗД и критериите по приложението му, дадени с ППВС № 4/1968 г. Моли се въззивното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени в цялост, евентуално – присъдените застрахователни обезщетения да бъдат намалени до справедлив размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Поставени са следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Попада ли в обхвата на понятието „превозно средство“ по см. на чл. 1, § 1 от Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 година (консолидирана в Директива 2009/103) относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка специализирано превозно средство, разполагащо с двойна функционалност, позволяваща алтернативно движение по суша и движение по релси, в контекста на задължението, обективирано в чл. 3 от Директивата?;

2. Вредите, възникнали в случаите, в които подобно комбинирано превозно средство се движи по релси, включени ли са в покритието на задължителната застраховка?; 3. Дали тези вреди са обхванати от концепцията „използване на превозно средство“, обективирана в чл. 3 от Директивата, при положение че процесното превозно средство е осъществявало строително-монтажни работи на строителна площадка?; 4 . Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск 2 срещу застрахователя?; 5 . Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези условия?; 6. Включва ли се в съдържанието на „редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди“ по смисъла на т. II от ППВС № 4/1968 г. практиката на съдилищата по близки случаи, без да има големи различия в установените обстоятелства, постановени в период, близък към момента на процесното увреждане?; 7 . Следва ли въззивният съд, при постановяване на своето решение, да вземе предвид, обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото, и да изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои – не, и защо?; 8 . Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението над обичайните такива в аналогични случаи, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение, и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон?; 9 . Непрекъснатото нарастване на лимитите на застрахователно покритие за неимуществени вреди и тяхното периодично осъвременяване, стоящо в основата на динамиката в икономическата конюнктура, представлява ли обективно обстоятелство (критерий), което е от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди? и 10. Включва ли се в съдържанието на „редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди“ по смисъла на т. II от ППВС № 4/1968 г. нарастването или намаляването или фиксираният размер на императивно установените минимални застрахователни суми (т. нар. „лимити“) по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в случаите на предявен пряк иск срещу застрахователя?

По въпросите от № 1 до № 3, вкл., касаторът обосновава наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т.

2, предл. второ ГПК с цитиране на решениe на СЕС от 14 септември 2014 г. по дело Vnuk (С- 162/13), решение на СЕС от 28 ноември 2017 г. по дело Rodrigues de Andrade (C-514/16) и решение на СЕС от 20 декември 2017 г. по дело Torreiro (C-334/16). Наличието на допълнителния критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обоснован с позоваване на ППВС № 4/1968 г., в противоречие с разрешенията по което се твърди, че се е произнесъл въззивният съд, по въпроси №№ 4 – 8. По последните два въпроса (№ 9 и № 10) се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3

Касаторът се позовава и на самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като според него съдът е приложил contra legem разпоредбата на чл. 212 КТ, като е приел, че при наличие на трудова злополука по чл. 55, ал. 1 КСО може да бъде приложен гражданският закон (КЗ) и че ответникът е пасивно материалноправно легитимирано лице да отговаря по преки искове за обезщетение за вреди, настъпили от смърт вследствие трудова злополука, както и че въззивният съдебен състав при преценката си за противоправност в действията на делинквента е приложил при условията на error iuris разпоредби от ЗДвП (чл. 5, ал. 1, т. 1 и чл. 40 ЗДвП), при положение че процесният случай касае управление на специализирана машина – багер, движещ се върху релси чрез специални колооси и осъществяващ строителни дейности на строителна площадка по смисъла на ЗУТ.

Направено е и искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС за тълкуване на чл. 1, § 1 от Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 година (консолидирана в Директива 2009/103) по въпросите: 1. Попада ли в обхвата на понятието „превозно средство“ по смисъла на чл. 1, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 г. (консолидирана в Директива 2009/103) относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка специализирано превозно средство, като това в главното производство, разполагащо с двойна функционалност, позволяваща алтернативно движение по суша и движение по релси, в контекста на задължението, обективирано в чл. 3 от Директивата?; 2. При утвърдителен отговор на горния въпрос – дали вредите, възникнали в случаите, в които подобно комбинирано превозно средство се движи по релси, са включени в покритието на задължителната застраховка? и 3. При утвърдителен отговор на втория въпрос – дали тези вреди са обхванати от концепцията „използване на превозно средство“, обективирана в чл. 3 от Директивата, предвид обстоятелството, че в конкретния случай процесното превозно средство е осъществявало строително-монтажни работи на строителна площадка?

Против касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от М. М. К. и Е. А. Б., чрез процесуален пълномощник, с изразено становище за липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал.

1 и ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, а по подробно изложени съображения по същество – и за неоснователност на касационната жалба. За неоснователно се счита и искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Претендира се присъждане на разноски, 4 представляващи адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Отговор на касационната жалба е постъпил и от „Университетска многопрофилна болница за активно лечение и спешна медицина Н. И.

Пирогов“ ЕАД (конституирано като трето лице – помагач на ответника на основание чл. 53 ЗЗД и чл. 54 ЗЗД), чрез процесуален пълномощник, със становище, че въззивният съд е спазил приложимите материалноправни и процесуалноправни норми, а поставените от касатора въпроси не са годни да обосноват допускане на въззивното решение до касационен контрол, с изключение на този за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществените вреди, по отношение на който обаче липсва отклонение от задължителните указания, дадени с ППВС № 4/1968 г. и от практиката на ВКС.

Не е постъпил отговор на касационната жалба от „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД (конституирано като трето лице – помагач на „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД, с което е сключена задължителната застраховка на лечебното заведение по чл. 189 от Закона за здравето).

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните, относими към производството по чл. 288 ГПК, и данните по делото, констатира следното:

Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в законоустановения срок и е насочена против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.

За да постанови решението си, съставът на въззивния съд последователно е анализирал събраните по делото доказателства, в. т. ч. медицинска документация, свидетелски показания, изготвените съдебно-автотехническа експертиза, съдебно-медицинска експертиза и съдебно-техническа експертиза и е възприел констатациите на вещите лица, като компетентни, професионални и неоспорени от страните, а свидетелските показания е ценил при съобразяване на чл. 172 ГПК, като непротиворечиви, взаимно допълващи се и непосредствени.

Разпечатката съдържа 27 от 58 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0e97e0f2-6193-4645-8a86-03dd6e55b779