Решение № 18 от 13.01.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 18 гр. София, 13.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 9-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светла Станимирова

Членове:

Рени Ковачка

Васил Василев при участието на секретаря Мариела П. Миланова като разгледа докладваното от Светла Станимирова Въззивно търговско дело № 20241001000647 по описа за 2024 година

Производството е образувано по въззивна жалба на ответника в първата инстанция СТОЛИЧНА ОБЩИНА чрез пълномощниците й гл.юрк.Ц.З. и ст.юрк.М.Р. против решение №736 от 22.05.2024 г. на СГС, ТО, VI-4 състав, постановено по т.д.№ 2027/2023 год., с което е уважен предявения от „БУЛМЕДИЯ“-АД против Столична община отрицателен установителен иск по чл.124 ГПК, във вр. с чл.236,ал.2 ЗЗД и по отношение на ответната община е прието за установено, че същата няма вземане към ищеца:

- по чл.232 ал.2 ЗЗД в размер 96 972,38 лв. - по Договор за наем № СОРД-55- 65/07.02.2014 г. за периода 01.03.2022 г. - 30.11.2023 г., представляваща разликата между договорената и актуализираната наемна цена на основание чл.13 ал.2 Наредба на СОС за цените при сделки с недвижими имоти на Столична община по фактури с №№: 5060018387/25.08.2023 г„ **********/01.09.2023 г. и 5060018416/05.10.2023 г., както и

- по чл.232 ал.2 ЗЗД в размер на 93 833,66 лв. - по договор за наем № СО-РД- 566-8/17.04.2014 г. за периода 01.05.2021 г. - 30.11.2023 г., представляваща разликата между договорената и актуализираната наемна цена на основание чл.13 ал.2 Наредба на СОС за цените при сделки с недвижими имоти на Столична община по фактури с №№:

5060018386/25.08.2023 г„ 5060018404/01.09.2023 г. и 5060018417/05.10.2023 г.

1

Жалбоподателят излага доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че процесните договори попадат в предметния обхват на Наредбата за цените при сделки с недвижими имоти на Столична община и основанието за извършване на индексацията е чл.13,ал.2 от Наредбата и тази индексация възниква автоматично по силата на закона. Жалбата е подробно мотивирана. Моли за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск като неоснователен.

В срока по чл.263 ГПК ищецът „БУЛМЕДИЯ“-АД чрез пълномощниците си адв.А. М. и адв.Ц. М. е подал писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Подробни доводи за това са изложени в отговора. Моли за потвърждаване на решението като законосъобразно и правилно.

Софийският Апелативен съд, като провери обжалвания съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата и събраните доказателства, приема следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в законния срок. Разгледана по същество е НЕОСНОВЕТЕЛНА по следните съображения:

Решението на първостепенния съд е правилно – обосновано е, съобразено със събраните доказателства и материалния закон и постановено при спазване на процесуалните правила. Релевантните за спора факти са правилно установени, правните изводи на съда съответстват на тях и на разпоредбите на материалния закон, поради което настоящата инстанция изцяло ги споделя и на основание чл.272 от ГПК препраща към тези мотиви.

Независимо от това, във връзка с оплакванията във въззивната жалба, следва да отбележи следното:

Първостепенният съд е обсъдил обстойно събраните по делото доказателства и въз основа на тях е стигнал до правилния извод, че тъй като в договорите не е включена клауза за ежегодна актуализация на наемната цена съобразно Индекса на потребителските цени, то измененията на този индекс не водят до изменение на размера на дължимата от ищеца наемна цена.

Видно от данните по делото, фактите не са били спорни между страните. Не е спорно, че с два последователно сключени договора за наем, съответно от 07.02.2014 г. и 17.04.2014 г. Столична община като наемодател е отдала под наем на ищеца „Булмедия“ АД за временно и възмездно ползване на 2 имоти, публична общинска собственост, за поставяне на рекламни елементи.

Наемателят е поел задължение да заплаща месечна наемна цена от по 25 972 лв. по всеки един от двата договора. Същите са били неколкократно изменяни с допълнителни споразумения, като страните са намалявали размера на наемната цена на основание чл.306 ТЗ. Това се установява от представените с ИМ допълнителни споразумения към двата договора.

Не е спорно също така, че ответникът е издал фактури, приложени към делото, с които е начислил суми за дължима по-висока наемна цена от уговорената поради извършена индексация за 2021 г., 2022 г. и 2023 г. и по двата договора. Така по първия договор индексираната сума по издадените фактури била в размер 96 972,38 лв. /в повече от уговорения наем/, а по втория договор в размер на 93 833,66 лв. Тези суми представляват разликата между уговорената цена по двата договора за наем и актуализираната цена по тях след индексация.

Спорът е по правото и по-конкретно, следва ли наемите по двата договора да бъдат индексирани съобразно чл.13, ал.1 от Наредба на Столична община от 28.02.2008 г.

Съдът е отговорил отрицателно на този въпрос приемайки, че само по волята на страните и при постигнато в договорите съгласие Наредбата да регулира промяната на размера на наемната цена би могло да настъпи съответно изменение в обема на правата и задължения по процесните облигационни правоотношения.

В конкретния случай обаче и в двата договора подобни клаузи не са включени. И двата договора за наем са сключени след приемане на Наредбата, но в тях не е включена клауза за ежегодна актуализация на наемната цена.

Въззивният съд напълно споделя тези изводи.

Във връзка с оплакванията, поддържани във въззивната жалба, намира следното:

Неоснователни са доводите, че процесните договори попадат в предметния обхват на Наредбата на Столична община за цените при сделки с недвижими имоти, същите били сключени на основание чл.14, ал.7 от ЗОС, като спорната норма от Наредбата - чл.13, систематично се намирала в част втора от тази наредба. Освен това, въззивникът твърди, че доколкото чл.13, ал.2 изключва от предмета на индексацията само наемни отношения, касаещи наемането на имоти от политически партии, както и наеми относно общински жилища, то нямало основание индексацията да не се приложи за ищцовото дружеството.

3

Както правилно е приел и първоинстанционният съд, не е налице основание за възникване на допълнителни вземания за C O за индексация на наемната цена по всеки един от двата договора за наем, тъй като нормата на чл.13 от Наредбата не създава основание за това. Цитираната норма предвижда, че договорите за наем се сключват с клауза за ежегодна актуализация на наемната цена, при която е сключен договорът, а според изр.2-ро, актуализация на цената се извършва и по договорите за наем, сключени преди влизане в сила на наредбата, в които липсва такава клауза.

Наредбата на СО е нормативен административен акт по смисъла на чл.75, ал.1, във вр. с чл.76, ал.3 от АПК и същата не може да въздейства върху вече възникнали облигационни правоотношения, каквито са въпросните два наемни договора. Тълкуването на разпоредбата на чл.13, ал.1 при съобразяване правилото на чл. 46, ал.1, във вр. чл.14, ал.1 от ЗНА налага извод, че CO няма право на актуализация на наемната цена по процесните договори за наем, тъй като такава актуализация не е предвидена в договорите. Освен това, и двата договора за наем, предмет на делото, са сключени след приемането на въпросната наредба - след 28.02.2008 г. и при липса на уговорка в договорите за индексация, няма как да се обоснове законосъобразно приложението на чл.13, ал.1, в частност - на института на индексация на наемната цена.

Неоснователен е и доводът на жалбоподателя, че индексацията по чл.13, ал.2 възниквала автоматично - по силата на закона.

Вярно е, че Наредбата в чл.13, ал.1 ( а не чл.13, ал.2, както неправилно посочва въззивника, т.к. чл.13, ал.2 само установява времето и формулата за индексация, а самото нормативно основание за индексация е в чл.13, ал.1), предвижда възникване на индексацията ex lege, но само по отношение на точно определена група наемни отношения – „Актуализация на цената се извършва и по договорите за наем, сключени преди влизане в сила на наредбата, в които липсва такава клауза“.

Процесният случай обаче не е такъв. По делото е безспорно, че двата договора за наем съответно от 07.02.2014 г. и 17.04.2014 г. са сключени при действието на тази наредба, приета на 28.02.2008 г. и въпреки това в тях подобна уговорена клауза за индексация не е предвидена.Затова и индексацията не може да бъде приложена lege. Недопустимо е по силата на нормативен акт да се изменят параметрите на възникнало облигационно правоотношение досежно един от неговите съществени елементи - наемната цена.

Неоснователен е и доводът в жалбата за обосноваване на наложената индексация по двата наемни договора с публичния интерес, дефиниран като 4

„надделяващ обществен интерес“. Публичният интерес сам по себе си не е критерий, още по-малко нормативен критерий за тълкуване на правни норми.

Съгласно чл.46, ал.1 от ЗНА, основният нормативен критерий за тълкуване е точният смисъл на закона. Нормата на чл.13, ал.1 от Наредбата е напълно ясна и същата следва да се приложи директно, т.к. не съществува възможност за друго възможно тълкуване на същата. С други думи, точният смисъл на закона е ясен индексацията е приложима, ако е изрично договорена или е приложима, но само за ограничена група наемни отношения, възникнали преди приемането на нормативния акт. Нито една от двете хипотези обаче в случая не е налице.

По изложените съображения, както и тези на първоинстанционния съд, които настоящият състав напълно споделя, предявените отрицателни установителни искове са основателни. В същия смисъл са и мотивите на Решение № 35/30.03.2020 г., постановено по т.д. №118/2019 г., 2- ро ТО на ВКС, в което по допуснатия касационен въпрос се приема изрично, именно относно индексация на цена на наемен договор, че: „Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Критериите, регламентирани от чл.20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна.“ Предвид изложеното, въззивната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, като се потвърди първоинстанционното решение.

По разноските:

При този изход на спора и на основание чл.78,ал.1 ГПК въззиваемото дружествно има право на разноски за тази инстанция. Същото е представило Списък на разноските по чл.80 ГПК, с който се претендира адвокатско възнаграждение в размер на 25 320 лева с ДДС, тъй като адвокатското дружество е регистрирано по ЗДДС.Приложени са издадена от фактура за сумата и банково извлечение от което е видно, че същата е постъпила по сметка на адвокатското дружество.

В съдебно заседание процесуалният представител на Столична община е 5 направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, поради което съдът е длъжен да го разгледа.

Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет – чл.7, ал.2, т.5 предвижда, че съобразно обжалваемия интерес минималният размер на адвокатското възнаграждение е 12 282,24 лева. В случая заплатеното от въззиваемото дружество е 25 320 лева с ДДС или 21 100 лева без ДДС.

Съдът намира, че с оглед фактическата и правна сложност на делото, претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно. Във въззивната инстанция не са събирани нови доказателства, спорът е бил правен, не е имало спор по фактите, делото е решено в едно съдебно заседание. Всичко това дава основание на съда да намали размера на адвокатското възнаграждение поради прекомерност.

Съдът е запознат с постановките на постановеното от СЕС решение по дело С-438/22, но намира, че следва да съобрази и Наредба №1/2004г., тъй като от една страна същата е ориентир за съда какъв е адекватния размер на адвокатското възнаграждение за положените от процесуалния представител усилия при нормална или по-ниска фактическа и правна сложност на делото.