Решение № 6298 от 07.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6298 гр. София, 07.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Виктория Мингова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело № 20221100512914 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С Решение № 20055270 от 29.08.2022 г., постановено по гр. д. № 27652/2020 г. по описа на СРС, 87 с-в съдът е признал за установено на основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 236, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, че „Е.“ ООД, ЕИК****, дължи на „К.Б.К.“ ЕООД, ЕИК****, сумата в общ размер на 14 464 лева, от която сумата от 2 400 лева, представлява сбор от дължими суми за наем по Договор за наем от 04.03.2015 г., а сумата от 12 064 лева, представлява неустойка за забава, съгласно чл. 12, ал. 1 от процесния договор за наем, ведно със законната лихва върху двете суми, считано от 01.10.2019 г. до окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 55526/2019 г. по описа на СРС, 87 състав и е осъдил на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Е.“ ООД, ЕИК****, да заплати на „К.Б.К.“ ЕООД, ЕИК****, сумата от 981,28 лева – разноски в заповедното производство, както и сумата от 1254,28 лева – разноски в исковото производство.

Срещу решението в законоустановения срок е подадена въззивна жалба от ответника – „Е.“ ООД, ЕИК****, със седалище и адрес на управление: гр.

София, ул. ****, представлявано от управителя С.С., чрез адв. М. Х., САК. В жалбата се излага, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушение на материалния закон и допуснати процесуални нарушения, както и необсъждане на всички събрани в хода на производството доказателства. Поддържа се, че за да постанови атакуваното решение съдът се 1 е основал изключително и само на показанията на свидетеля, който е служител на ищцовото дружество и е заинтересован от правния спор.

Въззивникът счита, че ответното дружество е изпълнявало точно и стриктно задълженията си за заплащане на наемната цена, но след запориране на банковата сметка на ищцовото дружество, последното е поискало да получи наемната цена в брой, без да издава какъвто и да било разходен документ, поради обстоятелството, че и касовият апарат на дружеството бил блокиран, т.е. предложил е да се направи плащане само въз основа на издадените фактури. Счита, че поради изложените обстоятелства не може да се вмени във вина на ответника неизпълнението по договора за наем. Сочи, че съгласно договора за наем, всички съобщения и уведомления между страните се извършват в писмена форма за действителност. Поддържа, че ищецът не е изпращал покана за доброволно изпълнение до ответника и такава не е получавана от него, поради което оспорва изцяло претенцията за дължима лихва, както и предявеният иск за неустойка, като счита за недопустимо ищецът да черпи права от неправомерното си поведение. Излага още, че уговорената неустойка е без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. Моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове в цялост. Претендира разноски.

В законоустановения срок по делото е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на ищеца – „К.Б.К.“ ЕООД, ЕИК****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „****, представляван от управителя Е.Б., чрез адв. И. Д., САК, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба, както и за правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Излага се, че като длъжник по Договора за наем от 04.03.2015 г., за въззивника е без значение дали кредиторът ще може да ползва постъпилите по банковата му сметка парични средства, като обстоятелството дали последната е запорирана стои извън наемното правоотношение. Поддържа, че събраните по делото пред първата инстанция доказателства, опровергават твърдението на въззивника, че не е платил процесните фактури, защото въззИ.емото дружество не е поддържало фискално устройство и не е можело да издаде документ за направеното плащане. Счита, че опитите за извънсъдебно уреждане на спора и поканите за доброволно плащане, изпратени към длъжника, са ирелевантни към дължимостта на престацията на въззивника, а именно плащането в срок на наемните вноски по договора.

Излага, че покани до въззивника са изпращани както на имейл адресa му, така и по пощата. Счита възражението за нищожност на договорната клауза за неустойка за преклудирано, неясно, неоснователно. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди изцяло обжалваното решение.

Претендира разноски.

В съдебното заседание, проведено по делото, съдът е обявил на страните, че следи служебно за нищожност на договорни клаузи с оглед клаузата за неустойка в процесния договор за наем и е предоставил възможност на страните да вземат становище и съответно да ангажират доказателства. Процесуалният представител на въззивника поддържа, че клаузата за неустойка в договора е нищожна, по смисъла на тълкувателно 2 решение на ВКС. Процесуалният представител на въззИ.емия счита, че в тълкувателното решение на ВКС изрично се посочва, че не е нищожна клауза за неустойка, която е уговорена без краен срок, без фиксиран срок или без краен предел, както и че преценката се прави към момента на подписване на договора, в който е заложена клаузата. Страните не са направили доказателствени искания. Депозирани са в срок писмени бележки и от двете страни.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението, което е обжалвано изцяло от ответника, е валидно, но недопустимо в една част.

Със заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 55526/2019 г. на 87 с-в, СРС, в рамките на която се извършва проверката на съществуващите вземания срещу ответника от страна на СРС, е разпоредено длъжникът „Е.“ ООД, ЕИК****, да заплати на кредитора „К.Б.К.“ ЕООД, ЕИК****, сумата от 2 400 лева, представляваща сбор от неплатени наемни вноски по Договор за наем от 04.03.2015 г., ведно със законната лихва от 01.10.2019 г. до изплащане на вземането, договорна неустойка по чл. 12 от договора в размер 12 064 лв., начислена до 30.09.2019 г. и разноски по делото.

При подаване на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът е поискал съдът да признаване за установено, че длъжникът му дължи сумите по процесната заповед, а именно – сумата от 2 400 лева, представляваща сбор от неплатени наемни вноски по Договор за наем от 04.03.2015 г., ведно със законната лихва от 01.10.2019 г. до изплащане на вземането, договорна неустойка по чл. 12 от договора в размер 12 064 лв., начислена до 30.09.2019 г. и разноски по делото.

При постановяване на решението СРС е уважил исковете, като е признал за установено че „Е.“ ООД, ЕИК****, дължи на „К.Б.К.“ ЕООД, ЕИК****, сумата в общ размер на 14 464 лева, от която сумата от 2 400 лева, представлява сбор от дължими суми за наем по Договор за наем от 04.03.2015 г., а сумата от 12 064 лева, представлява неустойка за забава съгласно чл. 12, ал. 1 от процесния договор за наем, ведно със законната лихва върху двете суми, считано от 01.10.2019 г. до окончателното им изплащане , за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 55526/2019 г.

Въззивният съд намира, че СРС се е произнесъл извън заявения предмет по отношение на претенцията за законна лихва от подаване на заявлението за 3 издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като е признал за установена дължимост на същата върху претенцията за неплатени наеми и върху претенцията за неустойка – „ведно със законната лихва върху двете суми, считано от 01.10.2019 г. до окончателното им изплащане“, а законната лихва е поискана само върху главницата за неплатени наеми както със заявлението по чл. 410 ГПК, така и с исковата молба по реда на чл. 422 ГПК и само за лихва върху главницата за дължими суми за наем, е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 55526/2019 г.

СРС се е произнесъл извън заявеното от ищеца искане – свръхпетитум.

Решението в тази част следва да се обезсили.

В останалата част решението е допустимо. Не са допуснати и нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства настоящата инстанция намира, че направените във въззивната жалба възражения по правилността на първоинстанционното съдебно решение като цяло са неоснователни. Аргументите за това са следните:

Предявени са установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК с правно основание чл. 236, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.

Ищецът – „К.Б.К.“ ЕООД, ЕИК****, твърди, че между него, в качеството му на наемодател, и ответника, в качеството му на наемател, е сключен Договор за наем на недвижим имот от дата 04.03.2015 г., по силата на който ответникът е наел от ищцовото дружество следния недвижим имот, а именно: партерно помещение, състоящо се от канцелария с приемна, помещение за оперативна дейност, работилница, склад, коридор и санитарен възел, цялото с площ от 76,68 кв.м., находящ се в гр. София, кв. ****, срещу задължението за плащане на месечен наем в размер на 800 лева с ДДС.

Договорът бил със срок от 1 година, като след изтичането му ищецът твърди, че бил продължен за неопределен срок на основание чл. 236, ал. 1 ЗЗД.

Излага, че ответното дружество множество пъти е било в забава на плащанията си, а понякога дори и с месеци, но ищецът винаги е проявявал нужното разбиране и е отправял покани за плащане. В исковата молба се твърди, че в края на м. юни 2018 г. наемодателят е продал отдадения под наем имот, като е предупредил наемателя и е осигурил продължаването на наемното правоотношение на ответника с новия собственик. Към този момент обаче, ответникът бил в забавено плащане на три наемни месечни вноски, всяка за сумата от 800 лева, за които били издадени Фактура № 2265/01.04.2018 г., Фактура № 2277/01.05.2018 г. и Фактура № 2289/01.06.2018 г. Ищецът сочи, че е издавал и осчетоводявал всички фактури по договора за наем за период от м.03.2015 г. до м.06.2018 г. като с изключение на последните три фактури за м. април, май и юни 2018 г., всички останали били платени. С оглед уговореното в чл. 11, ал. 2 от договора наемната цена се заплащала до 15-то число на текущия месец, като в случай на забава в плащането на дължимия наем, наемателят дължал неустойка в 4 размер на 1 % от месечния наем дневно, съгласно чл. 12, ал. 1 от договора. С оглед на изложеното, ищецът моли съда да признае за установено в отношенията между страните, че ответното дружество му дължи сумата в размер на 2 400 лева, представляваща сбор от неплатени наемни вноски по Договор за наем на недвижим имот от 04.03.2015 г., за които са издадени Фактура № 2265/01.04.2018 г., Фактура № 2277/01.05.2018 г. и Фактура № 2289/01.06.2018 г., ведно със законната лихва от 01.10.2019 г. до изплащане на вземането, и сумата от 12 064 лева, представляваща договорна неустойка по чл. 12, ал. 1 от Договора за наем, начислена до 30.09.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 55526/2019 г. по описа на СРС, 87 състав. Претендира разноски.

Ответникът – „Е.“ ООД, ЕИК****, оспорва изцяло предявените искове и моли същите да бъдат отхвърлени. Признава, че между ищеца и ответника е сключен процесният договор за наем, както и че наемната цена по трите фактури не е платена от него, но излага, че това е станало по причина, която не може да му се вмени във вина. Излага, че поради запориране на банковата сметка на ищцовото дружество, последното е поискало да получи наемната цена в брой, без да издава какъвто и да било разходен документ, поради обстоятелството, че и касовият апарат на дружеството бил блокиран. Твърди, че ищецът не е изпращал покана за доброволно изпълнение до ответника. С оглед на изложеното счита, че не е изпаднал в забава, поради което не дължи законна лихва върху главницата, както и договорната неустойка. Моли съда да отхвърли изцяло предявените искове за договорна неустойка и законна лихва. Претендира разноски.