Решение № 115 от 04.07.2022, Окръжен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 115 гр. Разград, 29.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Рая П. Йончева

Членове:

Валентина П. Д.а

Петър М. Милев при участието на секретаря Мариан В. Найденов като разгледа докладваното от Рая П. Йончева Въззивно гражданско дело №

20223300500091 по описа за 2022 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение №53/1.IІ. 2022 по грд №2148 по описа му за 2021, състав на РРС е уважил частично иска, предявен на осн. чл.45 ЗЗД от „Добрев Инженеринг“ЕООД, ЕИК 203671490 със седалище с.Гецово, общ.Разград и адрес на управление ул.“Петър Богданов“, №3 срещу М. М. ХЮС. като е осъдил последния да заплати обезщетение за причинените му при деликт имуществени вреди в размер на 610,00лв. ведно със законната лихва от 18.10.2021 г. До първоначално предявеният му размер от 1 130,00, искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Като неоснователен до посочения размер е отхвърлен и предявеният в условия на евентуално обективно съединяване иск по чл.59 ЗЗД.

Недоволен от така постановеното решение ищецът, чрез процесуално представляващият го по пълномощие адв.Д. Д., обжалва същото като неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Релевират се твърдения и за недопустимост на решението в обжалваната му част като постановено по същество на непредявен иск.

В с.з., чрез представляващият го по пълномощие адв. Ст.Д. въззивникът пледира за отмяна на решението и за постановяване на ново такова, с което при доказаност на предпоставките за ангажиране отговорността на ответника, да уважи иска в пълния му размер . Идентично на изложеното в жалбата твърди ,че с решението си първоинстанционният съд не се е произнесъл по същество на действително заявената с иска защита по чл.45 ЗЗД, а в условия на евентуалност-по чл.59 ЗЗД. Претендира разноски.

В законоустановения и предоставен й за това срок, насрещната по жалбата страна не се е възползвала от правото си на отговор.

При редовност в призоваването, въззиваемият се явява в насроченото с.з. и пледира за потвърждаване на решението в обжалваната му част като правилно, обосновано и законосъобразно постановен съдебен акт.

Като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, 1 жалбата е допустима.

Разгледана по същество е основателна по съображения, навеждащи в съвкупност на извод за недопустимост на обжалваното решение. По см. на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изводимо от изложеното в този си състав съдът приема, че решението е валидно, но като постановено по същество на иск, намиращ правното си основание в разпоредбата на чл.203, ал.1 КТ, а не по действително заявената на осн.чл.45 ЗЗД защита, в обжалваната си част същото е недопустимо.

В частта, с която РРС е отхвърлил иска за обезщетяване на виновно и противоправно причинените на ищеца имуществени вреди, противно на въведените в основание на иска и поддържани като такива в хода на делото факти, противно на приетото с доклада му по чл.146 ГПК, с постановеното решение районният съд погрешно е квалифицирал основния иск като такъв по чл. 203, ал. 1 КТ . Поради което и съответно на служебно вмененото му по см. на чл.269 във вр. с чл.270, ал.3 ГПК въззивният съд дължи обезсилването му и връщане на делото за ново разглеждане по същество на действително заявената с иска защита от друг състав на първоинстанционния съд.

Основанието на иска се определя служебно от съда въз основа на заявените в исковата молба обстоятелства в тяхното кумулативно единство с формулираното в петитума искане. В своето кумултивно единство от обстоятелствена част и петитум, приетата за редовна искова молба очертава предмета на спора като такъв по чл.45 ЗЗД. Между страните не е налице спор относно наличието на всички обективни елементи от състава на непозволеното увреждане. Не е оборено и предположението за вина на деликвента. Като в подкрепа на този извод следва да се съобрази приложената като доказателство декларация, с изготвяне на която ответникът е признал извънсъдебно неизгодните за себе си и уличаващи го в извършване на ПТП факти. Кредитирането на декларацията се следва с оглед относимостта на съдържимото се в нея към данните от изготвения на местопроизшествието Констативен протокол.

Протоколът за ПТП е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими за механизма на ПТП.

Разгледана в съотношение с нормата на чл.45 ЗЗД, като специална разпоредбата на чл.203 КТ предпоставя отговорността на ответника с наличието на валидно установено между него и увреденото лице трудово правоотношение. Както в първоинстанционното , така и в настоящото производство ищецът подчертава, че в условия на евентуалност с исковата молба са предявени две искови претенции като изрично е посочил че отношенията му с ответника не са основани на валидно сключен между тях трудов договор. Исковата молба не само не съдържа, но и отрича факта на установено с ответника трудово правоотношение. Наличие на такова не се твърди и от ответника, а не следва за установено и от приложените по делото доказателства. Приложеният като доказателство тр. договор не съдържа всички, минимум изискуеми се за съдържанието му реквизити - липсва уговорка за продължителност на работния ден, за размер на полагаем се отпуск и размер на трудово възнаграждение, както и подписи на страните. Договарянето на тези, съществени за възникване на трудовото правоотношение клаузи е предоставено изцяло в правомощие и воля на страните по този договор.

Т.е., за да е налице иск с правно основане-чл. 203 КТ в исковата молба трябва да се съдържа твърдение и за това, че ищецът като работодател е претърпял имуществена вреда непосредствено от поведението на служителя/работника си или в резултат на реализирането на отговорността му като работодател на делквента към трето увредено от него лице на договорно или на извъндоговорно основание. При отсъствието на такова твърдение и при формулирано искане за обезвреда на виновно и противоправно причинени на ищеца щети , като е разгледал иска като такъв по чл. 203, ал. 1 КТ районният съд се е произнесъл по факти, които не са били твърдени, респ. релевирани в основание на заявената с иска защита и за които в доклада си по чл.146 ГПК не е приел, че е дължимо доказване.

За гражданския деликт, за разлика от състава на ограничената по см. на чл.203 , ал.1 КТ имуществена отговорност, видът на вината е без значение. При общия деликт тя може да бъде както под формата на умисъл, така и –на непредпазливост. По делото е установено, че вредата е причинена по непредпазливост - след несъобразяване на деликвента с правилата за безопасност на движението, което е достатъчно за ангажиране на 2 отговорността по чл. 45 ЗЗД.

КТ разграничава вида на дължимата при деликт имуществена отговорност с оглед вида на вината.

Съгласно чл. 203, ал. 1 КТ, работникът отговаря имуществено за вредата, която е причинил на работодателя си по небрежност при и ли по повод изпълнението на трудовите си задължения. Според чл. 206, ал.

1 КТ за вреда, причинена на работодателя по небрежност при или по повод изпълнение на трудовите си задължения, работникът или служителят отговаря в размера на вредата, но не повече от уговореното месечно трудово възнаграждение.

От изложеното до тук следва да се акцентира на възприетото от законодателя в израза „уговорено месечно трудово възнаграждение“ и на законово предвидения специален ред за реализиране на ограничената имуществена отговорност. Няма как, при липса на трудово правоотношение и постигната между страните „ уговорка“ за размер на полагащо се по трудов договор възнаграждение, съдът да инициира служебно производството като такова по чл.357 КТ и да определя дължимото в обезвреда обезщетение в размер на минималната за страната работна заплата. С това и произнасяне първоинстанционният съд се отклонил съществено и недопустимо от заявената с иска защита

Първостепенният съд не съобразил и обстоятелството, че исковата защита на работодателя за реализиране право на обезщетение при ограничена имуществена отговорност се явява възможна и допустима само при оспорване на издадената по чл.210 КТ заповед от страна на работника или в хипотеза на издадена по реда на чл.

410 ГПК заповед за изпълнение. За реализиране на ограничената имуществена отговорност на работника, в чл.

210 КТ е предвиден специален ред, изискващ издадена от работодателя заповед, определяща основанието и размера на отговорността на работника или служителя. Според ал. 2 на чл. 210 КТ, заповедта по ал. 1 се издава в месечен срок от откриване на вредата или от плащането на сумата на третото лице, но не по-късно от 1 година от причиняването й. Т.е. , без предварителното провеждане на производството пред работодателя – издаване на заповед и нейното оспорване чрез възражение, предявяването на иск пред съда за реализиране на ограничената имуществена отговорност е недопустимо.

По делото е установено, че вредата е причинена по непредпазливост - след несъобразяване на деликвента с правилата за безопасност на движението, което е достатъчно за ангажиране на отговорността по чл. 45 ЗЗД.

На първото провело се по делото с.з. ответникът е оспорил иска по размер, твърдейки че заплатените по процесните фактури ремонтни работи не отговарят на нанесените при ПТП щети и че стойностно същите надвишават значително цената на автомобила. Ответникът се е защитавал сам и отчитайки ниската му правна грамотност, съдът е следвало да съобрази, че с това си възражение същият е оспорил наличие на причинна връзка между претендираните разходи с действително търпените от ПТП вреди. Доказването , на която е в тежест на ищеца.

С доклада по делото, на ищеца е указано, че в негова тежест е да установи, както фактите, обосноваващи основателността на иска му, така и размера на претенцията си. Т. е. да представи доказателства, че на автомобила са нанесени щети, за чието отстраняване е била необходима сумата, претендирана по иска.

По делото, като доказателство в тази насока е представен единствено протокола на ПТП, в който са описани видимо нанесените по автомобила щети. От тези данни, съдът не е в състояние да определи нанесените щети, така и стойността, необходима за отстраняването на тези щети.

Не са посочени конкретно доказателствата, от които да следва фактически извод за установена причинна връзка между заплатените за ремонта и претендирани в обезщетение разходи, с действително причинените от ответника щети.

Ищецът е разполагал с процесуалната възможност да изиска данни от сервиза за състоянието на автомобила при постъпването му в сервиза /писмени доказателства, снимков материал и др. въз основа на които да се направи извод за това, кои са щетите от ПТП, както и с използване на специални знания /в този случай и служебно от съда/ на вещо лице да се направи извод за размера на дължимото обезщетение, като едва след наличието на всички тази данни, съдът е следвало да направи извод и да съобрази доказаност за размера на щетите и за размера на дължимите се в

Ищецът, претендиращ обезщетение във връзка с увреждането, носи доказателствената тежест на установяването му посредством ангажиране на всички, допустими по см на ГПК доказателства и док. средства - 3 разпит на свидетели, експертизи и пр. В този смисъл е трайната практика на ВКС, отразена както в решение на ВКС № 15/25.07.2014 г. по т. д. № 1506/2013 г., така и в решение № 85/28.05.2009 г. по т. д. № 768/2008 г. на ВКС, II ТО, решение № 24/10.03.2011 г. по т. д. № 444/2010 г. съставът на ВКС, I ТО, решение № 73/22.06.2012 г. по т. д. № 423/2011 г. на ВКС, I ТО и решение № 98/25.06.2012 г. по т. дело № 750/2011 г. на ВКС, II ТО и др. Тази практика на ВКС се споделя и от настоящия състав.

Обобщавайки изложеното, в този си състав съдът намира обжалваното решение за недопустимо, т. к. при постановяването районният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до постановяване на решение по непредявен иск при несъобразяване на изложените в ИМ на ищеца твърдения– хипотезата на чл. 270, ал. 3, предл. 3 ГПК. Вярно е, че съдът не е обвързан от сочената от страните в исковата молба правна квалификация, изразена цифрово като текстове от съответния Закон, но дължи точната на твърденията на страните в искова молба правна квалификация. С други думи съдът не може да подмени наведените фактически твърдения в обстоятелствената част на исковата молба на ищеца, а съобразно тях следва да даде вярната правна квалификация на предявените искове.