Решение № 244 от 23.03.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 244 гр. София , 19.03.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на втори март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Иванка Ангелова

Красимир Машев

Златина Рубиева като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20201000502660 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 2490/10.06.2020 г., постановено по гр. д. № 66/2019 г. по описа на ОСгр. Благоевград, ГО, 3 с-в, частично е уважен предявеният от А. К. Б. срещу Гаранционен фонд осъдителен иск с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД заплащане на заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди (от смъртта на неговия баща К. С. Б., настъпила на 21.03.2018 г.) в размер на сумата от 78000 лв. (искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 150000 лв.), ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 22.06.2018 г. до окончателното му заплащане (акцесорната претенция е отхвърлена за периода от 21.03.2017 г. до 21.06.2018 г.).

За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че са установени всички правопораждащи спорните материални права юридически факти, като съобразно уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпване на процесното застрахователно събитие е в размер на сумата от 120000 лв., но то следва да бъде намалено поради установеното съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на загиналия баща на ищеца (навлизане на пътното платно на необозначено за целта място, без да се съобрази с приближаващите се ППС) - в съотношение 35/65%, т.е. заместващото обезщетение е в размер на сумата от 78000 лв. (120000 лв. х 65%).

Така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е обжалвано от ищеца в частта, в която е отхвърлен предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 557, ал. 1, т.

1 КЗ за заплащане на заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди над сумата от 78000 лв. до размера от 120000 лв., ведно със законната лихва от 22.06.2018 г. до окончателното й заплащане. Въззивникът поддържа, че в обжалваната част решението е неправилно, тъй като недопустимо първоинстанционният съд се е произнесъл по 1 нерелевирано в преклузивните срокове материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат - ответникът бил въвел единствено фактическо твърдение, че загиналият пешеходец е навлязъл внезапно на пътното платно, а не че е пресичал на необозначено за това място, в какъвто смисъл са решаващите съждения на ОС-гр.

Благоевград, за да намали определеното съобразно критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД заместващо обезщетение. От друга страна, счита, че в процеса на доказване ответникът не е установил по несъмнен начин (чрез пълно доказване, както предписва правната норма, уредена в чл. 154, ал. 1 ГПК), че е налице пряка причинно-следствена връзка между установеното противоправно поведение на загиналия пешеходец (предприето пресичане на необозначено за целта място) и настъпване на леталния изход. Навежда правни доводи, че определената от ОС-гр. Благоевград степен на съпричиняване на вредоносните последици от пострадалия не съответства на действителния принос на неговото противоправно поведение. Не оспорва определения размер на заместващото обезщетение - в размер на сумата от 120000 лв.

Въззиваемият-ответник е подал в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба, в който поддържа становище за нейната неоснователност, като счита, че при определяне на дължимото заместващо обезщетение трябва да се съобрази степента на съпричиняване на вредоносния резултат.

Първоинстанционното решение не е обжалвано от ищеца в частта, в която искът е отхвърлен за разликата над 120000 лв. до пълния му предявен размер от 150000 лв., както и в частта, в която е отхвърлена акцесорната претенция за заплащане на законна лихва върху главното парично притезание, изтекла за периода от 21.03.2017 г. до 21.06.2018 г., а от ответника в частта, в която осъдителният иск за заплащане на заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди е уважен за сумата от 78000 лв., поради което в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.

ОС-гр. Благоевград, ГО, 3 с-в, е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.

557, ал. 1, т. 1 КЗ.

Въззивният съд е обвързан от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на релевираните доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.

Правната норма, регламентирана в чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, урежда и гарантира правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди срещу Гаранционния фонд, когато деликтната отговорност на виновния причинител на вредоносния резултат не е била обезпечена чрез сключване на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, респ. когато смъртта или травматичните увреждания са причинени при ПТП, при което е участвало неидентифицирано МПС. Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност на Гаранционния фонд за заплащане на обезщетение на увреденото лице за причинени неимуществени вреди, обхваща следните материални предпоставки (юридически факти): 1. делинквентът виновно да е увредил 2 ищеца, като му е причинил неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинна-следствена връзка с противоправното поведение; 2. смъртта или травматичните увреждания да са причинени при ПТП, при което е участвал водач на неидентифицирано МПС или без сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и 3. да са настъпили твърдените неимуществени вреди.

Тъй като обжалваното решение е влязло в законна сила в частта, в която е уважен предявеният осъдителен иск за заплащане на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди при настъпване на процесното ПТП на 21.03.2017 г. в размер на 78000 лв. (в частта, в която не е обжалвано първоинстанционното решение от ответника), основанието (правопораждащите спорните материални права юридически факти) на предявените осъдителен иск е установено със сила на пресъдено нещо. Следователно, спорът по настоящото дело се съсредоточава върху обстоятелството дали допустимо първоинстанционният съд се е произнесъл по ненаведено (по твърдение на въззивника) в срока за отговор на исковата молба материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, респ. дали пострадалият чрез своето противоправно поведение е допринесъл в съвкупния съпричинителен процес на явленията и фактите в обективната действителност за настъпване на процесния вредоносен резултат, както и по отношение степента на приноса на пострадалия в този единен причинен процес.

Основателно се явява своевременно релевираното от ответника – в отговора на исковата молба, възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца (т. нар.

„компенсация на вини”, уредена в чл. 51, ал. 2 ЗЗД). За да се определи дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат, респ. степента на участие на пострадалия в цялостния съпричинителен процес, е необходимо да се изследва механизмът на настъпване на процесното ПТП. Процесуалното задължение (доказателствената тежест) за установяването на този правнорелевантен факт принадлежи на страната, която навежда това частично правоизключващо възражение, като доказването трябва да е пълно (несъмнено, безспорно) съобразно правилата, предписани в правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК.

Неоснователен е правният довод на въззивника, че първоинстанционният съд се е произнесъл по ненаведено фактическо твърдение, обосноваващо своевременно релевираното частично правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия пешеходец. В отговора на исковата молба ответникът изрично е изяснил, че основава релевираното възражение за съпричиняване на следните обстоятелства: „загиналият... е навлязъл внезапно на пътното платно без да се съобрази със скоростта и разстоянието до приближаващото го МПС, както и с липсата на видимост (19,30 ч.), което е първопричина за настъпване на ПТП”. Именно тези факти е разгледал първоинстанционният съд, когато е разглеждал основателността на това материалноправно възражение - „... инцидентът е станал в район с ограничена видимост - остър завой, като пострадалият... е могъл да възприеме приближаващото се ППС чрез светлините на фаровете му, но не се е съобразил с него, т.е. от него... изцяло е зависило да предприеме или не пресичането, като по този начин е могъл 3 да избегне удара, като се има предвид, че заради леко накуцване се е придвижвал бавно”.

От друга страна, „внезапността” не е факт от обективната действителност, а правноквалифициращ признак на субективно поведение на участник в движението по пътищата, поради което тя не следва изрично да се твърди, а се установява от съда при правния анализ на приетите от съда за установени правнорелевантни обстоятелства.

От приетата като компетентно изготвена и неоспорена от страните САТЕ, която е ползвала за целите на изследването всички събрани по делото доказателства, се установява, че процесният пътен инцидент е настъпил на 21.03.2017 г., около 19,30 ч. ( в тъмната част на денонощието), по улица „Ягодовско шосе”, в посока от центъра на гр. Пловдив към с.

Ягодово, между неизвестно МПС с неустановен водач и загиналия пешеходец. Водачът на това МПС се е движел на къси светлини в участък без улично осветление, като пешеходецът се е намирал в непосредствена близост до главния път, преди входа на крайпътна автомивка.

В този момент неизвестното МПС е било на отстояние около 61,20 м.-62.20 м. от мястото на удара, поради което пешеходецът е имал възможност да възприеме светлините от фаровете на приближаващото се МПС, но въпреки това е предприел пресичане на улицата на бавен ход. Едва след като пешеходецът е предприел пресичане на улицата и се е намирал в мислената й дясна половина (на около 2,80 м.-3,10 м. по широчината на платното за движение), а неизвестното МПС - на около 28 м.-30 м., неговият водач е успял да възприеме пресичащия пешеходец и въпреки че е била предприета спасителна маневра с отклоняване на автомобила в посока надясно към банкета, съчетано със спиране, е настъпил ударът, вследствие на който бащата на ищеца е починал. При изслушването на САТЕ в проведеното на 06.02.2020 г. о. с. з. пред първоинстанционния съд се установява правнорелевантното обстоятелство, че ограничението на скоростта в процесния пътен участък е била 30 км./ч.

(„На 130 м. преди мястото на удара има поставен знак Б26 с цифра „30” за ограничение на скоростта до 30 км./ч., такъв знак има и на 25-30 м. след мястото на удара в обратна посока.

Така че участъкът до удара попада в зоната на ограничението на скоростта”). Именно ако водачът на процесното неидентифицирано МПС се е движел с разрешената скорост - 30 км./ч., той е имал техническата възможност да предотврати настъпването на релевантното ПТП - със спиране чрез своевременно задействане на спирачната уредба.

Съдът възприема изцяло направените от вещото лице доказателствени (фактически) изводи, тъй като експертизата е изготвена компетентно и добросъвестно, като в. л. е изследвало пълно и задълбочено представените по делото доказателства и е отговорило изцяло на поставените задачи, предмет на допуснатата съдебно-автотехническа експертиза.

Следователно, съдът приема за установено, че процесното ПТП е настъпило вследствие на неправомерните действия на водача на неидентифицираното МПС (нарушена е диспозицията на правната норма, уредена в чл. 20, ал. 2 ЗДвП, която предписва, че водачите на ППС са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие). Те са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.