Определение № 607 от 13.10.2025, Окръжен съд - Монтана

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 607 гр. М. 13.10.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – М. в закрито заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Живкова

Членове:

Албена Миронова

Александра Нанова като разгледа докладваното от Албена Миронова Въззивно частно гражданско дело № 20251600500378 по описа за 2025 година

ГПК. за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 274 ГПК във връзка с чл. 407, ал. 2 Образувано е по частна жалба от Ц. К. М., ЕГН ********** от с. Л., обл. М. чрез пълном., адв. З. В. Горанова-Маркова, МАК, против Определение № 958/30.06.2025 год., постановено по ч.гр.д. № 1227/2025 год. по описа на Районен съд - М. в частта, имаща характер на разпореждане, с която е разпоредено издаването на изпълнителен лист в полза на хх ЕАД за сторените деловодни разноски – 25,00 лв. държавна такса и 480 лв. адвокатско възнаграждение.

С обжалваното определение съдът е ОБЕЗСИЛИЛ Заповед за изпълнение на парично задължение по 410 от ГПК рег. № 723/12.05.2025г. по ч.гр.д.№ 1227/2025 г. по описа на РС-М. в частта относно главниците: 26,17 лв. и 38,16 лв., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 09.05.2025 г. до окончателното изплащане, дължими по Договор за мобилни услуги от 09.06.2022 г. и РАЗПОРЕДИЛ да се издаде изпълнителен лист в полза на ,,хх‘‘ЕАД относно деловодни разноски- 25 лв. държавна такса и 480 лв.адвокатско възнаграждение.

В частната жалба се развиват следните съображения:

С възражението си по чл. 414а ГПК длъжникът-жалбоподател представил разписка от 06.06.2025 год., с която удостоверил внасянето не само на главниците, но и на заплатената от заявителя държавна такса в размер на 25 лв.

Затова разпореждането за издаване на изпълнителен лист за вече внесената държавна такса счита за незаконосъобразно.

1

По отношение на присъдения адвокатски хонорар, жалбоподателят счита, че същият, в размер на 480 лв. с ДДС е прекомерно завишен, поради което било направено възражение за прекомерност. Пред заповедния съд, а и с частната жалба пред настоящата инстанция са развити доводи в насока, че не се касае за фактическа и правна сложност – производството е заповедно, за да изисква заплащане на възнаграждение в размер на 480 лв. Попълнена била стандартна бланка на заявление по чл. 410 ГПК по образец. Още повече, в заповедното производство съдът имал възможност служебно, и без направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК да намалява присъдените разноски за възнаграждение за процесуално представителство, като не е обвързан с размерите, посочени в Наредба № 1/09.07.2004 год. за адвокатските възнаграждения. В случая се касае за иск с малък материален интерес (общо под 89,33 лв.) и така адвокатското възнаграждение надминава повече от 5 пъти стойността на задължението. Също така не било съобразено от заповедния съд и обстоятелството, че за част от претенцията – търсената неустойка, заявлението е отхвърлено.

Въз основа изложеното, частният жалбоподател моли съда да отмени обжалваното определение в тази му част, с която е разпоредено издаването на изпълнителен лист в полза на хх ЕАД за сторените деловодни разноски – 25,00 лв. държавна такса и 480 лв. адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК заявителят хх ЕАД, чрез пълном., адв. Л.

Г., САК е депозирал отговор на частната жалба. Счита същата за основателна в частта, в която съдът е разпоредил издаването на изпълнителен лист за сумата от 25 лв. държавна такса, тъй като тази сума е погасена чрез плащане на 16.06.2025 год. Частната жалба се оспорва в частта, касаеща адвокатското възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС с доводи, че в тази си част определението е правилно и съобразено с предвидения в чл. 7, ал. 7, вр. ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 год. минимален размер.

Производството по ч.гр.д. № 12272025 год. по описа на Районен съд – М. се е развило по подадено заявление от хх ЕАД срещу Ц. К. М., като е поискано издаването на заповед по чл. 410 ГПК за сумата от 431,81 лв., представляваща задължение по сключен с длъжника Договор за мобилни услуги от 09.06.2022 год., от които: 64,33 лв. – задължения за предходни периоди, в т.ч. 26,17 лв. за периода 15.03.2023 – 01.04.2023 год. и 38,16 лв. за периода 15.04.2023 – 14.05.2023 год. за предпочетен моб. № 359 876 082 372 и 367,48 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на договора по вина на абоната, представляваща сбор от три месечни такси – общо 36,18 лв. и 131,30 лв. – разлика между преференциалната и пазарната цена на устройството Realme C11 32 GB Blue.

С Разпореждане №2041/12.05.2025 год. МРС е отхвърлил заявлението в частта за претендираната неустойка в общ размер на 367,48 лв.

Със Заповед за изпълнение на парично задължение по 410 от ГПК рег. № 723/12.05.2025 год. е разпоредено длъжникът Ц. К. М., ЕГН ********** от с.

Л., обл. М. да заплати на хх ЕАД абонаментни такси и такси за потребление на мобилни услуги по Договор за мобилни услуги от 09.06.2022 г. за 2 предпочетен моб. № 359 876 082 372, както следва: 26,17 лв. за периода 15.03.2023 – 01.04.2023 год. и 38,16 лв. за периода 15.04.2023 – 14.05.2023 год., както и разноски в размер на 25 лв. държавна такса и 480 лв. адвокатско възнаграждение.

Заповедта е връчена на длъжника на 15.05.20235 год. и на 16.06.2025 год. той е подал Възражение по чл. 414а ГПК, към което е приложил доказателства за заплатени на 16.06.2025 год. 90,28 лв.

Във възражението пояснил, че са заплатени 89,33 лв. претендирана сума и 0,95 лв. – законна лихва до датата на плащане и оспорил дължимостта на присъдените в негова тежест разноски с твърдение, че не е станал причина за завеждането на делото, тъй като не е знаел за съществуването на това задължение, че са останали неплатени суми към заявителя. Възразил прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение с доводи, аналогични на въведените и с настоящата частна жалба така, както са изложени по-горе.

В срока по чл. 414а, ал. 4 ГПК заявителят хх ЕАД признал, че с постъпилото плащане са погасени присъдената главница и лихви, но не и присъдените разноски в общ размер 505 лева. Изразил становище за неоснователност на възражението за недължимост на разноските тъй като длъжникът бил канен многократно да изпълни преди подаването на заявлението и именно с неизпълнението си е станал причина за завеждане на делото, както и на възражението за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение, което е заплатено в минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 год.

С обжалваното определение съставът на МРС на осн. чл. 414а, ал. 5 ГПК като изложил мотиви (макар и лаконични), че длъжникът е станал причина за завеждане на делото, в хода на което е извършеното плащане, приел, че присъдените разноски се дължат. Приел също, че с извършеното плащане на сумата от 90,28 лв. са погасени изцяло дължимата главница и законната лихва към нея, обезсилил издадената заповед по чл. 410 ГПК в частта за присъдените главници и разпоредил издаването на изпълнителен лист за деловодните разноски – 25 лв. държавна такса и 480 лв. адвокатско възнаграждение.

Съобщението е връчено на длъжника на 02.07.2025 год., а частната жалба е подадена на 08.07.2025 год. – т.е. в срок, от страна, имаща право и интерес от обжалване.

Разгледана по същество е частично основателна – за сумата от 25 лв. държавна такса, който е погасена чрез плащане. В частта, касаеща разпореждането за издаване на изпълнителен лист срещу частния жалбоподател за сумата от 480 лева адвокатско възнаграждение жалбата е неоснователна, като съображенията за това са следните:

Съгласно чл. 414а, ал. 1 ГПК след връчване на заповедта за изпълнение длъжникът разполага с възможност да възрази с твърдение, че е извършил пълно или частично плащане в едномесечния срок по чл. 412, т. 8 3

ГПК, като представи доказателства за това. В тази хипотеза заповедният съд следва да поиска становище от заявителя и ако получи такова в тридневен срок, да се произнесе по възражението и постъпилото становище – чл. 414а, ал. 5, изр. 2 ГПК.

Когато заявителят не подаде становище в тридневен срок съдът не се произнася по същество, а следва да обезсили заповедта за изпълнение (чл.

414а, ал. 5, изр. 1 ГПК). По този начин съдът прегражда заповедното производство и постановява акт, обжалваем по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК.

Когато обаче е постъпило становище, какъвто е и настоящият случай, съдът се произнася по същество, без да дължи обезсилване на заповедта (Няма пречка съдът, както е в случая, да постанови и обезсилване на заповедта, но това само по себе си не представлява обжалваем акт).

Въпросът за разноските се разглежда само доколкото се преценява станал ли е длъжникът причина за завеждане на делото.

Произнасянето по същество на този етап от заповедното производство означава постановяване на акт, с който се разпорежда да се издаде или да не се издаде изпълнителен лист. В този смисъл независимо от съдържанието на диспозитива на постановения акт волята на съда е по същество и касае издаването на изпълнителен лист. Този акт подлежи на обжалване по реда на чл. 407 ГПК.

Когато съдът остави без уважение изцяло или отчасти искането за издаване на изпълнителен лист, интерес от обжалване има заявителя. Когато съдът уважи изцяло или отчасти искането за издаване на изпълнителен лист, интерес от обжалване има длъжника.

В случая волята на съда в диспозитива на обжалваното определение, независимо от изразните средства, е ясна и тя е, че оставя без уважение искането на заявителя да издаде изпълнителен лист за посочените в акта суми, за които е постановил обезсилване на заповедта за изпълнение.

От своя страна длъжникът в заповедното производство има няколко възможности за защита:

При частично признание на заповедното вземане в срока по чл. 412, т. 8 ГПК длъжникът следва да посочи във възражението си по чл. 414 ГПК точно коя част от вземането признава. В противен случай заповедният съд не е длъжен да дава възможност за пояснение, което не означава, че ако го направи, би действал в противоречие със закона. Ако не даде такава възможност обаче или ако след като даде, не получи необходимото пояснение, съдът следва да приеме, че е налице възражение срещу цялото вземане и да даде указания на заявителя да предяви установителен иск по реда на чл. 415 ГПК (т. 5б от ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Това е така, защото по отношение на признатата част от вземането заповедта за изпълнение влиза в сила и се ползва със сила на пресъдено нещо – чл. 424 ГПК. Съответно спорът за тази част не може да бъде разглеждан в нов процес. Ето защо и заповедният съд не може да направи констатация коя е признатата част, без длъжникът да я индивидуализира. Ако от възражението следва ясно коя част от вземането се признава, за въпросната част заповедта за 4 изпълнение влиза в сила и следва да бъде издаден изпълнителен лист, а по отношение на непризнатата част от вземането да се дадат указания за предявяване на установителен иск.

Плащането на едно претендирано вземане поначало иманентно включва в себе си неговото признание. Предвид това, при частично плащане на заповедното вземане в срока по чл. 412, т. 8 ГПК, във възражението си по чл. 414а ГПК длъжникът също, както и при обикновеното признание, следва да посочи точно коя част от вземането плаща. В противен случай отново без да е задължен, заповедният съд може да даде възможност за пояснение. Ако не стори това или ако отново не получи необходимото пояснение, съдът ще действа законосъобразно, давайки указания за предявяване на иск относно цялото вземане.

Тук е мястото да се посочи какво именно е частично плащане по смисъла на чл. 414а, ал. 1 ГПК. Плащането е частично по смисъла на тази разпоредба, когато е платена само част от заповедната претенция. Без значение за този му характер е дали заповедното вземане съществува в пълния му предявен размер или се ограничава до размера на платеното. Това е въпрос по същество, който може да бъде изяснен единствено в един състезателен исков процес.

За разлика от признанието без плащане, при признанието чрез плащане заповедният съд не издава изпълнителен лист – вземането не просто е признато, то е платено. В този случай заповедта за изпълнение не влиза в сила и не се издава изпълнителен лист за признатата платена част.