Решение № 704 от 25.05.2016, Районен съд - Русе

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр.Русе, 25.05.2016 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XIII – ти граждански състав, в открито заседание на девети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ивайло Йосифов при участието на секретаря Д.И., като разгледа докладваното от съдията гр.д. №

1430 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявените в обективно и субективно съединение искове са положителни установителни, с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.

Българската държава, представлявана от министъра на земеделието и храните, моли спрямо ответниците М.М.Р., Х.М.Р., И.И. ***, М.И.Р., М.С.А.,***, Н. К.Д. от гр.Русе, А.В.Ш. от гр.Хамбург, Германия, С.М.С., Д.М.С. и П.С.П., последните трима също от гр.Русе, да бъде признато за установено, че ищеца е собственик на имот № 000133, с площ от 6,898 дка по картата на възстановената собственост на землището на гр.Мартен, общ.Русе, обл.Русе, местността „Калето”, четвърта категория, начин на трайно ползване – селскостопански склад, при граници и съседи: имоти № № 000125, 000062, 000064 и 000061. Поддържа, че на 19.09.2012 г. за процесния имот бил съставен акт за частна държавна собственост № 5212 от същата дата. Правното основание, на което държавата претендира да е собственик на процесния имот, е посочено и в така съставения акт, а именно чл.27, ал.10 от ЗСПЗЗ и чл.45, ал.10 от ППЗСПЗЗ. По силата на цитираните разпоредби земите от бившите стопански дворове на организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ /т.е. на бившите ТКЗС/, както и незаетите със сгради и съоръжения или прилежащи площи към тях, но негодни за земеделско ползване и неподлежащи на възстановяване, са частна държавна собственост. Ищецът сочи, че ответниците М.М.Р., К. Д.Р. /чиито универсален правоприемник по завещание е ответницата И.И.И./, Х.М.Р., М.И.Р., М.С.А., А.В. П. /понастоящем Ш./ и Н.К.Д. били завели ревандикационен иск с правно основание чл.108 от ЗС против останалите ответници - М. С.С. /чиито наследници са ответниците Д.М.С. и С.М.С./, П.С.П., „Свинекомплекс” ЕАД с.Голямо Враново и Л.Н. Т.. Поддържа, че по силата на решение №

819/ 14.08.2007 г., постановено по гр.д. № 3208/2005 г. на ВКС, IV г.о., поправено с решение № 1505/08 от 10.08.2009 г., постановено по същото дело на ВКС, IV г.о., е прието за установено по отношение на М. С.С. и П.С.С., че ищците М.М.Р., К. Д.Р., Х.М.Р., М.И.Р., М.С.А. и А.В. П., са собственици на имот 133.1 с площ 3168 кв.м. и имот 133 с площ от 2243 кв.м. по плана на възстановената собственост за с./сега град/ Мартен и заключението на тричленна техническа експертиза от 13.10.2008 г.

Със същото решение М. С.С. и П.С.С. са осъдени да предадат на ищците владението на част от имот 133.1, заключен между буквите А,Б,В и Г по скицата на в.л. инж.Филева, инж.Стоицева и инж.Коларов от 13.10.2008 г., която подписана от членовете на състава на съда се счита неразделна част от решението. Ищецът поддържа, че съгласно писмо на ОСЗ-Русе постановените съдебни решения касаят възстановяване на собственост в землището на гр.Мартен, а именно част от имот № 61, с площ от 41, 569 дка и част от имот № 133, с площ от 6,898 дка, които ищецът счита частна държавна собственост, включена в Държавния поземлен фонд. По изложените съображения моли съда да постанови решение, с което да уважи предявените искове. Претендира и направените деловодни разноски.

Ответниците С.М.С.,

Д.М.С. и П.С.П., чрез процесуалния си представител, са депозирали писмен отговор, в който сочат, че процесния имот, върху който са разположени притежаваните от тях складови помещения, принадлежи не на другата група ответници, а на ищеца, тъй като съставлява част от бивш стопански двор на кооперативна организация по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ.

Ответниците И.И.И. и

Х.М.Р., чрез процесуалния си представител, са депозирали писмени отговори, в които оспорват предявените срещу тях искове по подробно изложените в отговорите съображения.

Останалите ответници не изпращат представители и не ангажират становище по предявените искове.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, намира следното:

Основният въпрос, на който следва да бъде даден отговор в рамките на настоящото дело и който предопределя изхода на спора, е дали държавата е обвързана от силата на присъдено нещо, формирана с влезлите в сила решения по приложеното гр.д. №

1645/1995 г. по описа на РРС. Съдът, в настоящия състав, намира отговора на този въпрос положителен.

Разпоредбата на чл.299, ал.1 от ГПК предвижда, че спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго. Принцът за непререшаемост на спор, разрешен със сила на присъдено нещо /res judicata/, закрепен в тази норма, е от фундаментално значение за правната сигурност и съставлява основен елемент от правото на справедлив процес, гарантирано и от член 6 на ЕКЗПЧОС (вж. § 63 от решението от 12.01.2006 г. на

ЕКПЧ по делото Кехая и други срещу

България, жалби № № 47797/99 and 68698/01). В този смисъл отводът за сила на присъдено нещо, за наличието на който съдът е длъжен да следи и служебно – чл.299, ал.2 от ГПК, съставлява отрицателна процесуална предпоставка за предявяване на нов иск за същото искане, на същото основание и между същите страни. За да е налице обаче отвод за присъдено нещо, имащ за последица недопустимост на по-късно предявения иск, е необходимо да има пълен субективен и обективен идентитет между приключилото дело, по което е формирана сила на пресъдено нещо и предявения нов иск.

Субективен идентитет между приключилото дело и новозаведеното такова ще е налице, ако е налице съвпадение между насрещните страни по спора, между третите лица-помагачи и противната главна страна, главно встъпилото лице с ищеца по първоначалния иск и с насрещните страни по неговия иск /ищец и ответник по първоначалния/, както и универсалните и частни правоприемници на посочените страни.

Такъв субективен идентитет в разглеждания случай е налице. Спрямо силата на присъдено нещо законът приравнява третото лице, което е било привлечено или което е встъпило да помага на една от страните, на самата подпомагана страна /вж. глава четвърта, § 18, т.V, “Силата на присъдено нещо”, проф.д-р Живко Сталев, София, 2007, издателство „Сиела”/. Това следва и от разпоредбата на чл.223, ал.1 от ГПК. В този смисъл е и т.1 от Тълкувателно решение № 109 от 16.04.1985 г., ОСГК, според което, като последица от конституирането на привлеченото трето лице като помагач на една от страните по делото, настъпва обвързване на третото лице с мотивите на решението, в отношенията му със страната, която го е привлякла, респективно установителното действие на решението в отношенията му с противната страна. Изрично е посочено, че обвързващата сила на мотивите, респективно присъденото нещо на решението, не се обуславя от това, дали привлеченото трето лице в делото като подпомагаща страна е заявило, че ще участвува в делото. Макар и да не е взело участие в първоинстанционното производство, привлеченото като помагач трето лице в делото е обвързано с мотивите на решението в отношенията му със страната, която го е привлякла. Привлеченото трето лице в делото става подпомагаща страна от деня на определението за привличането му, а не от деня, когато се отзове на привличането и вземе участие в делото. В тълкувателното решение е направен изводът, че независимо от това дали привлеченото трето лице е заявило или не, че ще участвува в делото, то запазва положението си на подпомагаща страна. Това си качество то ще загуби само ако делото бъде прекратено.

В разглеждания случай в приключилото с влязло в сила решение гр.д. № 1645/1995 г. по описа на РРС държавата е участвала като подпомагаща страна чрез Поземлена комисия – Русе, сега Общинска служба земеделие – Русе, като орган по поземлената собственост по смисъла на чл.31, ал.1 от ЗСПЗЗ. На л.53 от приложеното дело се намира молбата на ответника по това дело „Свинекомплекс-Голямо Враново” ЕООД /сега „Свинекомплекс” ЕАД с.Голямо Враново/, с която се иска привличането в качеството на трети лица – помагачи на Община Русе и Поземлена комисия – Русе. С протоколно определение от 27.07.1995 г. съдът е уважил искането като е конституирал като подпомагащи страни Община Русе и Поземлена комисия – Русе. В мотивите към постановеното първоинстанционно решение № 369/ 23.04.1997 г. изрично е отбелязано участието като трето лице – помагач на Поземлена комисия – Русе, както и че комисията не взема становище по предявените искове. Решението е връчено срещу разписка /на л.183 от приложеното дело/ на Поземлената комисия – Русе на 12.05.1997 г. и не е обжалвано от нея. Няма данни впоследствие производството по делото да е прекратявано по отношение на подпомагащата страна или спрямо главната страна, привлякла третото лице-помагач.

Тук се поставя принципният въпрос може ли държавата, действаща чрез свой административен орган /министерството на земеделието/, да оспорва влязло в сила съдебно решение, постановено в състезателно съдебно производство с участието на друг неин административен орган /Поземлена комисия – Русе, сега Общинска служба по земеделие – Русе/, по съображения, че министерството на земеделието не било обвързан от силата на присъдено нещо на решението, постановено при участието на поземлената комисия. Съдът намира, че това не е възможно, тъй като това би противоречало както на норми от националното ни законодателство – чл.299, ал.1 от ГПК, така и на принципа на правна сигурност, като част от правото на справедлив процес по смисъла на чл.6 от ЕКЗПЧОС. В този смисъл е задължителната тълкувателна практика на ВКС (вж. т.2 от Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2011 г., ОСГК), както и практиката на Европейския съд по правата на човека (вж. цитираното по – горе решение от 12.01.2006 г. на ЕКПЧ по делото Кехая и други срещу България, жалби № № 47797/99 and 68698/01), притежаваща задължителна сила за държавата като цяло и всички нейни органи, на основание чл.46 § 1 от ЕКЗПЧОС и чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България.

В т.2 от

Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2011 г., ОСГК се приема, че макар и в производството на пряко административно правораздаване да не се разрешава спор за право на собственост (т.е. с решения на районния и административния съд, постановени в производството по обжалване на решенията на общинските служби по земеделие съгл. чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ), тези съдебни решения се ползват по въпроса кой е титуляр на правото на собственост върху заявената за възстановяване земеделска земя със сила на присъдено нещо по отношение на държавата и нейните органи, стопанисващи земеделските земи, включени в ДПФ. Това решение отразява съображенията, изложени от ЕКПЧ в §§ 58 – 70 от цитираното решение по делото Кехая и други срещу България. В § 69 от решението изрично е посочено, че противоречи на правната сигурност и поради това не е допустимо да се осигурява „втори шанс” на държавата да иска преразглеждане на спор, който вече е решен с окончателно решение в състезателно съдебно производство, в което е страна е бил друг административен орган /поземлената комисия/, също еманация на държавата.

Щом със сила на присъдено нещо по отношение на държавата се ползват съдебните решения, постановени в производство по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ, то безспорно със сила на присъдено нещо спрямо държавата, като трето лице-помагач, в отношенията й с насрещната главна страна, ще се ползва и съдебното решение, пряко разрешаващо спора по ревандикационен искк по чл.108 от ЗС.

Освен субективен идентитет между част от страните по приключилото с влязло в сила гр.д. №

1645/1995 г. по описа на РРС и тези по настоящото дело, е налице и обективен идентитет по приключилото и настоящото дело от гледна точка на имота, предмет на спора и основанието, на което ищците по приключилото дело, сега ответници, претендират да са собственици на процесния имот. От заключението на вещото лице по първия поставен по експертизата въпрос, се установява, че е налице съответствие между процесния имот, описан в исковата молба, и площта, призната на ответниците, наследници на М.М.Р. - Х.Д.К.,