Решение № 717 от 28.06.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 717 гр. София , 25.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на девети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Иванка Ангелова

Красимир Машев

Златина Рубиева като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20201000502673 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С решение №2598 от 27.04.2020г. СГС, I ГО, 13 състав е ПРИЗНАЛ ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК, че Н. И. Х. дължи на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД по договор за банков револвиращ кредит № 31/20.04.2012 г. и анекс № 1 от 03.01.2014 г. към него сумата от 38 486.33 лева - главница; сумата от 4655.08 лева - договорна лихва за периода от 15.04.2014 г. до 10.07.2015 г., сумата от 9081.64 лева - мораторна лихва за периода от 15.04.2014 г. до 14.03.2017 г., сумата от 5492,77 лева - наказателна лихва за периода от 15.04.2014 г. до 14.03.2017 г., както и разноските в заповедното производство в размер на 2956.10 лв., за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК от 05.07.2017 год. по ч.гр.д. № 15885/2017 г. по описа на СРС, 138 състав. С решението СГС, I ГО, 13 състав е осъдил, на основание чл.78, ал. 1 от ГПК, Н.

И. Х. да заплати на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД сумата от 2754.32 лв. – направените пред СГС разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата в първоинстанционното производство. Въззивницата, чрез процесуалния си представител, релевира доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт.

Твърди, че е постановен в противоречие с материалния и процесуалния закон, както и в противоречие със събраните по делото доказателства. В жалбата се поддържа, че ищецът, който носи тежестта на доказване, не е установил при 1 условията на пълно и главно такова, че между страните съществува облигационна връзка по отношение на договора за банков кредит и анекса към него. Сочи се, че ищецът не е доказал, че кредитът по процесния договор е предоставен на представляваното от ответницата дружество, като липсват доказателства също така и за неговото усвояване. Релевира се възражение, че ищецът не е провел доказване по отношение размера на главницата, на договорната, наказателната и мораторната лихва. Изразява се несъгласие с приетото от първостепенния съд, че ответницата не притежава качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. В жалбата се поддържа, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК, като същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и т. 20 ЗПК, респ. не би могъл валидно да обвърже страните.

Релевира се оплакване, че клаузата в т. 11.2. от договора от 20.04.2012г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като противоречи на закона, а именно на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. В жалбата се твърди, че уговорката за договорна и наказателна лихви е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради противоречието й със закона, както и поради накърняване на добрите нрави. Поддържа се, че уговорката е нищожна и на основание чл.

143, т. 5 ЗЗП, действащ към момента на договора. В тази връзка се сочи, че тези клаузи дават изключително право само на търговеца да уговаря едностранно необосновано висок размер на лихви, което влиза в противоречие с установената равнопоставеност на страните по договора.

Поддържа се твърдение, че уговорките за договорна и наказателна лихви са нищожни и на основание чл. 143, т. 18 ЗЗП, т.к. не предвиждат възможност потребителят да прецени икономическите последици от сключването на договора. Прави се искане въззивният съд да отмени решението и да постанови ново, с което да отхвърли предявените искове. Предявява се претенция за присъждане на разноски.

Въззиваемият – „Уникредит Булбанк“ АД в срока по чл. 263 ГПК, чрез своя процесуален представител, е депозирал отговор на въззивната жалба, с който оспорва жалбата, като противопоставя възражения срещу наведените във въззивната жалба твърдения. Прави искане въззивният съд да потвърди обжалваното решение. Предявява претенция за разноски.

Софийският апелативен съд, в настоящия си състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

За да постанови обжалваното решение, първостепенният съд е приел, че чрез сключения договор за кредит и анекса към него, страните са били обвързани с валидно правоотношение, по което банката-ищец е предоставила договорената сума, която е била усвоена от кредитополучателя – „РУ“ ЕООД, а ответницата е подписала договора като солидарен длъжник. Посочил е, че срокът за погасяване на кредита е бил 15.12.2016г. Приел е, че към датата на 2 подаване на заявлението – 15.03.2017г. не са били изминали пет години от падежа на главницата, а също и три години за претендираните лихвени плащания съобразно началния им срок 15.04.2014 г. Приел е, че доколкото по делото е установено, че ответницата е била управител на търговското дружество, получило процесния кредит, тя е функционално обвързана с него и не може да се ползва от защитата по реда на Закона за защита на потребителите, защото не е потребител. Приел е за неоснователни и недоказани останалите възражения за нищожност на договора и анекса, поради накърняване на добрите нрави. Приел е за основателни и доказани по размер претендираните от ищцовата банка суми.

След извършената служебна проверка на първоинстанционното решение, въззивният съд намира, че то е изцяло валидно, но недопустимо в частта, в която първостепенният съд се е произнесъл по реда на чл. 422 ГПК с установителен диспозитив по отношение на сумата от 2956.10 лв. - разноски във връзка със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, като въззивният съд съобразно уважената част от предявения положителен установителен иск трябва с осъдителен диспозитив да присъди тези разноски, предвид приетото по т. 10в и т.12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.

Вземането за разноските в заповедното производство не се включва в предмета на делото по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. В тази част на основание чл. 270, ал. 3, изр.1 ГПК обжалваното решение на СГС следва да бъде обезсилено.

В останалата обжалвана част решението е допустимо, което обуславя възможността за настоящата инстанция да се произнесе по неговата правилност. Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и задължителните указания по приложение на посочената норма, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по т.д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Предмет на исковото производство са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ, чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Искът по чл. 422, ал.1 ГПК е специален положителен установителен иск.

С него разполага кредиторът чието вземане в заповедното производство е оспорено от длъжника. Правният интерес от заявяването му в съда е наличието на възражение по реда на чл. 414 ГПК от длъжника. Искът по чл.

422, ал.1 ГПК има за цел стабилизиране на заповедта за изпълнение като изпълнителен титул за принудително изпълнение. От тази възможност се е 3 възползвал ищецът в настоящото производство.

От приложеното пред първата инстанция ч.гр.д. № 15885/2017 г., по описа на СРС, 138 състав, се установява, че на 15.03.2017 г. е подадено заявление от „Уникредит Булбанк“ АД, като на 05.07.2017г. е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК в полза на „Уникредит Булбанк“ АД против „РУ“ ЕООД и Н. И. Х. за заплащане на суми при условията на солидарност - дължими по договор за банков револвиращ кредит № 31/20.04.2012 г. и анекс № 1 от 03.01.2014 г. към него, както следва: за просрочена главница в размер на 38 486.33 лева; за договорна лихва за периода от 15.04.2014 г. до 10.07.2015 г. в размер на 4 655.08 лева; за мораторна лихва за периода от 15.04.2014 г. до 14.03.2017г. в размер на 9 081.64 лева и наказателна лихва за периода от 15.04.2014 г. до 14.03.2017 г. в размер на 5 492.77 лева; за просрочена лихва миграция в размер на 3339.37 лв. за периода от 15.04.2014 год. до 14.03.2017 год., както и законова лихва върху главницата от 15.03.2017 г. до изплащане на вземането, както и за разноските в заповедното производство в общ размер на 2956.10 лв.

Видно от приложения договор за банков револвиращ кредит от 20.04.2012 год. ищецът е предоставил на „РУ“ ЕООД кредит в размер до 40 000 лв., с цел разплащане с доставчици и покриване на текущи разходи, както и за рефинансиране на предходен кредит, с падеж на 21 число от месеца.

Страните са уговорили краен срок на погасяване 20.04.2013 г. Договорът е подписан и от Н. И. Х. – в качеството на солидарен длъжник по смисъла на чл. 304 ТЗ, вр. с чл. 101 ЗЗД.

От данните по делото се установява, че на 03.01.2014 г. страните са подписали анекс №1 към договор за банков револвиращ кредит, като са приели за установено в отношенията си, че кредитът е усвоен в пълния си размер, но са погасени само 13.67 лв. от главницата и неиздължената такава е 39.986.33 лв., а просрочената лихва е 4107 лв. Крайният срок за издължаване на кредита е фиксиран на датата 15.12.2016г.

От заключението на назначената пред СГС съдебно-графическа експертиза се установява, че подписите върху договора и анекса към него от името на Н. И. Х. са положени от това лице. Въззивният съд изцяло кредитира заключението, тъй като същото е обективно и компетентно изготвено.

По делото пред първа инстанция е назначена съдебно-счетоводна експертиза, от заключението на която се установява, че по банковата сметка на дружеството-кредитополучател на 20.04.2012 г. е преведена еднократно сумата в размер на 40 000 лв., която е усвоена. За погасяване на задълженията по договор за банков револвиращ кредит № 31/20.04.2012 г. са постъпили общо 9 558,64 лева., от които 1 513.67 лв. – за главница; 5 813.39лв. – договорна лихва за редовна главница; 1 364.98лв. – лихва за просрочена главница; 866.60лв. – наказателна лихва. Последното плащане за главница, 4 договорна лихва за редовна главница и лихва за просрочена главница е извършено на 17.03.2014 г., а за наказателна лихва – на 11.09.2014 г.

Неоснователен се явява поддържаният от жалбоподателката довод, че процесният кредит не е бил реално отпуснат, респ. усвоен от кредитополучателя. Съгласно разпоредбата на чл. 430, ал. 1 ТЗ договорът за банков кредит е двустранен, консенсуален, възмезден, комутативен, формален и срочен договор, по силата на който банката се задължава да отпусне на кредитополучателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а кредитополучателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Следователно, отпускането на уговорения кредит не е част от фактическия състав, при проявлението на който се поражда кредитното правоотношение. Отпускането на кредита от страна на банката е в изпълнение на поето договорно задължение. Видно от приложените и обсъдени по-горе доказателства това задължение е изпълнено, като на 20.04.2012г. банката е извършила превод по сметката на кредитополучателя.

Неоснователно е възражението на жалбоподателката, че ищцовата банка не е установила при условията на пълно и главно доказване, че между страните е възникнала валидна облигационна връзка. Безспорно се установи по делото, че както договора, така и анекса са подписани от ответницата.

Поради което съдът приема, че между страните е налице валидно възникнало облигационно правоотношение.

Видно от представените по делото договор за банков револвиращ кредит и анекса към него Н. И. Х. участва в договорното правоотношение като солидарен длъжник с кредитополучателя. Въззивният съд намира, че потребителската закрила по отношение на въззивницата не е приложима, тъй като същата няма качеството на потребител по смисъла на § 13 т. 1 от ДР на ЗЗП по следните съображения: