Решение № 104 от 28.04.2026, Окръжен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 104 гр. М., 28.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – М. в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Аделина Тушева

Членове:

Елизабета Кралева

Албена Миронова при участието на секретаря СИЛВИЯ Л. Г. като разгледа докладваното от Аделина Тушева Въззивно гражданско дело № 20261600500059 по описа за 2026 година

Въззивното производство по чл. 258 и сл. от ГПК е образувано по жалба на И. ЕООД гр. С., подадена чрез пълномощник юрисконсулт А. Г. срещу решение на РС М. № 535/31.10.2025г. постановено по гр.дело № 1068/2025г. по описа му В ЧАСТТА , с която съдът е отхвърлил като неоснователен предявения от жалбоподателя насрещен иск срещу ищцата П. П. П. от гр. М. за заплащане сумата 1500.03 лева , представляваща падежирала и неплатена главница по договора за потребителски кредит № 514183/31.10.2024 г. .

Поддържа се в жалбата, че решението е недопустимо , а при условията на евентуалност и неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необосновано. Твърди се , че съдът е допуснал за разглеждане предявения насрещен иск с дадена квалификация чл. 79 във връзка с чл. 240 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, като в определението за допускането му не е посочен чл. 104 ЗЗД, въпреки което с решението по делото съдът е отхвърлил иска единствено с мотиви, че вземането е по друг договор за кредит и не можело да се извърши прихващане с вземането по първоначалния иск . Така изложените мотиви в обжалваното решение сочат на извод за недопустимост на насрещния иск с оглед разпоредбата на чл. 211 ГПК , който обаче с решението е отхвърлен като неоснователен и остава неясно какъв иск е приел и разгледал първостепенния съд. Твърди се, че с насрещната исковата молба не е искано прихващане с вземането по първоначалната такава, а съдът е приел, че такова е искането , което обуславя недопустимост на решението по насрещния иск. Иска се отмяна на решението постановено по насрещния иск като недопустимо, евентуално като неправилно с постановяване на ново, 1 с което насрещният иск се уважи, а евентуално се извърши прихващане с вземането по първоначалния иск, в резултат на което следва да се отмени и решението по първоначалния иск, който би бил неоснователен поради прихващане. Претендират се за плащане разноски за въззивното и първоинстанционното производство, включително юрисконсултско възнаграждение от 200 лева.

Въззиваемата страна П. П. П. , чрез пълномощник адвокат Д. Г. с подаден в срок писмен отговор изразява становище за основателност на жалбата с осъждането й да заплати чистата сума по кредита , като се поддържа, че в обжалваната част решението на РС М. е неправилно. Предвид това становище заявява, че разноските за въззивното производство не следва да й се възлагат за плащане, а алтернативно иска намаляването им до минимум.

Съдът намира, че въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259,ал. 1 от ГПК, отговаря на формалните изискванията за редовност, предвидени в чл. 260,ал. 1 във връзка с чл. 262,ал. 1 от ГПК, поради което е допустима за разглеждане.

При въззивното разглеждане на делото не са искани и допускани доказателства.

Окръжният съд, като провери атакуваният по реда на въззивното обжалване съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата , като обсъди събраните в производството доказателства, предвид становищата на страните , въз основа на закона и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, приема следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на П. П. П., с която е предявен срещу И. ЕООД осъдителен иск за плащане сумата 1301.54 лева като платена без основание по сключен между страните договор за потребителски кредит /ДПК/ от 11.06.2024г. с твърдения за недействителност на договора поради сключването му в нарушение на императивни изисквания на Закона за потребителския кредит /ЗПК/.

С отговора на исковата молба И. ЕООД е предявил срещу П. П. насрещен иск за осъждането й да му заплати сумата 1500.03 лева дължима главница по сключен между страните договор за кредит от 31.10.2024г. с твърдения за наличие на просрочие и дължимост на вноските за главница за периода 27.08.2025г. -24.04.2026г. поради обявена предсрочна изискуемост.

С отговора по насрещния иск П. П. е признала наличието на сключения между страните договор от 31.10.2024г. и дължима по същия главница от 1500.03 лева , като е оспорено основанието на което се претендира с твърдения, че договорът за кредит е недействителен поради сключването му в нарушение изискванията на ЗПК, главницата се дължи на основание чл. 23 ЗПК, а не на договорно основание, поради което и осъдителния иск следва да се отхвърли като неоснователен.

С постановеното по делото Решение № 535/31.10.2025г. РС М. е уважил осъдителния иск на П. П. и е отхвърлил като неоснователен насрещния иск със съответно произнасяне по отговорността за разноски. От пестеливите мотивите на решението по насрещния иск се установява, че искът е отхвърлен поради това, че касае вземане по друго правоотношение, различно от процесното по първоначалния иск, поради което и не може да се извърши 2 прихващане на двете вземания. Доводи по съществото на насрещния иск не са излагани.

Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваната част, с която е отхвърлен насрещния иск е и допустимо.

Насрещната исковата молба е подадена в срока за отговор по първоначалния иск , като несъмнено от съдържанието на същата се установява, че касае парично вземане с основание договор за кредит, сключен между същите страни, с което вземане може да се извърши прихващане с паричното вземане по първоначалния иск, съответно налице са предпоставките на чл. 211,ал.1 ГПК за допустимост на насрещния иск. Материалноправните предпоставките за прихващане, предвидени в чл. 103 ЗЗД изискват наличие на две насрещни изискуеми и ликвидни парични вземания и изявление на някоя от страните за прихващане, като законът не поставя като условие за прихващането насрещните вземания да са породени от едно и също правоотношение. С предявяване чрез насрещен иск вземането на И. ЕООД срещу П. П. се цели придобиване качеството на ликвидност на това вземане, което обуславя възможността за погасяване вземането по първоначалния иск чрез извънсъдебно прихващане при предпоставките на чл. 103 ЗЗД. Правният ефект на материалноправното изявление за прихващане на две насрещни, изискуеми и ликвидни вземания (извънсъдебно прихващане) настъпва с факта на отправяне на изявлението за прихващане съгласно чл. 104, ал. 1, предл. първо ЗЗД, от който момент насрещните вземания се считат погасени.

По предявения при условията на чл. 211 ГПК допустим насрещен иск съдът дължи произнасяне по същество като разгледа същия предвид наведените от страните фактически твърдения по този иск.

По основателността на насрещния иск, съдът приема следното:

От фактическа страна безспорно е установено, че между страните е сключен на 31.10.2024г. договор за потребителски кредит , по силата на който на П. П. е предоставен кредит от 4000 лева с посочен в договора 48.44 62.62 %, договорна лихва 40.15 % и дължима неустойка, поради непредставено обезпечение 1805.76 лева, договорена в чл. 3,ал.2 за обезщетяване вредите на кредитора , които търпи от неизпълнение задължението на заемателя да осигури обезпечение на отпуснатия му кредит. Задължението за обезпечение е предвидено в чл. 3,ал.1 от договора и предвижда в срок до 5 дни заемателят да предостави на кредитора банкова гаранция или двама поръчители, които да отговарят на определени условия –трудово възнаграждение с нетен осигурителен доход над 1000 лева, безсрочно трудово правоотношение , да не са страни по други договори с кредитора, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, , да няма задължения към други банкови и финансови институции или при такива кредитната им история да е със статус не по лош от „редовен“, както и да подпишат договор за поръчителство.

Безспорно е с оглед чл.2,ал.1, т. 5 от договора, че посоченият ГПР не включва разходите за заплащане на неустойката , макар същата да е включена в един от вариантите на погасителния план, инкорпориран в договора като дължима на равни месечни вноски, наред с вноските за главница и лихва.

3

Макар формално посочената в чл. 3,ал.2 от договора сума да е определена като неустойка за неизпълнение на договорно задължение, то по същността си представлява скрито оскъпяване на заема и следва да бъде включена в изчисляване на ГПР като разход по заема.

Срокът, в който би следвало да се представи обезпечение от посочените в чл. 3,ал.1 от договора такива, предвид изискванията към поръчителите,евентуално към банковата гаранция, изначално създава значителни затруднения за изпълнението на това задължение до степен да го възпрепятства, като начинът на уговаряне на задължението за осигуряване на обезпечение и дължимата поради неизпълнението му неустойка създава единствено предпоставки за начисляването й , представлява възнаграждение за заемодателя и води до неоснователно му обогатяване. Така договорената като неустойка сума по същността си не представлява неустойка с присъщите й съгласно чл. 92,ал. 1 от ЗЗД функции – да обезпечи изпълнение на договорно задължение и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението. Задължението, чието изпълнение следва да обезпечи , а именно предоставяне на обезпечение по договора за заем, е вторично и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху основното задължение за връщане на заемната сума в срок.

Предвидими вреди от неизпълнение на това вторично задължение кредиторът не търпи, като на практика заемодателят се освобождава от задължението си по ЗПК да извърши оценка на кредитоспособността на заемателя , съответно от правото си да откаже отпускане на заем при липса на обезпечение.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за потребителски кредит следва да се посочи ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. В случая договора за кредит формално отговаря на това изискване, доколкото е налице посочване на ГПР и общата дължима сума по кредита.

Посочената общо дължима сума обаче не съответства на действителната такава, тъй като в нея не е включен разходът за неустойка за непредоставено обезпечение и този разход не е включен и при изчисляване размера на ГПР. За преценка на последното следва да вземе предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, според която ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, включително тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя да върне сумата по предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите, чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на главницата по кредита, размерът на които да не се 4 включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза, тъй като в посочения ГПР и обща дължима сума по кредита не е включена неустойката за непредоставено от потребителя обезпечение, а уговорената неустойка несъмнено представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК .С това е нарушена императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и потребителят е въведен в заблуждение относно действително поетата от него финансова тежест по договора.

С оглед изложеното съдът намира, че процесната неустойка-уговорена за непредставяне на обезпечение- няма присъщите й обезпечителна, обезщетителна или санкционна функции, а със същата търговецът цели скрито оскъпяване на кредита. Подобни уговорки са във вреда на потребителя и не отговарят на изискването за добросъвестност, като водят до значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което се налага извод и за неравноправност на клаузите по смисъла на чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите. От изложеното следва, че е нарушено и изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, съгласно който договорът трябва да бъде сключен по ясен и разбираем за потребителя начин.