Решение № 69 от 06.02.2025, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 69 гр. Казанлък, 06.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ при участието на секретаря РАДИАНА Д. ГРОЗЕВА като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско дело № 20235510102388 по описа за 2023 година

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, вр. чл.19 от ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

Ищецът В. И. П. чрез пълномощника си адв. Д. М. М. твърди, че между нея и ответника „Б.И.Д.т" ООД е сключен договор за потребителски кредит № ***, като Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 1000,00 лева. В договора било уговорено, че В. П. дължи такса бързо разглеждане в размер на 350,13 лв, или 35 % от размера на главницата.

Процесуалният представител на ищцата претендира, че клаузата, с която е уговореното заплащане на такса в размер на 350,13 лв., е нищожна, на основание чл. 143, ал.2, т.5 от ЗЗП, тъй като задължава потребителя да заплати суми в размер на над 35% за услуги, които не са извършени. Адв. М. цитира разпоредбата на 10а, ал.1 ЗПК, според която кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. В ал.2 на същия текст било предвидено, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Посочената такса не касаела допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а се отнасяла за действия по усвояването и управлението на кредита, които били част от дейността на кредитора по предоставянето на кредита. Целта на таксите и комисионните по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК била да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит. Ето защо таксата за експресно разглеждане не попадала в изброените в чл.10а, ал.1 ЗПК услуги.

1

За ищцата се породил правен интерес от предявяване на иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД за обявяване на клаузата, предвиждаща заплащане на такса бързо разглеждане, за недействителна.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Б.И.Д.т" ООД, представлявано от Б. К. Б. и С.И.Г. чрез пълномощника си юрисконсулт Г.Д.И., с който твърди, че клаузата на чл.10, ал. 1 от договора не накърнява добрите нрави и не са в противоречие с общоприети житейски норми на справедливост и добросъвестност, както и с правилата за поведение, установени в обществото. Това не можело да бъде различно, тъй като дейността на финансовите институции се осъществявала при регулаторен режим, строг контрол и договор при общи условия, необходими да се гарантира пазарната дисциплина и сигурността на клиентите. Твърди, че принципите за доброволност при договарянето в рамките на установената от чл. 9 ЗЗД договорна свобода и за еквивалентност на насрещните престации на договарящите при двустранните договори не са етични, а правни принципи, които били скрепени с правни норми и евентуалното противоречие с тези принципи би могло да доведе до нищожност на договора поради противоречие със закона или липса на съгласие, но не и до нищожност поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Сочи, че твърдението на ищеца, че предлаганите от кредитора доброволни действия представляват скрита възнаградителна лихва и по този начин заобикалят закона, също е неоснователно, тъй като изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК било да бъде наличен ГПР, което не било сторено в договора, както и не отговаряло на истината, че ГПР не е изчислен по методиката, посочена в закона.

Освен това ищецът сам бил пожелал допълнителните действия, допълнителното действие не било задължителна предпоставка за отпускане на кредит от страна на „Б.И.Д.т" ООД, договорът е можело да бъде сключен и без него. Не можело да се твърди, че ищецът не бил разбрал за него, а сам е пожелал да го ползва, което отхвърляло твърдението, че клаузата била уговорена индивидуално от кредитора и е неравноправна по смисъла на чл.

144, т. 9 от ЗЗП.

От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в съвкупност съдът намира за установено следното:

Между страните не е спорно, а и се установява от приложените по делото писмени доказателства, че са сключили Договор за потребителски кредит №MAX_*** от 04.02.2021 г., с който на ищцата е предоставен паричен заем в размер от 1000,00 лева, при ГПР 34,52 %, годишен лихвен процент по кредита – 32,54 %, такса бързо разглеждане – 350,11 лева и общо дължима сума в размер на 2020,04 лева. Уговорено е, че срокът на договора е 30 дни, с падеж 20.01.2022 г.

Видно от представения по делото Договор за потребителски кредит 2

№MAX_*** от 04.02.2021 г. отпуснатият кредит се погасява на 11 погасителни вноски.

От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави следните изводи:

Безспорно е между страните, че са били обвързани от облигационно правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит №MAX_*** от 04.02.2021 г., съгласно който „Б.И.Д.т" ООД се задължил да предостави на ищцата заем в размер на 1000,00 лева, при подробно описани в договора условия.

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, вр. чл.19 от ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

В това производство в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор за заем между страните, както и твърденията си процесната разпоредба накърнява добрите нрави и противоречие на закон и заобикаля закона, а в доказателствена тежест на ответника е да установи спазването на изискванията за валидност на клаузата.

Съдът е длъжен да разгледа основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие на закона или заобикалянето му, към по-леките - липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от сочените от ищеца основания, разгледани в поредността според тежестта на порока, отпада вътрешнопроцесуалното условие, под което са предявени останалите евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци.

Безспорно по делото е, че между страните е възникнало облигационно правоотношение за предоставяне на паричен заем в размер на 1000 лева.

Не се спори между страните по делото също, че заемодателят – ответник е небанкова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със средства, което не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. От друга страна ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.

По изложените съображения съдът приема, че сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения.

Доколкото в случая се касае за приложение на императивни 3 материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. , постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.

В случая заемателят се позовава на нищожност. Доколкото се касае до договор за потребителски кредит, то на първо място следва да се разгледат твърденията за противоречие с разпоредбите на ЗПК. Възможността на кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл. 10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана съгласно сочения текст да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Съдът счита, че в случая не е налице допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК.

Допълнителни са тези услуги, които са извън основната престация на заемодателя, съдържаща се в облигационното отношение възникнало в резултат на договора, а именно отпускане на заема и неговото администриране. Таксата за бързо разглеждане е свързана с усвояването и управлението на кредита. Предвидената клауза за бързо разглеждане в процесния договор е неравноправна, тъй като противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което е нищожна.

Ето защо, предявеният иск следва да се уважи, доколкото процесната клауза противоречи на закона.

Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, а според чл.

146, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца типизирано, а търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Таксата за бързо разглеждане, дължима отделно от главницата и възнаградителната лихва подоговора за кредит, представлява възнаграждение за извършена от кредитора конкретна дейност или услуга и е част от общия разход по кредита за потребителя, дефиниран легално в § 1, т. 1 ДР ЗПК, поради което подлежи на включване в ГПР.

В случая съгласно Раздел I, т. 1 от Общите условия на договора за кредит ГПР не включва разходите за допълнителни действия от страна на кредитора, когато тяхното предоставяне не е задължително условие за отпускането на кредита или получаването му при предлаганите условия.

Невключването на таксата за бързо разглеждане в ГПР представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП и като 4 краен резултат не позволява на кредитополучателя да прецени реалните икономически последици от сключването на договора, което означава, че клаузата относно нейната дължимост е неравноправна и по смисъла на чл.

143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Същевременно данни за индивидуално уговаряне на клаузата не могат да се почерпят и от самия договор, който е сключен при общи условия и е типизиран.

Следователно предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е основателен, поради което не са налице условията за разглеждането на другите релевирани от ищеца основания за нищожност на процесната клауза заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави.

По отношение на претендираните от ищеца разноски, съдът възприема следното:

В разпоредбата на чл.236, ал.1, т.6 от ГПК е предвидено задължение за съда да се произнесе в тежест на кого възлага разноските. С молба с вх.

№16997/27.11.2024 г. ищецът посочва, че чрез процесуалния си представител представя списък с разноски по чл. 80 от ГПК.

Предвид изхода на спора ищецът има право на разноски, съгласно чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от иска. От представеното по делото пълномощно е видно, че ищеца е упълномощила Адвокатско дружество „Д.

М.“ и лично адв. Д. М., който е преупълномощил адв. И.Г.. Видно от представения по делото Договор за правна защита и съдействие /лист 36 от делото/ ищцата е заплатила 1900,00 лева с начислен ДДС, в брой при подписване на договора.

С отговора на исковата молба е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът намира същото за основателно. На основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение в минимален размер от 400,00 лева. Това е така, тъй като делото не е от фактическа и правна сложност, и е приключило само в две открити съдебни заседания. Тъй като по делото са представени доказателства, че адвоката е регистриран по ДДС, върху горепосочената сума се дължи и сумата от 80,00 лева /20 % ДДС/. С оглед предходното, ответникът следва да заплати на адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лева.