Решение № 145 от 02.07.2024, Окръжен съд - Габрово

РЕШЕНИЕ

№ 145 гр. Габрово, 02.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ II, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Полина Пенкова

Членове:

Кремена Големанова

Велемира Димитрова при участието на секретаря Милкана Ив. Шаханова Балтиева като разгледа докладваното от Кремена Големанова Въззивно гражданско дело № 20244200500185 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца по делото Д. Ц. И. против Решение №116/06.03.2024г. по гр.д. №593/2023г. по описа на Районен съд Габрово.

В жалбата се твърди се, че обжалваноторешиение е неправилно и незаконосъобразно.

От обявените и общоизвестни в ТР обстоятелства се установявало, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД, поради което същите били свързани лица по смисъла на §1, т.5 от ДР на ТЗ. Това давало основание да се приеме, че търговската им дейност се контролира пряко от едно и също лице, двете дружества упражняват дейността си при общи икономически интереси и ползи, поради което следвало да се презюмира наличието на знание у лицата, участващи в управлението им досежно търговските дела на другото дружество. Тази свързаност навеждала на извода, че разхода за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя. Следователно договорът за предоставяне на гаранция представлява допълнителна уговорка между потребителя и заемодателя, сключена в противоречие с чл.16 от ЗПК, тъй като договора за предоставяне на гаранция нямал самостоятелен характер, а неговия предмет и уговорените престации можели да бъдат изпълнени само във връзка с усвояване и управление на договора за кредит. Обвързаността между двете съглашения се установявала и от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение, без друга възможна алтернатива, чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция с основното задължение по кредита, както и че самостоятелен отказ от договора за предоставяне на гаранция не бил предвиден. От начина на уговаряне на задължението на потребителя следвало да се счита, че изискването за преодсатвяне на обезпечение е допълнително условие за отпускане на кредита, при условия- обективно неизпълними за посочения срок от всеки средно информиран потребител, които изрично зависят от преценката на кредитодателя, с оглед необходимостта 1 да одобри представеното обезпечение. Клаузата на чл.4 от договора била уговорена изцяло в противоречие с чл.16 от ЗПК. Възнаграждението на гаранта обезпечавало не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране. Тъй като са свързани лица двете дружества и сключването на договора за предоставяне на гаранция се явявал единственото изпълнимо условие по чл.4 от договора за заем, то разходите, които потребителя трябва да заплати по договора за предоставяне на гаранция били пряко свързани с основната престация по договора за заем и отговаряли на дефиницията за разход по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК и следвало да бъдат включени при формирането на ГПР, като разход пряко свързан с договора за потребителски кредит и който потребителят трябва да заплати, което правело договора за заем сключен в нарушение на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК. В случая договора само формално покривал изискването за посочване на ГПР, но реалната му стойност не съответствала на заявеното от кредитора. Обстоятелството, че в договора не е посочен действителния размер на ГПР било равнозначно на неизпълнение на задължението по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и водело до нищожност на целия договор за паричен заем, а оттам и на договора за предоставяне на парична гаранция. Нищожността на договора за предоставяне на гаранция влечала и основателността на осъдителния иск. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявените искове и да присъди на жалбоподателя разноските по делото.

И ответното дружество и третото лице помагач по делото са взели становище по подадената жалба като считат, че същата е неоснователна. Ответникът прави възражение за прекомерност на заплатеното то жалбоподателя адвокатско възнаграждение и претендира присъждане на разноски по делото.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, приема за установено следното :

Решението е валидно и допустимо, а по същество правилно.

С обжалваното решение първоинстанионният съд са отхвърлени предявените от жалбоподателката искове да бъде признато за установено, че Договор за предоставяне на гаранция №4450376/06.04.2022г., сключен с „Файненшъл България” ЕООД, е нищожен, както и за заплащане на сумата от 1005.15лв., като частичен иск от 1100лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за гаранция №4450376/06.04.2022г., като неоснователни и недоказани. Жалбоподателката е осъдена да заплати на ответника сумата от 360лв. – разноски по делото.

За да постанови решението си районният съд е приел, че от представения се установява, че на 06.04.2022г. ищцата Д. Ц. И. е сключила договор за Договор за паричен заем №4450376 с третото лице – помагач „Изи Асет Мениджмънт" АД. Уговореният заем бил в размер на 2250лв. В чл.4 от процесния договор било лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Поръчителите следвало да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1000лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да представи сключен договор за гарантиране задължението с дружеството. По делото не бил представен договор за предоставяне на гаранция с №4450376 от 06.04.2022г., сключен между ответника „Файненшъл България” ЕООД и ищцата Д. Ц. И..

Първоинстанционният съд приел, че исковите претенции на ищцата се основават на твърдения за сключен между ищцата и ответното дружество договор за предоставяне на парична гаранция за обезпечение на задълженията по договора за паричен заем, какъвто липсвал по делото. Нямало данни същият да е сключен от разстояние, чрез средствата за комуникация, поради което същият следвало да бъде представен от ищцата. По делото не било доказано сключването на договор за предоставяне на гаранция с №4450376 от 06.04.2022г., между ответника „Файненшъл България” ЕООД и ищцата Д. Ц. И., поради което съдът не следвало да обсъжда валидността на договорните клаузи, както и наличието на правно значимо основание за плащане на претендиратото вземане.

Въззивната инстанция намира следното :

Не е спорно между страните по делото, че на 06.04.2022г. ищцата Д. Ц. И. е сключила договор за Договор за паричен заем №4450376 с третото лице – помагач „Изи Асет Мениджмънт" АД. Уговореният заем бил в размер на 2250лв. В чл.4 от процесния договор било лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита.

2

Поръчителите следвало да отговарят на посочени в договора условия.

Ответното дружество не оспорва, че между него и ищцата е сключен договор за предоставяне на поръчителство/гаранция №4450376/06.04.2022г., по който ищцата е заплатила на седем вноски общо сумата от 1005,15лв., което се установява и от представеното към отговора на исковата молба справка за платените суми. Съдът счита, че тази справка следва да се цени като доказателство по делото, тъй като същата действително изхожда от ответника, но в нея се съдържат неизгодни за него факти. Поради изложеното съдът приема за безспорно, че между страните по делото е сключен договор за предоставяне на поръчителство, като и че по същия ищцата е заплатила в полза на ответното дружество сумата от 1005,15лв.

Ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.2 ЗПК, а именно – физическо лице, което при сключване на договора за потребителски кредит и договора за предоставяне на гаранция действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Поради изложеното по отношение на процесния договор за предоставяне на гаранция и по отношение на договора за кредит са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.

Преценката относно действителността на процесните договор за потребителски кредит и договор за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който са сключени договорите.

По силата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин.

Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 41,12%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл.19, ал.4 ЗПК, но същевременно не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с ответното дружество "Файненшъл България" ЕООД, което следва да бъде включено в общите разходи по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК.

Съобразно §1, т.1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Възнаграждението в полза на гаранта обаче е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.

От служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че "Изи Асет Мениджмънт" АД е едноличен собственик на капитала на "Файненшъл България" ЕООД, като двете дружества са с един адрес на управление и същите са свързани лица по см. на §1 от ДР на ТЗ. Тази свързаност обуславя извода, че разхода за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя.

От гореизложеното може да се направи извода, че за да бъде одобрен за отпускане на кредита потребителят, следва да сключи и договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице - гарант. Следователно в конкретния случай договора за гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 ЗПК 3 изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.

Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения в договора за кредит ГПР. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР ще е в значително по-висок размер от посочения в договора за кредит.