Решение № 2633 от 13.07.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2633 гр. Пловдив, 13.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Владимир Р. Руменов при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Владимир Р. Руменов Гражданско дело № 20215330113607 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 235 от ГПК - решение по съществото на исков спор.

Искове на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, ЕИК 202527341, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „ Панайот Волов „ № 29 ет. 3, против К. Г. В.

, ЕГН **********, с постоянен адрес в **********************************, и с искове с правно основание в чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79 във връзка с чл. 86 и чл. 99 от ЗЗД , чл. 240 от Закона за задълженията и договорите и чл. 9 от Закона за потребителския кредит.

За да обоснове съществуването на вземането си, ищцовото дружество черпи права от два договора.

Първият от тях е за стоков кредит , сключен е на дата 11.11.2019 год. между ответника и „Банка ДСК „ АД , ЕИК 121830616 и носи номер ********. По силата на договора , В. е получил в заем сума от 1983.09 лева , за да си плати за закупени от трето лице вещи.

Кредитът бил усвоен еднократно , чрез плащане на търговеца – продавач „Технополис България„ ЕАД, извършено от страна на банката , но за сметка на ответника. На свой ред, ответникът се задължил да върне отпусната му сума заедно със възнаградителна лихва в размер от 39.73 % годишно. Кредиторът прил плащане на части – на 12 броя месечни погасителни вноски съобразно погасителен план, неразделна част от договора. Първите 11 броя вноски били договорени в размер от 102.23 лева , а последната – 100.80 лева. Срокът на договора изтекъл на дата 11.11.2020г; вземанията на банката по него не били обявявани за предсрочно изискуеми.

Длъжникът не изпълнил задължението си, изпаднал в забава още с настъпването на падеж 1 на първата вноска , 10.12.2019 г

Вторият договор, от който ищецът черпи права, е за цесия и е сключен на дата 17.06.2020г. между него и банката. Твърди се, че цесията ответникът е уведомен редовно; алтернативно - уведомление за цесията е приложено към исковата молба.

Ищцовото дружество се снабдило със заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело № 9968/2021 год. ; заповедта се връчила на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, чрез залепване на уведомление. Затова се иска от съда да постанови решение , с което да установи съществуването на вземането за неплатената част от договорните задължения 999 лева, представляваща главница в пълен размер, 276.73 лева – кредиторово възнаграждение за периода на договора, (тоест от 11.12.2019г до 11.11.2020г.) , и 103.49 лева обезщетение за забава в плащане на главницата за периода от 12.12.2019г. до датата на подаването на заявлението в съда – 27.04.2021г , както и законната лихва върху главницата от тази дата до окончателното изплащане на вземането. Иска и да се присъдят сторените по делото разноски.

Ответникът оспорва иска като неоснователен; отговорът му е депозиран в срока по чл.

131 от ГПК. Отрича да е бил уведомен за сключването на цесията; процесния договор за стоков кредит не бил сключван, а ако бил сключен, то същия бил нищожен на основанието по чл. 22 от Закона за потребителския кредит; недействителна поради противоречие с добрите нрави била и клаузата ,с която бил договорен размера на кредиторовото възнаграждение. В договора имало и неравноправни клаузи; моли се исковете да бъдат отхвърлени и да се присъдят направените по делото разноски.

Вещото лице по проведената експертиза дава заключение, че сумата от 999 лева е усвоена от ответника чрез плащане в полза на третото лице – негов доставчик , за което била издадена съответната фактура № **********; няма направени от ответника плащания по договора, съответно остават за плащане 999 лева от главницата , 226.33 лева – цялата договорена възнаградителна лихва, и 46.35 лева законна лихва за периода от 12.12.2019г до 27.04.2021г.

Допустим като установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79, вр. с чл. 99 от Закона за задълженията и договорите и чл. 240 от ЗЗД, във връзка с чл. 9 и следващите от Закона за потребителския кредит. Искът е допустим като установителен при изричната разпоредба на чл. 422 от ГПК, тъй като ищецът разполага със заповед за изпълнение на същото задължение , издадена по частното гражданско дело 9968 по описа на ПРС за 2021г. Спазени са сроковете както по чл. 414 от ГПК, така и този по чл. 422 от същия кодекс.

Съдът, възоснова ангажираните доказателства , съобрази :

Договора за стоков кредит под № ********** и искането за сключването му са представени в оригинал на л. 2 и следващите от делото. Този договор всъщност представлява потребителски паричен заем за потребление, доколкото предават се с него парични средства , затова и реалното предаване на сумата е условие за съществуването му – 2 договора за заем е реален. Предаването на заемната сума личи от заключението на вещото лице , което съдът кредитира , следователно за В. е възникнало облигационното задължение да върне полученото и възнаградителна лихва за ползването му ( ако не е уговорено друго , банковият заем е винаги лихвоносен за банката). Лихвата е и изрично договорена.

Тъй като договорът попада под дефиницията на чл. 9 от Закона за потребителския кредит , той следва да се подчинява на закрепените там правила за потребителска защита на кредитополучателите. Приложима е редакцията на ЗПК , обн. ДВ изм. и доп., бр. 17 от 26.02.2019 г.

Съобразно чл. 19 ал. 4 от ЗПК в тази му и следващите редакции, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Има се предвид Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, (Обн., ДВ, бр.

106 от 23. 12. 2014 г.), в сила от 1 януари 2015 г. според едниствения член на което, „годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения се определя в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта“. Доколкото обаче основния лихвен процент на БНБ към периода е 0.01 % , то ГПР по договора не надхвърля повече от 5 пъти размера на законната лихва, тъй като е под стойност от 50.05 %. В закона няма задължение на кредитодателя да обясни в самия договор как точно се формира годишния процент на разходите, доколкото методиката на формирането му е законоустановена ( приложение № 1 към закона).

Под страх от недействителност ( чл. 22 ) , договора следва да е написан на „разбираем език“ в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора, както и да съдържа поне реквизитите , посочени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.

12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК. В случая договорът е писмен, съдържа посочване на общия размер на кредита и условията за усвояването му, лихвения процент по кредита, и условията за прилагането му. Тъй като лихвения процент е фиксиран за целия срок на договора, неприложими към същия са изискванията за: посочване на индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а. Има информация ( чл. 11 от общите условия към договора) за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, както и за наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, и срока, в който това право може да бъде упражнено. Има, в съответствие с чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, погасителен план, като са посочени датите на падеж 3 на всички отделни погасителни вноски, на ответника е бил предоставен и стандратен европейски формуляр с необходимото съдържание.

Не се намериха основания за общата недействителност на договора според чл. 22 от ЗПК.

На л. 13 от делото фигурира и копие, заверено от страната , от рамков договор за цесия от дата 17.06.2020г. между ищеца и първоначалния кредитор, като се установява от приложението под № 1 към същия , че вземането на цедента против ответника е предмет на договора, тоест, ищеца се явява между страните по договора, действителен носител на материалното право. Цесията е породила действие и в отношенията между длъжника и цесионера , доколкото представено е уведомление по смисъла на чл. 99 от Закона за задълженията и договорите до В. . Това уведомление не е получено, като обратната разписка , с която е изпратено , е върната с отбелязване, че пратката не е била потърсена. Независимо от това, уведомление за извършената цесия от името на цесионера като пълномощник на цедента , фигурира като приложение към исковата молба ( л. 21 от делото ), при което следва да се приеме за редовно връчено на длъжника; в това отношение, съдебната практика последователно приема връчването на уведомлението да е редовно.Тук трябва да се каже, че възражението за несъобщаване на договора за цесия би могло да бъде правопогасяващо само в хипотеза на плащане на първоначалния кредитор, цедента, след сключването на договора за цесия , но преди длъжника да бъде уведомен за нея. Такива факти обаче отсъстват в исковата молба, а и вещото лице отрича всякакви плащания по кредито от страна на длъжника . Ищецът е легимиран като кредитор, включително и поради факта ,че в договора за потребителски кредит е изрично предвидена възможност на кредитора да цедира вземането си ( чл.16 от общите условия).

Съответно исковете са основателни. Искът за реално изпълнение на главницата е доказан и по размер , този за кредиторовото възнаграждение не е доказан над размер от 226.33 лева съобразно кредитираното заключение на вещото лице и собствените изчисления на съда, а този по чл. 86 от ЗЗД за обезщетение на забава – над размера от 46.35 лева до пълния предявен размер от 103.49 лева . В тази част съдът следва да отбележи, че обезщетението за забава , което ищецът претендира съобразно договора , не може да се договаря над размерите по чл. 10 от ЗЗД ( договореното е 49.73 % на годишна база , тоест , почти пет – пъти по високо) . Ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право до този размер, тоест, при забава , вкл. след изтичането на договора , дължи само законната лихва върху неплатената част.

Разноските се присъждат в тежест на ответника, пропоционално.

Общия размер на направените от ищеца разноски , включително тези по частното дело за издаване на заповед за плащане, е 886.54 лева, тъй като на процесуалния представител юрисконсулт на ищеца се определя минимален съобразно чл. 78 ал. 8 от ГПК хонорар за представителство в исковия процес от 150 лева. Дължат се от ответника пропорционално 817.41 лева (886.54 /1379.22*1271.68 лева, колкото са присъдени в полза на ищеца).

Ответникът е било представяван от особен представител, собствени разноски не е направил.

4

Воден от изложеното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът

РЕШИ:

Признава за установено по отношение на К. Г. В. , ЕГН **********, с постоянен адрес в **********************************, че в отношенията между страните, дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление гр. София , бул. д-р Петър Дертлиев № 25 офис - сграда Лабиринт, ет. 2 офис 4, плащането на следните суми по договор за стоков кредит № ****************г., с „Банка ДСК „ за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по частното дело № 9968/2021 год. по описа на Районен съд – Пловдив: