Определение № 18827 от 09.09.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 18827 гр. София, 09.09.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-З, в закрито заседание на девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Нели Маринова

Членове:

Йоанна Н. Станева

Мария Г. Илиева като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно частно гражданско дело № 20251100503412 по описа за 2025 година

Делото е разпределено на настоящия съдия-докладчик на 16.07.2026г.

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 27139 от 05.03.2025г., подадена от Е. Д. М. срещу Определение № 7169 от 11.02.2025г., постановено по гр. дело № 6076/2025г. на СРС, 85-ти състав.

В жалбата са изложени съображения, че определението е незаконосъобразно.

Искането към съда е да го отмени и делото да се гледа от СРС. Поддържа, че няма идентичност между цитираните от СРС дела. Твърди, че СРС в нарушение на чл. 6 и чл. 47 ХОПЕС прекратява делото без правно основание чрез злоупотреба с право. Всички цитирани дела били различни, имали различен предмет, страни и период на увреждане. СРС осъществявал отказ от правосъдие.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 275, ал. 1 ГПК), изхожда от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

В конкретния случай с исковата молба с вх. № 34956 от 03.02.2025г., наречена „жалба“, Е. М. е посочил, че предявява иск срещу Прокуратурата на Република България за нанесени неимуществени вреди в размер на 24999 лева, претърпени в период от 15.10.2017г. до 23.01.2025г., вследствие на противоправно поведение на ответника, изразяващо се в нарушение на ЕС и ООН, нарушение на право на свобода и сигурност и право на справедлив процес и защита, тъй като в производството пред специализирания съд по чл.

270 НПК по дело номер 187/2017г. на АСНС незаконно го била задържала с твърдения, че 1 имало доказателства за извършени престъпления- грабеж на пострадалия О.Б.. Сочи, че по НОХД 645/2015г. бил даден на съд за грабеж на пострадалия О.Б., за което престъпление бил окончателно оправдан на 16.04.2020г. по КНОХД 1018/2019г. на ВКС. Не бил осъден да заплашвал с автомат Калашников пострадалия О.Б., не бил осъден да бил казал да падне на земята и не бил осъден да бил изтръгнал чантата с парите от ръцете на пострадалия Б..

Твърди, че ответникът го лишил незаконно от свобода и го бил поставил на жесток психически и физически затвор чрез незаконно задържане в затвора София.

С определение от 11.02.2025г. СРС е освободил Е. Д. М. от задължението за заплащане на държавна такса за производството, оставил е без уважение искането за предоставяне на правна помощ, както и е прекратил производството по гр. дело № 6076/2025г. по описа на СРС, 85-ти състав като е приел, че ищецът е нарушил чл. 3 ГПК и не преследва легитимен интерес, както и че подаването на исковата молба представлява злоупотреба с право, което е обусловило недопустимост на производството на основание чл.

130 ГПК.

Настоящият съдебен състав намира посоченото определение на СРС, 85-ти състав за правилно по следните съображения:

Исковата претенция по настоящото дело се основава на изложени твърдения за незаконосъобразност на стореното по реда на чл. 270 НПК произнасяне по искане за изменение на мярка за неотклонение „задържане под стража“ и противозаконно лишаване от свобода като впоследствие за престъплението, за което е било извършено задържането ищецът бил оправдан, без да се твърди, че посочената мярка за процесуална принуда е била отменена. Поради което исковата претенция се явява изначално недопустима. Това е така, тъй като въз основа на твърденията на ищеца, предявеният иск следва да се квалифицира по чл. 2 ЗОДОВ, според която разпоредба държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващи органи, прокуратурата или съда в следните случаи: задържане под стража или налагане на друга посочена мярка за принуда, когато са били отменени; нарушаване на права, защитени по чл. 5 § 2-4 от КЗПЧОС /нарушени права при задържане/; обвинение в престъпление, ако лицето бъде оправдано или образуваното производство прекратено поради неизвършване на деяние; налагане на наказание, когато лицето бъде оправдано; прилагане на административна мярка, когато решението бъде отменено като незаконосъобразно; изпълнение на наказание над определения срок, незаконосъобразно използване на СРС и установено нарушение, извършено от орган на досъдебното производство чрез разгласяване на материали по разследването в нарушение на презумпцията за невиновност или при публично изявление, в което обвиняем се представя като виновен.

В случая изложените от ищеца оплаквания относно действията на Прокуратурата на Република България са следните: Прокуратурата на Република България го е лишила от ефективни правни средства за защита, за да може своевременно, навременно и на момента да реагира и да се защити срещу казаното от свидетеля Н.Г. при проведен разпит пред съдия; въз основа на негови показания, които намира за неверни, лъжливи и тенденциозни, бил 2 незаконно задържан от ответника с твърдение, че има доказателства, че е извършил грабеж срещу пострадалия Б., което било абсолютно незаконно, произвол и превратност; бил задържан въз основа на лъжливи показания и бил тормозен чрез незаконно задържане в затвор; решенията не били вземани въз основа на закона, а при преследване на определена цел, неприсъща на правораздаването; съзнателно и целенасочено неизпълнение и нарушение на служебни задължения, нарушение на закона и интегритета на Закона за съдебната власт. Твърди, че ответникът знаел, че Е. М. не бил заплашил с автомат пострадалия Б. и нямал общо с преписаното му от Н.Г., но бил достигнал до друг извод при съзнателно и целенасочено изключително грубо изопачаване на фактите, доказателствата и житейската логика, както и правните норми.

На първо място следва да бъде посочено, че в исковата молба не се твърди, че впоследствие наложената мярка за неотклонение е била отменена, поради което изложените в нея твърдения не обосновават наличието на хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ. Защитата, която законът указва, че държавата дължи на граждани по ЗОДОВ, се отнася до лица, които са били субекти на прилагане на принудителни, наказателни или административно-наказателни мерки и наказания, за които е установено, че са били незаконосъобразни по предвидения за това процесуален ред – в случая се твърди спрямо ищеца да е наложена незаконосъобразна мярка за неотклонение „задържане под стража”, поради което допустимостта на претенцията е обоснована от твърдения същата да е била отменена по предвидения в НПК ред, но такива липсват, като единствено се твърди, че е оправдан за престъплението, за което е обвинен.

Следва да се има предвид и даденото разрешение на този въпрос в задължителните за съдилищата разяснения по т. 13 на ТР № 3/2004 г. на ОСГК, според която държавата отговаря за вреди по чл. 2, т. 1 ЗОДОВ, когато задържането под стража е отменено като незаконно, независимо от развитието на наказателното производство, а задържането е такова, когато не отговаря на предвидените в закона изисквания за налагането на тази мярка за неотклонение. При липсата на надлежни твърдения, че мярката за неотклонение на ищеца е била отменена, се налага извод, че предявеният иск е недопустим.

Освен това следва да се има предвид, че соченото нарушение на ХОПЕС не е релевантно. Хартата ще се прилага в случай, че ответникът е прилагал съюзна правна норма, каквито твърдения не се излагат. Видно е, че ответникът е прилагал норми от вътрешното право, а не от правото на ЕС. Твърдението за нарушение на ЕКПЧОС само по себе си е извън приложното поле на чл. 2в ЗОДОВ. Освен това ЕКПЧОС се прилагат субсидиарно, доколкото липсва вътрешна правна уредба или норма от вътрешното право е тълкувана и приложена в нарушение на норма от ЕКПЧОС. В случая, обаче, липсват фактически твърдения за тези обстоятелства. Ищецът се е ограничил само да даде правна квалификация на претенцията си, която обаче не обвързва съда. Заради липсата на твърдения, които да се подвеждат под хипотезата на нормата на чл. 2в ЗОДОВ, настоящият съдебен състав намира, че и на това посочено от ищеца основание предявеният иск е недопустим – в този смисъл е Определение № 40/12.01.2023г. по гр. дело № 4870/2022г. по описа на ВКС, III г. о.

В допълнение следва да се отбележи, че на настоящия съдебен състав е служебно 3 известно инициирането от ищеца Е. М. на множество други производства, които са насочени срещу различни ответници (ПРБ, СРС, РС – Костинброд, СГС, САС, АССГ, ВАС, ГД „Охрана“ и др.), като повече от 99 % от делата са с един и същи предмет – претендира се обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение (или косвено свързани с това твърдение като: непроизнасяне по молба за възобновяване, незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не са повдигнати обвинения, незаконно задържане под стража и др.), които са претърпени в различни периоди на увреждане.

В мнозинството от подадените искови молби (жалби), както и по настоящото дело, ищецът излага ненадлежни твърдения за факти, от които не би могъл да обоснове противоправно поведение на ответника, респ. наличието на основание за ангажиране на отговорността му за обезщетяване на евентуално причинени неимуществени вреди. Така след служебна справка в ЕИСС за образуваните в Софийски градски съд граждански дела се установява, че само в периода 2025 г. - 2026 г. Е. Д. М. е инициирал над 200 първоинстанционни и въззивни граждански производства, вкл. и частни въззивни производства пред СГС, като е видно, че техният брой продължава да нараства с времето.

Посочената справка касае само гражданските дела, не и наказателните такива. Обективното систематизиране на всички дела е практически невъзможно като този резултат е постигнат единствено и само от действията на жалбоподателя.

Същевременно, ищецът Е. М. не е лишен от достъп до правосъдие по основното му твърдение, изложено в исковите молби (жалби) по всички дела, че е осъден от ВКС по непредявено обвинение с решение № 242/16.04.2020 г., постановено по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, като това твърдяно от него нарушение на общностното право е било предмет на предявена искова претенция по чл. 2в ЗОДОВ, по която е образувано гр. дело № 5050/2022 г. по описа на СРС, 125 състав. Същото е било обезсилено и върнато за ново разглеждане като при повторното разглеждане на спора е постановено Решение № 15759 от 16.08.2024 г., постановено по гр. дело № 23618/2024 г. по описа на СРС, 175 състав, потвърдено с Решение от 23.07.2025г., постановено по в. гр. дело № 12666/2024г. по описа на СГС, II-В въззивен състав, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 1044 от 05.03.2026г., постановено по гр. дело № 4672/2025г. на ВКС, 4-то ГО.

В допълнение следва да се отбележи, че така описаното поведение, свързано с образуване на множество дела със сходен предмет и формално различни страни, при което не се цели защита на накърнено материално право, свидетелства според настоящият съдебен състав за проявена недобросъвестност, като подобни процесуални действия могат да бъдат квалифицирани като злоупотреба с право. Последната е нормативно уредена в чл. 57, ал. 2 от КРБ, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК, като при анализ на цитираните разпоредби може да се направи извод, че същата е противоправна и представлява недобросъвестно упражняване на право – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал.

2 от КРБ), също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за 4 която се използва. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3(а) от Европейската конвенция за правата на човека се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно – като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение за съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави.