Решение № 411 от 12.12.2025, Районен съд - Бяла Слатина

РЕШЕНИЕ

№ 411 гр. Б.С., 12.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Б.С., I-ВИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ при участието на секретаря Таня Мл. Тодорова като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ Гражданско дело № 20251410100177 по описа за 2025 година

Производството е образувано по предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.3 от ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД, вр. с чл. 23 от ЗПК от А. К. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Б.С., ул. ул.С. №35, общ. Б.С., обл. В. , със съдебен адрес: гр. С., бул. „Ал. С.“ №125-2, ет.5, оф.5-3, чрез адвокатско дружество „Д.М.“, представлявано от Д.М., против „Изи финанс“ ЕООД, ЕИК 201196810, с адрес: с адрес в гр.С., ж. к. „И.В.” ул. „Б.“ №17, ап.1, с който се иска да бъде установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 1824,29лв. /хиляда осемстотин двадесет и четири лева и двадесет и девет стотинки/, представляваща начислени суми над чистата главница по Договор за предоставяне на кредит №373543/11.02.2022г., сключен между страните по делото.

Ищцата сочи, че на 11.02.2022г.. между страните е сключен Договор за предоставяне на кредит №373543, по силата на който е получила от ответника, в качеството му на кредитор, сумата в размер на 2000,00лв., за срок от 720 дни, като било уговорено сумата да бъде върната на 24 месечни погасителни вноски при ГЛП 40,15% и ГПР 48,44%. Сочи се, че след сключване на договора ищцата била уведомена, че следва да заплати допълнителни такси, касаещи обезпечение на кредита, за което й е изпратен погасителен план на електронна поща. Съгласно погасителния план, К., заедно с месечните погасителни вноски е следвало да заплаща „такса“, чийто общ размер за целия период на договора е 1824,29 лева.

Инвокира доводи за нищожност на процесния договор на основание чл.10, ал.1 вр. чл.22 от ЗПК поради неспазване на предвидената в закона форма, както и на уговорката за допълнителна услуга също на основание чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.22 от ЗПК, тъй като не е 1 налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите по кредита. Сочи се, че клаузата, с която е уговорено заплащане на неустойка в случай на непредоставяне на поръчител, е недействителна и неравноправност на основание чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП. Релевират се доводи за нищожност на договора, респ. за недействително на отделните клаузи от договора на основание чл.26, ал.1, предл.1 и предл.2 от ЗЗД – поради нарушение на закона и на добрите нрави, респ. на основание чл.146 ЗЗП поради неравноправност.

Предвид изложеното за ищцата се породил правен итнерес от търсената съдебна защита, обективирана в петитумната част на исковата молба. Сочи доказателства, претендира разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва иска като неоснователен по изложени подробни съображения. Релевира доводи за недопустимост на иска поради липса на правен интерес. Сочи, че клаузата за неустойка е нищожна, като твърди, че след указания на КЗП същата е премахната от договора, предвид което неустойката е недължима, не е претендирана и не следва да бъде включвана в ГПР.

Признава иска до размер от 999,60лв. / размерът на неустойката/, като моли в останалата част същият да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски.

С отговора на исковата молба ответникът е предявил насрещен иск срещу ищеца с правно основание чл.211 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.240 от ЗЗД, вр.чл.9 от ЗПК, с които е поискал да се осъди А. К. К. да заплати на „Изи финанс“ ЕООД сумата в размер на 83,41лв., представляваща незаплатенa падежиралa вноска за главница с падежна дата 01.02.2024г., ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба до окончателно изплащане на вземането. Излага подробни съображения.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК ответникът по насрещия иск е депозирал писмен отговор, в който оспорва насрещния иск като неоснователен. Релевира доводи за нищожност на процесния договор за кредит.

В хода на производството са събрани писмени доказателства. Допусната е ССчЕ.

Настоящата съдебна инстанция, като прецени събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото не се спори, като на основание чл.146, ал. 1, т.3 и т.4 съдът е отделил като признати и ненуждаещи се от доказване фактите, че между страните е сключен Договор за предоставяне на кредит №373543/11.02.2022г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца главница в размер на 2000,00лв., както и че клаузата за неустойка на е част от ГПР по договора.

Видно от приложения по делото договор страните са уговорили получената сума да бъде върната на 24 месечни погасителни вноски с падеж на последната вноска – 01.02.2024г.

Страните уговорили ГЛП в размер на 40,15% и ГПР в размер на 48,44%.

В чл. 3, ал. 1 от Договора е предвидено, че кредитополучателят се задължава в срок от 2 три дни, считано от подписване на договора, да предостави обезпечение: поръчител или банкова гаранция. В ал.2 от посочения член е предвидено, че при неизпълнение на задължението кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 999,60лв., която се заплаща с погасителната вноска. В чл.4, ал.3 от Договора са представени два варианта на погасителен план – без включена неустойка по чл.3 и с включена сума за неустойка.

От заключението по назначената по делото ССчЕ, което съдът кредитира като компетентно, обективно изготвено и пълно, се установява, че по силата на процесния договор ищецът е предоставил на ответника сумата в размер на 2000,00лв. на 11.02.2022г., като ответникът е заплатил сумата в размер на 1293,00лв., разпределена по различните пера по процесния договор. Вещото лице сочи, че претендирата главница в размер на 83,41лв. не е заплатена от ищеца по делото към датата на изготвяне на заключението. Експертът сочи, че след прибавянето на неустойката към ГПР, последният би бил в размер на 179,29%.

От гореизложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Съдът при извършена по реда на чл. 140 от ГПК служебна проверка намира, че предявеният иск с правно основание чл.124, ал.3 от ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД, вр. с чл. 23 от ЗПК, с който се иска да бъде установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 1824,29лв. /хиляда осемстотин двадесет и четири лева и двадесет и девет стотинки/, представляваща начислени суми над чистата главница по Договор за предоставяне на кредит №373543/11.02.2022г., сключен между страните по делото, е предявен при наличието на правен интерес за ищеца от търсената защита. Предявеният иск е отрицателен установителен по своя характер и предпоставка за неговата допустимост е наличието на интерес от установяването. Правният интерес в случая произтича от самото качество на ищеца на страна по договор, при съмнения за действителността на който, правното му положение е смутено. Следователно всякога, когато ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице като установи, с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не съществува определена правна връзка, предявеният иск е допустим процесуален способ за установяване нищожност на договора и релевиране на последиците на този вид начална недействителност.

Предвид изложеното предявеният иск е допустим. Разгледан по същество, искът е основателен.

Съобразно изложените от страните факти, релевираните доводи и възражения и при съвкупната преценка на представените доказателства, съдът намира, че облигационното правоотношение между страните е възникнало въз основа на Договор за предоставяне на кредит №373543/11.02.2022г, по силата на който заемодателят е предоставил на ответника сума в размер на 2000,00лв. Договорът е сключен по реда на ЗПФУР по електронен път от разстояние. По отношение на тези договори освен общите нормативни правила, установени със Закона за потребителския кредит, приложими са и съдържащите се в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за платежните услуги и 3 платежните системи и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги.

Легалната дефиниция на договора за предоставяне на услуги от разстояние е дадена в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, съгласно която това е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне на кредит от разстояние, като доказателствената тежест е възложена на ищеца-доставчик на услугата. За доказването на преддоговорната информация и на електронните изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги.

Съгласно разпоредбата на чл. 3 от ЗЕДЕУУ, електронният документ представлява всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис. Следователно в случаите, в които законът изисква писмена форма, независимо дали същата е за действителност, или за доказване, тя се счита спазена, след като е съставен електронен документ.

В случая в производството по делото съдът намира за установено, че между страните в настоящото производство е възникнало облигационно правоотношение по силата на договор за кредит от разстояние.

Съдът намира, че така представеният договор представлява електронен документ, който макар да не е подписан с квалифициран електронен подпис по смисъла на ЗЕДЕУУ, не може да бъде игнориран. Страните са сключили договор за кредит с посоченото съдържание, доколкото ищцата е подала, през системата на кредитодателя, заявка за сключване на договора с посочване неговите параметри. В искането се съдържат личните данни на кредитополучателя. Не се твърди неправомерно боравене с профила на потребителя. Сумата по кредита е реално усвоена, поради което обосновано може да се приеме, че договорът е сключен.

Доколкото страна по процесния договор за кредит в качеството му на кредитополучател е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя професионална или търговска дейност, и предвид предмета на сделката, в случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за 4 кредит съдът не е обвързан от посочените от ищеца основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1 от горната Директива. Ето защо, следва да се извърши цялостна проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор за потребителски кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно 11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя. Легална дефиниция на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и включва всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Разпечатката съдържа 31 от 77 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0e165e8b-2426-4d33-9385-7651d2a94d72