Решение № 6075 от 09.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6075 гр. София, 09.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Анна Кофинова при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Анна Кофинова Въззивно гражданско дело № 20241100511810 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 13643/10.07.2024 г. по гр.д. № 2331/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 165-и състав, е прогласена за недействителна по отношение на „Креди Йес“ ООД, ЕИК: 200688545, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „********, по иск на А. Г. А., ЕГН: **********, разпоредбата на чл. 8 от Договор за потребителски кредит № ********, сключен между страните, поради противоречие с добрите нрави по чл. 26, ал.

1, предл. III от ЗЗД.

Със същото решение са отхвърлени исковете на А. Г. А., ЕГН:

**********, срещу „Креди Йес“ ООД, ЕИК: 200688545 за прогласяване на нищожност на чл. 8 от Договор за потребителски кредит № ******** поради заобикалянето на закона и за заплащане на сума от 135,28 /сто тридесет и пет лева и двадесет и осем стотинки/ лева, представляваща дадено без основание по Договор за потребителски кредит № ********, сключен между страните.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът му за заплащане на сума от 135,28 лева, е постъпила въззивна жалба от ищеца А. Г. А.. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението. Сочи се, че първоинстанционният съд е разпределил тежестта на доказване по иска по чл. 55 ЗЗД, като е указал на ищеца, че следва да установи предаването на сумата на ответника, за което не сочи на доказателства. Обръща се внимание, че предвид така дадените указания ищецът е направил доказателствени искания, които неправилно 1 съдът не е уважил. Поради допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение доказателствените искания се поддържат с въззивната жалба. Отправено е искане за отмяна на решението в обжалваната част. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на подадената въззивна жалба от ответника по нея – ответник в производството – „Креди Йес” ООД. В молба от 15.05.2025 г. въззиваемият е взел становище по въззивната жалба, като счита същата за неоснователна.

В частта, с която съдът се е произнесъл по предявените установителни искове, решението не е било обжалвано и е влязло в сила.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и становището на насрещната страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

В изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и твърдения на страните и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора, въззивният съд намира следното:

Съдът е сезиран с иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД с искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 135,28 лева, дадена без основание по Договор за потребителски кредит № ********.

В доказателствена тежест на ищеца по така предявения иск е да докаже факта на плащане на процесната сума на ответника.

В доказателствена тежест на ответника е да установи наличието на валидно правоотношение по договор за кредит, размера и изискуемостта на вземанията по него, наличието на валидна клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, както и че клаузата, от която произтича процесното вземане е индивидуално уговорена, респ. че е налице основание за получаването на сумата.

От съдържанието на представения по делото д оговор за паричен заем № ******** от 21.11.2022 г. се установява, че е сключен договор за паричен заем за главница от 500 лева със срок от 27 седмици, с краен срок на погасяване 29.05.2023 г., с месечен лихвен процент от 3,340 % и ГПР от 49,065 %.

В чл. 6, вр. чл. 8 от договора е уредена неустоечна клауза. Съгласно чл. 6 от договора страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно от посочените по-долу обезпечения, по избор на заемателя, като изборът на второ обезпечение е между ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция и ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 от договора е предвидено, че с подписването му заемателят декларира, че му е известно и се 2 счита за уведомен, че в случай че заемателят не предостави договореното в чл.

6 от договора в тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, заемателят ще дължи на заемодателя неустойка в размер на 335,44 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в погасителен план към договора за заем. В погасителния план към договора е посочено, че уредената в чл. 8 от него неустойка при липса на обезпечение е разсрочена на вноски от по 33 лева, дължими заедно с погасителните вноски по главницата и лихвата по заема.

Поради допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение пред въззивната инстанция са събрани писмени доказателства: счетоводна справка с изх. № 676/26.02.2025 г.

От посочената справка се установява, че по процесния договор за заем „Креди Йес“ ООД е получило сума в общ размер на 635,28 лева, с която са погасени вземанията за главница в размер на 500 лева, възнаградителна лихва в размер на 23,09 лева и неустойка в размер на 112,19 лева.

Въз основа на така установените факти се налагат следните изводи от правна страна:

Решението на СРС в частта, с която е прогласена нищожността на клаузата за неустойка от процесния договор, е влязло в сила, предвид което настоящият съд следва да зачете задължителната му сила. Въззивният съд намира обаче, че е налице основание да се приеме, че не само неустоечната клауза е нищожна, но и самият договор е недействителен.

Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит „договорът за потребителски кредит“ е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит са „потребителят“ и „кредиторът“, като „потребител“ е всяко физическо лице, което е страна по договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска дейност, а „кредитор“ е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.

Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2013 г., ОСГТК, според които при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. въззивната инстанция може служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически обстоятелства.

В настоящия случай от съдържанието на процесния договор се 3 установява, че същият представлява именно договор за потребителски кредит по смисъла на цитираната норма и следва да отговаря на изискванията, предвидени в ЗПК. На основание чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.

7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

В случая съдът намира, че е нарушено изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като макар да е посочен годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, в тях не е включена като разход дължимата сума за неустойка за непредоставено обезпечение.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следва да съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката. Това е така, на първо място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно останалите предвидени обезпечения като ипотека, особен залог, банкова гаранция или издаване на ценна книга.

Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да предвижда освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на заемателя за 4 плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия.

Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок.

Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение.

Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая обаче неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.