Решение № 645 от 02.07.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 645 гр. Стара Загора, 02.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20255530100987 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл.22 ЗПК, вр. с чл. 11, т.10, т.11, т.12 ЗПК и чл. 19, ал.4 ЗПК.

Ищцата С. К. К. твърди в исковата си молба, че била страна по договор за потребителски кредит № ... от 01.02.2024г., сключен с "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД. Съгласно договора ищцата трябвало да върне сумата по кредита в общ размер на 2942,72 лева, при сума на получаване е размер на 2300.00 лева, при ГПР - 64.10%, годишен лихвен процент 51.13%, при срок на кредита от 24 вноски. Наред с това съгласно договора ищцата следвало да заплати застрахователна премия в размер на 642.72 лева. По този начин общата месечна погасителна вноска била в размер 60.79 лева. Сключеният между страните договор № ... от 01.02.2024 г. бил недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК договор за потребителски кредит бил нищожен, ако не били посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора бил посочен годишен лихвен процент 40.93 %. Липсвали обаче каквито и да е било условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент бил фиксиран за целият срок за кредита или бил променлив. Нарушението било още по съществено доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв бил общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да можело да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговарял на действително прилагания от заемодателя.

Визираната неяснота съществено ограничавала правата на ищцата и била основание за недействителност на договора. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен, ако в същия не бил посочен 1 годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19,ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително в договора посочено, че ГПР бил в размер на 64.10%.

Липсвала обаче, каквото и да е уточнение, какви точно разходи се включвали в посочения процент. Посоченият лихвен процент не било ясно как точно се съдържал и как бил изчислен по отношение на общия ГПР. По този начин ищцата била поставена в невъзможност да разбере какъв реално бил процентът на оскъпяване на ползвания от нея финансов продукт. За да е спазена разпоредбата на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения потребителски договор представлявал ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които ищцата щяла да направи и които били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създавала задължение за допълнителна такса по потребителския договор, невключена в ГПР противоречало на изискването за яснота, въведено в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Застрахователната премия от 642.72 лв. следвало да се включи в ГПР, а в случая това не било сторено. Това от своя страна съставлявало заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която максимално допустимият процент на разходите на година по потребителските кредити следвал да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с постановление на Министерския съвет. Съгласно, чл.19 ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1 от ДР към ЗПК- „Общ разход по кредита за потребителя“ били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включвал нотариалните такси. В тази връзка било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорката за застрахователна премия предвидена в Договор за потребителски кредит се нарушавало изискването ГПР да не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Поради невключване на уговорката за застрахователна премия в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните 2 представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието , че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които можела да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не били спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това договорът следвало да се прогласи за недействителен. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК било предвидено, че в договора трябвало да се съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В този случай погасителният план изцяло не отговарял на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, в него липсвала задължителната информация по ЗПК. Доколкото в договора била предвидена дължимостта на договорна лихва, главница и застрахователна премия, същите следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност.

Това не било сторено от ответника, а единствено и само била посочена общата дължимата сума, без да ставало ясно, какво точно се съдържало в тази обща сума. Това създавало невъзможност за ищцата да разбере заплащаните от нея вноски по погасителния план, какви компоненти включвали, как били изчислени и на каква база. Посоченото се явявало още едно самостоятелно основание за нищожност на договора. Договорът за потребителски кредит не отговарял на изискванията на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК. В него и в погасителния план към него не се съдържала предвидената в чл.11, ал.1, т.12 ЗПК информация относно правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, който погасителен план трябва да посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания и да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо - допълнителните разходи. Ищцата моли съда да обяви договор за потребителски кредит № ... от 01.02.2024г., сключен с "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД, за нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК.

Претендира разноски.

Ответникът „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, гр.София смята предявените искове за допустими, но неоснователни. Договорът за потребителски кредит отговарял на изискването на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК. Съгласно същия погасителният план следвало да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните 3 вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Това нормативно изискване било изпълнено чрез чл. 11.2 от договора за потребителски кредит, в който таблично бил представен погасителният план, включващ броя на вноските, техния падеж, размера им, вкл. стойността на главницата и лихвата, формиращи стойността на месечната вноска, както и остатъка от главницата след погасяването на вноската. Неоснователно било твърдението, че не ставало ясно каква част от главницата, лихвата и застраховката се погасявали с всяка от вноските, тъй като разбивката, направена в погасителния план, давала ясна информация на потребителя каква част от дълга си погасявал с внасянето на съответната вноска. Изискването за посочване отделно на главницата и лихвата в рамките на отделна погасителна вноска, въведено с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, касаело ситуация, в която потребителят погасил предсрочно главницата по срочен договор за кредит и при която за него се пораждало право да получи нов погасителен план, и в този само случай планът трябвало да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на база лихвения процент. В тази връзка била и разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ЗПК, според която когато се прилагал чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, кредиторът предоставял на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания. От това следвало, че хипотезата на чл. 11, ал.1, т. 12 ЗПК не следвало да се смесва с тази, предвидена в т. 11, която била приложимата в настоящия случай и съобразно която не било предвидено такова завишено по съдържания изискване към погасителния план. В чл. 12 от договора била предвидена възможността, в съответствие на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, потребителят при писмено поискване безвъзмездно да получи извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, който съдържал разбивка на всяка от вноските, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато било приложимо допълнителните разходи. Такова искане от страна на ищеца не било постъпвало, а договорът за потребителски кредит изцяло отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК. По същият начин в тази част неоснователно се явявало възражението от страна на ищеца, като съгласно чл. 10 т. 2 б. “з“ и „и“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити договорът за кредит следвало да посочва кратко и ясно размера, броя и периодичността на дължимите погасителни вноски и, когато било уместно, реда на разпределение на вноските между различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването и правото на потребителя да получи при поискване и безвъзмездно и по всяко време през целия срок на действие на договора за кредит извлечение под формата на погасителен план като планът съдържал разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент - каквато разбивка, не била изискана от потребителя. Процесният договор бил в унисон с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК, като наведеното в исковата молба твърдение в обратния смисъл било неоснователно. Неоснователни били и твърденията, изложени в 4 исковата молба, че в процесния договор липсвала яснота по прилагането на годишния лихвен процент. Изложените твърдения не кореспондирали с клаузите на договора за кредит и по-специално на чл. 9, където били посочени размерът на приложимия лихвен процент и условията за прилагането му. Чл. 9.1 от Договора за кредит посочвал размерът на лихвения процент, с който се олихвявал предоставения кредит, а именно 51.13 %; чл. 9.2 от Договора за кредит посочвал условията за прилагането му - лихвата се изчислявала ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината; чл. 9.3 от Договора за кредит указвал размера на лихвата за 1 ден - изчислена като 1/360 част от лихвения процент. Било неоснователно възражението, че липсвала яснота относно годишния лихвен процент, съобразно чл.11 ал.1 т. 9 от ЗПК, доколкото в тази насока законът бил ясен - видно от §1 т.4 от ДР на ЗПК лихвения процент се прилагал на годишна основа към сумата на усвоения кредит. Тоест липсвало каквато и да е неяснота как точно се прилагал този лихвен процент. Тази правна норма не изисквала размерът на възнаградителната лихва да се посочва като сума в лева, а същата следвало да се посочва в проценти /по аргумент от §1 т.4, т.5 , т.5а и т.6 от ДР на ЗПК/, както е сторено.