Решение № 678 от 11.12.2024, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 678 гр. К., 11.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЙОВКА Б. ПУДОВА при участието на секретаря РАДИАНА Г. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ЙОВКА Б. ПУДОВА Гражданско дело № 20235510102150 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Предявеният иск е с правно основание чл.26, ал.4, вр с ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.21 от ЗПК вр. с чл.10а, ал.2 от ЗПК.

Ищцата твърди, че на *** год. сключила с „Б.” ООД потребителски договор за кредит №*** за сумата от 700 лв. В договора било посочено, че има услуга „експресно обслужване”, за която се дължала сума в размер на 142.10 лв. или 20 % от размера на главницата. Заплащането на допълнителната такса „експресно обслужване“ било включено към погасителните вноски по договор за кредит №***. Счита, че клаузата по чл.10, ал.2, с която е договорено допълнително плащане към кредитора е неравноправна, следователно нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като задължавала потребителя да заплати сума, в размер на 20% за услуга, която не била извършена. Клаузата на чл.10, ал.2 от договора не била индивидуално уговорена, съгласно чл.146 от ЗЗП, тъй като фигурира в Общите условия към договор за потребителски кредит, публикувани на интернет страницата на „Б.“ ЕООД. Клаузата била и нищожна поради противоречие с добрите нрави. Така договореното заплащане на суми и такси, водело до оскъпяване на кредита, за което не се предоставяла каквато и да била услуга, а се целяла допълнителна печалба. Съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК, кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Уговорената в чл.10, ал.2 такса била в пряко противоречие на императивните разпоредби на ЗПК.

Горепосоченото възнаграждение представлявало печалба на кредитора и с уговарянето му се заобикаляло императивното изискване на чл.19, ал.4 от 1

ЗПК, според което годишният процент на разходите не можел да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Р. Б. /основен лихвен процент - 0.1 %, плюс 10 %, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Моли съда да постанови решение, с което да провъзгласи нищожността на клаузата от договора за кредит №***/*** г., предвиждаща заплащането на такса експресно обслужване в размер на 142.10 лв. като нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.10, чл.19 от ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП. Претендира съдебни разноски.

В отговор на исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК ответникът оспорва предявения иск. Принципите за доброволност при договарянето в рамките на установената от чл.9 от ЗЗД договорна свобода и за еквивалентност на насрещните престации на договарящите при двустранните договори не били етични, а правни принципи, скрепени с правни норми, и евентуалното противоречие с тези принципи би могло да доведе до нищожност на договора поради противоречие със закона или липса на съгласие, но не и до нищожност поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. В практиката съществували решения, които аргументирано приемали тази постановка. В решенията, които приемали, че нееквивалентността на престациите противоречи на добрите нрави, никъде не се откривало на кои добри нрави, на кои разбирания в обществото, на кои морално-етични правила подобна сделка противоречи.

Просто лаконично се посочвало, че сделката била нищожна, като се обяснявали теоретичните конструкции за добрите нрави или пък се преценявала еквивалентността въз основа на критерии, които се определяли за всеки конкретен случай. Твърдяло се, че предлаганите от кредитора доброволни действия представлявали скрита възнаградителна лихва и по този начин се заобикалял закона, но това твърдението било неоснователно.

Изискването на чл.11, т.10 от ЗПК било да бъде наличен Годишния процент на разходите (ГПР), което в случая било сторено в договора. Твърдението на ищцата, че този процент не отговарял на истината и не бил изчислен съгласно методиката посочена в закона било неоснователно.Съвсем неправилно се приемало, че заявените от жалбоподателя, в ролята му на страна по процесния договор за кредит допълнителни действия са част от ГПР. Те не се калкулирали в ГПР защото в допълнителните разпоредби на ЗПК много ясно и еднозначно била дадена дефиницията за общ разход по кредита: "Общ разход по кредита за потребителя" били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включвал нотариалните такси. Ищецът, като страна по договор за потребителски кредит сам пожелал допълнителните действия.

Всяко действие, което кредиторът предоставил било по желание на

2 потребителя. Никога допълнителното действие не било задължителна предпоставка за отпускане на кредит от страна на „Б.” ООД, т.е договорът за кредит можел да се сключи и без него. Пакетът от действия присъствал в Стандартния Е. формуляр (СЕФ) като цена, т.е не можело да се твърди, че ищеца не е разбрал за него. Присъствайки в преддоговорната информация и факта, че ищеца сама пожелала да го ползва отхвърлял и твърдението, че клаузата не била уговорена индивидуално и била неравноправна по смисъла на чл.144, т.9 от ЗЗП. Моли съда да отхвърли като неоснователен предявения иск, претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адв.възнаграждение.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено следното:

Между страните по делото е сключен на *** г. договор за кредит № ***, съгласно който кредитодателят отпуска на ищцата кредит в размер на 700 лева, при следните условия: размер на кредита - 700 лева, погасителна вноска - 105.06 лева, брой погасителни вноски – 7, срок на кредита – 3 месеца и 14 дни, обща стойност на плащанията - 735.42 лева, годишен процент на разходите - 43.79% и годишен лихвен процент - 32.49 %. Съгласно чл.10, ал.1 от договора при кандидатстването си за кредит кредитоискателя изрично е заявил желание за бързо разглеждане на искането му за кредит при условията на т.7.3 от раздел V от Общите условия и паричната сума за експресно обслужване на кредита е в размер на 88.48 лева и е дължима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по кредита, заложен в настоящия договор, а съгласно ал.2- при кандидатстването си за кредит кредитоискателят изрично заявил желание за експресно обслужване по своя кредит при условията на т.7.4. от раздел V от Общите условия, което обезсилва действието на чл.7 от договора, а паричната сума за експресно обслужване по кредита е в размер на 142.10 лв. и е дължима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по кредита, заложен в настоящия договор.

От така установеното, съдът прави следните правни изводи:

Предявеният иск за прогласяване за нищожни клаузата на чл.10, ал.2 от договор за кредит №****/*** г. е допустим, тъй като страните са страни по договорното правоотношение, и при наличие на правен интерес от търсената искова защита, доколкото при положително съдебно решение, правните последици ще рефлектират благоприятно върху патримониума на ищеца.

Между страните е възникнало заемно правоотношение, основано на сключения договора за кредит №***/*** г.

Кредиторът “Б.“ ООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът П. П. С. е физическо лице и при сключването на договора за заем е действала именно като ФЛ. Тъй като страните по договора имат качествата на кредитор съгласно на чл.9, ал.4 от ЗПК и на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК, а по своята правна характеристика и съдържание процесният договор е потребителски, то за валидност и последиците му важат и изискванията на 3

ЗПК и ЗЗП.

Систематичното тълкуване на чл.10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК разкрива целта на законодателя да разграничи таксите, дължими за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, и таксите, предвиждани за действия по усвояване и управление на кредита, като разрешава първите и забранява вторите. В случая в уговорените в чл.10, ал.1 и ал.2 от процесния договор, “бързо разглеждане“ и “експресното обслужване“ не са допълнителни услуги по смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПК, тъй като са свързани с усвояването и управлението на кредита, поради което такса не се дължи.

Това е така защото услугата “бързо разглеждане на искането“ за кредит представлява действие по усвояване на кредита във времево отношение, а “експресно обслужване“ по кредита има за предназначение да улесни взаимоотношенията между кредитора и потребителя и да помогнат кредитора да управлява по-добре договора във връзка с изплащането на сумите по него.

С такса за експресно обслужване по кредита се покриват разходи по управление на кредита. Включването на такса за експресно обслужване по кредита като задължение за потребителя по договора се явява в пряко противоречие с нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК, с оглед което клаузата на чл.10, ал.2 е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД . Отделно от това с тази клауза се възлага допълнителна финансова тежест за потребителя, тъй като таксата оскъпява “цената на кредита“ и по съществото си представлява реализирана за кредитора печалба извън уговорената в договора възнаградителна лихва, поради което съдът намира, че уговорената клауза е нищожна и поради противоречие с добрите нрави, тъй като неравноправно третира икономически по-слабата страна в оборота по начин облагодетелстващ търговеца. Уговарянето на възнаграждение макар и наименувано такса има за единствена цел заобикаляне разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК относно максималния размер на ГПР. Съгласно чл.21, ал.3 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Предвид изложеното съдът намира предявеният иск за основателен, поради което следва да бъде уважен.

По разноските:

Предвид изхода на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ищецът има право на разноски, които съгласно приложения списък по чл.80 от ГПК са в размер на 1850 лв. от които: 50 лв. държавна такса и 1800 лв. заплатено адвокатско възнаграждение. В отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК “ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 от ЗАдв.“, а норма на чл.36 от ЗАдв. препраща към Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Според чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата, за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с интерес до 1000 лв. възнаграждението е 400 лв. В най-новата практика на ВКС се приема, че след постановеното решение на Съда от 25 януари 2024 г. по дело C438/22 4 съдът не е обвързан императивно от фиксираните в Наредба №1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101, §1 ДФЕС, определените в Наредба №1/09.07.2004 г. минимални размери не са задължителни при определяне размера на адвокатското възнаграждение за правна услуга и съдействие, включително и в хипотезата на чл.38, ал.2 от ЗАдв., при заварени правоотношения между клиент и адвокат поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл.101, §1 ДФЕС /определение №563/11.03.2024 г. по ч.т.д.№188/2024 г. на ВКС, II т.о., определение №1079/11.03.2024 г. по гр.д.