Определение № 20312 от 20.10.2025, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 14057/2024
- Вид
- Определение № 20312
- Подписан
- 20.10.2025
- Състав
- Албена Ботева, Кирил Стайков Петров, Василена Дранчовска
Цитирани разпоредби
- чл. 126 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 126, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 130 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274 - чл. 279 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274 - чл. 279 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 275, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274 - чл. 279 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274 - чл. 279 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274 - чл. 279 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274 - чл. 279 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 62, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 8, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.2в · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 4 · Конституция на Република България
- чл. 57 · Конституция на Република България
- чл. 57, ал. 2 · Конституция на Република България
- чл. 300 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 289 · Търговски закон
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 20312 гр. София, 20.10.2025 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Албена Ботева
Членове:
Кирил Ст. Петров
Василена Дранчовска като разгледа докладваното от Кирил Ст. Петров Въззивно частно гражданско дело № 20241100514057 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 274 – чл. 279 ГПК.
Образувано е по частна жалба с вх. № 102312/25.09.2024 г. по описа на СГС, подадена от Е. Д. М. срещу разпореждане № 120937/27.08.2024 г., постановено по гр. д. № 38932/2024 г. по описа на СРС, 161 състав, с което производството по делото е прекратено като недопустимо на основание чл. 130 ГПК.
Частният жалбоподател излага оплаквания за неправилност на постановения от СРС съдебен акт. Сочи, че районният съд без да разполага с необходимото основание е прекратил производството, инициирано от ищеца – М.. Настоява се, че заявената претенция по ЗОДОВ.
Счита, че искът е допустим, предявен е срещу легитимен ответник. Ето защо, моли за отмяна на обжалвания акт и връщане на делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия.
Софийски градски съд, като обсъди данните по делото и доводите на жалбоподателя, намира следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК /по арг. от чл. 62, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 77, ал. 1 и 2 ППЗИНЗС/, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Производството пред Софийски районен съд е образувано по искова молба /озаглавена Жалба/, подадена на 28.06.2024 г. по пощата от Е. Д. М. срещу Прокуратурата на Република България, с която се претендира осъждане на ответника да заплати на основание чл. 2в ЗОДОВ обезщетение в размер на сумата от 24 000 лв. за неимуществени вреди, причинени в резултат на осъждането му по непредявени обвинения. Ответникът вместо да го освободи, привел в изпълнение на влязлата в сила присъда по ВНОХД 102/2018 г. на АСНС и КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС, въпреки че нямало произнасяне по повдигнатото обвинение, а 1 жалбоподателят – подсъдим бил осъден по непредявено обвинение. Отделно ответникът не се произнесъл и не решил подаденото от него жалба, в която сочил, че е осъден по непредявено обвинение. Като период на увреждането ищецът сочи 20.07.2023 г. – 08.08.2023 г.
В обжалваното разпореждане СРС е приел да е сезиран с недопустим иск по съображения, че е предявен иск пред гражданския съд, с който от ищеца Е. Д. М. по същество се преследва като резултат преразглеждане на СПН на национален правораздавателен акт, което е допустимо единствено при допуснато пряко нарушение на правото на Европейския Съюз. Обосновано е, че гражданският съд няма нормативен механизъм, по който да извърши пререшаване на приключило наказателно дело, защото това е забранено изрично с текста на чл. 300 НПК и чл. 4 КРБ.
Настоящият съдебен състав счита обжалваното разпореждане за правилно като краен резултат, макар и по различни мотиви.
Съгласно разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК, когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по - късно заведеното дело се прекратява служебно от съда.
От служебно изготвена справка се установява, че ищецът вече е завел срещу Прокуратурата на Република България с искова молба с вх. № 172972/18.08.2022 г. иск за обезщетение за неимуществени вреди именно при същите твърдения за бездействие на Прокуратурата по подадено от него искане за възобновяване на КНОХД 1018/2019 г. на ВКС, по която искова молба е образувано гр. д. № 44826/2022 г. на СРС. Действително множеството съдебни производства, образувани от ищеца, затрудняват значително проверката по чл. 126 ГПК, но обстоятелството, че в ПРБ се подават множество жалби с искания за възобновяване на КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС и твърдения за осъждането му и задържането му по непредявено обвинение, не променят основанието на претенцията и твърдяното нарушение. И по двете дела ищецът Е. М. търси защита за нарушение на правото му за възобновяване на посоченото КНОХД 1018/2019 г. на ВКС, което право е единно и се поражда при наличието на изрично предвидени законови предпоставки, като може да се упражни еднократно и в определен срок след възникване на някое от предвидените основания за възобновяване. Респективно от нарушението му могат да произтекат вреди, чието проявление следва от естеството на засегнатото право, което е едно, респективно вредите от един вид подлежат на възмездяване еднократно, поради което и няма как различен период от време, нито различен сезиран от него с искане за възобновяване орган на прокуратурата да обосновава различно нарушение. Освен че са образувани от Е. Д. М. срещу ПРБ, то и по двете производства се претендира обезщетение за неимуществени вреди за осъждането му по КНОХД 1018/2019 г. по описа на ВКС по непредявени обвинения. Без значение е посоченият в исковите молби период на увреждането, доколко съдът пред който е образувано първоначалното производство взема предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска до приключването на съдебното дирене – арг. от чл. 235, ал. 3 ГПК.
Следователно с посочената искова молба с вх. № 172972/18.08.2022 г., по която е образувано 2 гр. д. № 44826/2022 г. на СРС, Е. М. вече е упражнил правото си на защита за нарушено право, като по –късно образуваното дело правилно е прекратено на основание чл.126 ГПК.
В допълнение, следва да се изложат и други съображения за недопустимост на предявения иск:
Злоупотребата с право е нормативно уредена в чл. 57, ал. 2 от Конституцията, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК. При анализ на цитираните разпоредби може да се направи извод, че злоупотребата с права се определя като противоправна, като недобросъвестно упражняване на право – за да бъдат увредени права и законни интереси на други /чл. 57, ал.
2 от Конституцията/, но също и в противоречие с интересите на обществото /чл. 8, ал. 2 ЗЗД/, когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) от Европейската конвенция за правата на човека се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно – като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено.
При установена злоупотреба с право, последицата е, че съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение на съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, обаче, съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната инициирала процесуалното правоотношение не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. Аналогично на така даденото разрешение е и постановената от ЕСПЧ практика, която възприема злоупотребата с право/жалба като вредоносно упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено /така, дело 56551/11 Mihailo PETROVIĆ срещу Сърбия и 10 други жалбоподатели/. Съответно всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията, и което спъва правилното функциониране на Съда и точното провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба /в този смисъл Miroļubovs and Others v. Latvia/.
От служебно изготвена справка /приложено по делото/ се установява, че към 17.10.2025 г. пред Софийски районен съд са образувани над 1200 дела, с ищец Е. Д. М. и ответник – различни органи на съдебната власт – Прокуратура на Република България, АСНС (сега САС), ВКС, АССГ, както и други ответници. След подобна служебна справка в ЕИСС за образуваните в Софийски градски съд граждански дела се установява, че за периода 15.09.2020 – 17.10.2025 г. Е. Д. М. е инициирал над 750 първоинстанционни и въззивни граждански производства, вкл. и частни въззивни производства пред СГС, като е видно, че техният брой продължава да нараства с времето. Посочените справки касаят само гражданските дела, не и наказателните такива, като обективното систематизиране на всички дела е практически невъзможно. При съобразяване с правото на всяка страна да търси 3 защита на твърдени накърнени права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин, настоящият състав намира, че установеният брой и характер на инициираните от Е.
М. съдебни производства само пред СРС и СГС, в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл.
3 ГПК. Действително, при упражняване на правата на страната да търси защита чрез подаване на иск, съвместимо с изискванията на чл. 57 от КРБ, това е процесуално задължение на съда. Когато обаче с процесуалното си поведение страната поставя съда в обективна невъзможност да се направи справка дали не е налице и друго висящо исково производство, което да има идентичен предмет, чрез подаването на над хиляда искови молби, то тази хипотеза сочи на злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответната процесуална санкция, предвидена в ГПК – прекратяване на производството като недопустимо. Следва да се отбележи, че подобна процесуална санкция се налага, след като по редица дела на страната е обезпечена възможността за разглеждане в детайли на претенцията й, при охранявани на всички нейни интереси.
За да стигне до извод, че предявеният иск е процесуално недопустим, тъй като е налице злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България и чл. 3 ГПК, съдът съобрази и служебно приобщената към настоящото дело справка на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. Жалбоподателят Е. М. е осъден и изтърпява наказания „лишаване от свобода“ в Централен софийски затвор. От приложената служебна справка от ГДИН се установява, че в периода 01.01.2024 г. – 18.11.2024 г. /в който период работните дни са 223/ Е. М. е бил конвоиран, т.е бил извън мястото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода над 120 дни, с цел да му се осигури възможност за лично участие в производства пред СРС, СГС, АССГ, АССО, чийто инициатор е. Т. е. повече от половината от работните дни в посочения период ищецът е бил конвоиран за участие в съдебни производства. Постига се цел, която не е предвидена от закона – осигурява се още една възможност за страната да се отклони фактически от ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, чрез извеждане от мястото, където следва да го търпи.
Следва да се отбележи и това, че по сходен казус ВКС е постановил определение № 1208 от 13.03.2025 г. по ч. гр. д. № 472/2025 г. на III г. о. на ВКС, с което не е допуснал до касационно обжалване определение № 648/14.01.2025 г. по в. ч. гр. д. № 14998/2024 г. на СГС, с което е потвърдено първоинстанционното определение, с което производството по делото, инициирано по искова молба, подадена от Е. Д. М. срещу Прокуратурата на Република България, е прекратено поради злоупотреба с права /в подобен смисъл за наличие на злоупотреба с права от настоящия жалбоподател са и определение № 3125 от 17.06.2025 г. по ч. гр. д. № 1896/2025 г. на III г. о. на ВКС, определение № 3605 от 08.07.2025 г. по ч. гр. д. № 2324/2025 г. на I г. о. на ВКС, определение № 2000 от 22.04.2025 г. по ч. гр. д.
№ 1403/2025 г. на III г. о. на ВКС и др.
Налице е и друго, самостоятелно основание за недопустимост на производството. За да се ангажира по реда на чл.2в ЗОДОВ отговорността на държавата за вреди, следва да се 4 твърди кое съществено нарушение на приложимото право на Съюза е допуснато и от кого – виж определение № 4406 от 20.12.2022 г. по ч. гр. дело № 4239/2022 г., III г. о. на ВКС и определение № 60354 от 04.11.2021 г. по ч. гр. дело № 1126/2020 г., IV г. о. на ВКС.
Разпечатката съдържа 31 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0e019f9f-c1a4-46ee-8ae1-8c60b27788c1