Решение № 157 от 02.10.2024, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 157 гр. Пловдив, 02.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Васил Ст. Гатов

Членове:

Милена Б. Рангелова

Елена Й. Захова при участието на секретаря Мариана Н. Апостолова в присъствието на прокурора Стефани К. Черешарова като разгледа докладваното от Васил Ст. Гатов Въззивно наказателно дело от общ характер № 20245000600331 по описа за 2024 година Производството е по реда на глава ХХІ НПК.

С обжалваната присъда Старозагорския окръжен съд е признал подсъдимия К. В. Ч. за виновен в това, че на 09.08.2021г. в с.*, общ.*, обл. * при управление на МПС- лек автомобил марка „*“ модел“ *“ с рег.№ *, нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 96 ЗДвП и чл.98 ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на М. С. Г. с ЕГН ********** и на основание чл. 343, ал.1, б.“в“, пр. първо, вр. чл. 342, ал.1, пр.трето, във вр. с чл. 2, ал.2 от НК и чл. 58а, ал.1 от НК го осъдил на една година и четири месеца лишаване от свобода, изпълнението на което наказание отложил на основание чл.66, ал.1 НК за срок от три години.

На основание чл.343г, във вр. с чл. 343, ал.1, б.“в“, пр. първо, вр. с чл.

342, ал.1, пр.трето, вр. с чл. 2, ал.2, вр. с чл. 37, ал.1 т.7 и чл.49 ал.2 от НК 1 лишил подсъдимия от правото да управлява МПС за срок от една година и четири месеца.

Съдът се разпоредил с веществените доказателства и разноските.

Присъдата била обжалвана от повереника на частните обвинители М. и С. С.. С жалбата се изразява несъгласие с наложените на подсъдимия наказания, като се претендира увеличаване на размерите им.

В съдебно заседание представителят на Апелативната прокуратура сочи, че атакуваната присъда страда от съществен процесуален порок. Според него при определяне на наказанието съдът е изпаднал в явно противоречие, което не позволява да се разбере какъв е определения размер на наказанието „лишаване от свобода“ преди и след редукцията по реда на чл.58а, ал.1 НК.

Предлага присъдата да бъде отменена и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. По същество намира жалбата на частните обвинители за основателна и предлага да бъде уважена.

Частните обвинители и повереникът им не се явяват и не ангажират становище.

Защитата на подсъдимия оспорва подадената жалба. Намира присъдата за обоснована и законосъобразна и предлага да бъде потвърдена.

Подсъдимият иска присъдата да бъде потвърдена.

Апелативният съд, като съобрази доводите на страните, провери служебно правилността на присъдата, съобразно изискванията на чл. 313 и чл.

314 НПК и за да се произнесе, взе предвид следното:.

При разглеждане на делото пред първоинстанционния съд са били допуснати поредица от съществени нарушения на процесуалните правила, които са довели до ограничаване на процесуалните права на страните и са опорочили атакуваната присъда до степен налагаща отмяната й.

На първо място, съдът не е съобразил, че п равото на защита е едно от основните права на гражданите. То е гарантирано в чл. 122, ал. 1 от Конституцията на РБ и е инкорпорирано в наказателния процес така, че съдът да осигури осъществяването му в пълен обем във всички стадии на процеса.

По силата на това основно конституционно право, закрепено в чл. 15, ал. 1 НПК обвиняемият /респ. подсъдимият/ има право на защита във всеки стадий на наказателния процес, а срещу това право стои задължението на съда да му осигури реална възможност за упражняване на процесуалните му права, 2 необходими за осъществяване на защитата в пълен обем, включително и на правата по чл. 55 НК. От тук произтича принципното положение по чл. 15, ал.

2 и ал.3 НПК, което задължава съдебните органи не само да разяснят на гражданите, които участват в наказателното производство техните процесуални права, но и да им дадат възможност реално да ги упражнят, за да се гарантира по този начин ефективността на тяхната защита.

Именно това задължение не е изпълнил първоинстанционният съд . В разпоредителното заседание на 04.06.24г. подсъдимият К. В. Ч. се явил лично и с упълномощения от него защитник адв. Н. М.. От съдържанието на протокола се установява, че съдът не е дал думата и не е изслушал становището на подсъдимия Ч. по въпросите по чл.248, ал.1 НПК, които се обсъждат в разпоредителното заседание. В случая протоколът се явява доказателственото средство по смисъла на чл. 131 НПК, с което се удостоверяват извършените процесуални действия и реда, по който са извършени. Отсъствието в съдържанието му на данни да е дадена думата на подсъдимия за становище и той да е изслушан по въпросите по чл.248 НПК обуславя извод, че тези съдопроизводствени действия не са били осъществени.

А те имат задължителен характер, произтичащ от императива, заложен в разпоредбата на чл.248, ал.5 НПК, съгласно който съдът се произнася с определение, след като изслуша прокурора и лицата по чл.247в, ал.1 и ал.2 НПК и този императив е гаранция, че всички страни в процеса са осъществили правото си на лична защита, като са изразили становището си по тези особено важни за по – нататъшния ход на делото въпроси. Така, като не е изпълнил това си задължение първоинстанционният съд съществено е нарушил процесуалните изисквания, като е ограничил правото на лична защита на подсъдимия.

Отделно от това, в голямата си част мотивите към атакуваната присъда са изключително противоречиви, което не позволява както на страните, така и на въззивната инстанция да разберат каква е била действителната воля на съда при произнасянето по въпросите по чл.301 НПК.

На л. 11 от мотивите към присъдата в първия абзац съдът е посочил, че подсъдимият е бил длъжен да вземе мерки МПС да не може да се приведе в движение или да потегли само и е имал обективна възможност да го направи, но същият не сторил това и така е допуснал настъпването на ПТП. Така съдът 3 като е приел, че подсъдимият не е предвиждал настъпването на общественоопасния резултат, но е бил длъжен и е могъл да го предвиди е очертал правната характеристика на небрежността като форма на непредпазливата вина. По надолу обаче в последния абзац е посочил друго, а именно че при нарушаване на правилата за движение по пътищата, чрез проявеното от него бездействие подсъдимият е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е мислил /лекомислено се е надявал/ да ги предотврати, което сочи, че поведението му е самонадеяно.

Същият процесуален порок е мултиплициран в горния абзац на л. 14 от мотивите на присъдата. Там, след като точно е обяснил теоретичната разлика между двете форми на непредпазливостта, съдът е приел, че „е налице по – скоро втората форма на вината – небрежност, а именно, че е налице предвиждане от подсъдимия на опасните последици, но и нехайно, лекомислено отношение към настъпване на вредоносния резултат“. С тези съображения от една страна съдът е очертал интелектуалния и волеви момент на съзнаваната непредпазливост, наричана още самонадеяност, но от друга страна стигнал до различен правен извод, а именно че формата на вина е несъзнавана непредпазливост или т.н. небрежност.

Тези очевидни противоречия не позволяват да се разбере при коя от формите на непредпазливата вина съдът е приел, че е осъществено деянието при небрежност или при самонадеяност. Този въпрос е изключително важен и има съществено значение за определяне на степента на обществена опасност както на деянието, така и на дееца, а отделно от това е свързан пряко и с индивидуализацията на наказанието.

По – нататък неправилно съдът е приел, че изпълнителното деяние на горепосоченото престъпление е причиняване на смърт на едно лице по непредпазливост. Съдът не е съобразил, че изпълнителното деяние на престъплението по чл.343 НК е нарушаване на правилата за движение по пътищата при управление на МПС, а причиняването на смъртта е един от съставомерните резултати от това изпълнително деяние.

По същия начин малко по – долу в мотивите е посочено, че „ деянието правилно е квалифицирано по основния състав на чл.343, ал.1, б. „в“, вр чл.342, ал.1 НК, който състав представлява обикновения случай на общоопасно засягане посредством управление на транспортно средство, 4 извършено по непредпазливост, при което се стига до реално увреждане – в случая смърт“. В случая съдът не е съобразил, че не управлението на МПС е изпълнителното деяние на престъпленията по чл.343 НК, а нарушаването на правилата за движение по пътищата. В тази връзка следва да се има предвид, че управлението на МПС е един от обективните елементи на това престъпление и във всички случаи то се осъществява умишлено. Това е така, защото управлението е съзнавана от водача на МПС дейност, която представлява източник на повишена опасност и при това положение няма как да бъде осъществено, както е посочил първоинстанционния съд по непредпазливост.

Тези неточности не позволяват да се разбере кой въпрос е изследвал и коментирал съда, този свързан с изпълнителното деяние или пък с вредоносния резултат.

Налице е и друго противоречие. На л.11 от мотивите съдът е приел, че „инцидентът не е резултат на извънредно непредсказуемо „поведение“ на автомобила, а е настъпил в резултат на драстични и груби нарушения на основни правила за движение от подсъдимия Ч.. На л.15 от мотивите съдът обаче е приел точно обратното, а именно, че груби нарушения на правилата за движение по пътищата по делото не са констатирани.

В пълно несъответствие с установените и признати от подсъдимия факти е приетото от съда на стр. 13 от мотивите, че при инкриминираното ПТП се е стигнало едновременно до телесна повреда и засягане на живота на повече от едно лице, като вследствие на деянието едното лице е починало. В случая безспорно е установено, че при ПТП е причинена смъртта само на едно лице, а именно М. Г. и данни за други пострадали лица по делото няма.

Отделно от това, не става ясно от мотивите на съда кой подсъдим е осъществил инкриминираното деяние, защото на л.14 на първия ред е посочил, че подсъдимият Ч. виновно е осъществил инкриминираното деяние.

Малко по – долу съдът е намерил, че състава на престъплението е осъществен от подсъдимия Д., данни за какъвто подсъдим по делото липсват.

Всички тези противоречия, при които едни и същи обстоятелства са интерпретирани от първата инстанция по коренно различен начин, не позволяват на страните и контролната инстанция да разберат действителната воля на съда при решаване на делото по същество и сочат на „липса на 5 мотиви“, което във всички случаи е съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните, налагащо отмяна на съдебния акт.

Атакувания съдебен акт следва да бъде отменен и на друго основание.

Както правилно е забелязал представителят на Апелативна прокуратура, при определяне на размера на наказанието „лишаване от свобода“ съдът е изпаднал в тотално объркване. На л.16 от мотивите в средния абзац съдът е определил наказание „лишаване от свобода“ на подсъдимия Ч. при условията на чл.54 НК в размер на 2 години и 8 месеца. Малко по – долу коментирайки редукцията на наказанието по чл.58а, ал.1 НК съдът е посочил размер на наказание от 2 години и 6 месеца лишаване от свобода, който размер след намаляването му с 1/3 окончателно е определил на 1 година и 4 месеца лишаване от свобода. На първо място от мотивите на съда не става ясно какъв точно е определения размер на наказанието „лишаване от свобода“ – 2 години и 8 месеца или 2 години и 6 месеца. На следващо място правилата на елементарната математика сочат, че редуцираното от съда наказание „лишаване от свобода“ в размер на 1 година и 4 месеца съответства на определено преди редукцията наказание в размер на 2 години лишаване от свобода, какъвто размер не е нито коментиран, нито пък е определян от първата инстанция.

При наличието на тези процесуални нарушения, които не могат да бъдат отстранени в хода на въззивното производство и характерът им не позволява решаването на делото по същество в настоящата инстанция, обжалваната присъда следва да бъде отменена и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на разпоредителното заседание, при което да бъдат отстранени посочените пo-горе съществени нарушения на процесуалните правила.