Решение № 176 от 09.02.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 176 гр. Пловдив, 09.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Величка Белева

Членове:

Надежда Дзивкова

Виделина Куршумова при участието на секретаря Милена Анг. Левашка Августинова като разгледа докладваното от Величка Белева Въззивно гражданско дело № 20255300503317 по описа за 2025 година

Производство по чл. 258 и следв. от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба на ищеца по спора А. З.

М., ЕГН – ********** срещу Решение № 4 278 от 06.10.2025 г. по гр.д. № 17 053/2024 г. по описа на РС – Пловдив, с което са отхвърлени предявените от М. срещу Община Пловдив – район Северен искове с правно основание чл.

344 ал. 1 т.т. 1, 2 и 3 от КТ вр. чл. 225 ал. 1 от КТ - за отмяна на издадената от Кмета на района Заповед № 16/09.09.2024 г., с която е прекратен - на основание чл. 39 ал. 5 от ЗМСМА, трудовия договор на въззивника от заеманата от него длъжност „ *** „ , за възстановяването му на същата и за заплащане на обезщетение за оставане без работа.

Жалбоподателят поддържа неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати от съда съществени процесуални нарушения. Твърди да е неправилен извода на районния съд, че не е била приложима закрилата по чл. 333 ал. 1 т. 4 от КТ, т.к. в деня на уволнението се е явил на работа, започнал е изпълнението на трудовите си задължения и не е уведомил работодателя, че е в отпуск по болест. Поддържа, че показанията на свидетелите на ответника в противна насока – досежно уведомяването, неправилно са били кредитирани от съда, като счита, че за тях е налице хипотеза на чл. 172 от КТ – всички те / свидетелите / са служители на район „ Северен „ , Община Пловдив и като така в положение на зависимост от работодателя си. Съдът игнорирал 1 писмените доказателства за така ползвания от ищеца отпуск, включващ и датата на уволнението. Настоява, че в деня на уволнението и към момента на връчване на заповедта се е намирал на работното си място единствено по причина да вземе намиращи се бюрото му лекарства и не е започвал изпълнението на трудовите си задължения, като към момента на връчване на заповедта е уведомил работодателя за това, както и че е приет за лечение в болнично заведение.

По така изложените доводи се иска отмяна на решението и постановяване на друго такова от въззивния съд за уважаване на исковете.

Претендира направените за двете инстанции разноски.

ВъззИ.емата страна е депозирала отговор за неоснователност на жалбата. Сам въззивникът признава присъствието си на работното си място в деня на уволнението и връчването на заповедта – в който смисъл и показанията на ангажираните от работодателя свидетели, поради което същите са правилно кредитирани в тази насока, както и досежно факта, че не дал уведомление към този ден и момент да е хоспитализиран, т.к. свидетелите лично и непосредствено са възприели всички тези обстоятелства. Възразява и срещу редовността на въззивната жалба, като счита, че в същата не е посочено в какво се изразява порочността на обжалваното решение, липсвали конкретно изложени фактически и правни доводи за неговата неправилност, а само общи твърдения и обвинения. Жалбата не съдържала и твърдение за новооткрити факти и нови доказателства – чл.260 т.т. 5 и 6 от ГПК.

По така изложените доводи пледират за потвърждаване на решението.

Претендират разноските, направени за въззивното производство, както и юрисконсултско възнаграждение.

В жалбата и в отговора не са заявени искания за събиране на доказателства.

Съдът установи следното:

Производството пред районния съд е образувано по искове с правно основание чл. 344 ал. 1 т.т.1,2 и т.3 от КТ вр. чл. 225 от КТ.

Поддържаните оплаквания за незаконосъобразност на уволнението са, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е немотивирана, както и че същото е прекратено без работодателят да е взел предварително разрешение на инспекцията по труда предвид, че към датата на издаване на заповедта ищецът ползвал разрешен му от здравно заведение отпуск заради временна нетрудоспособност.

По делото е безспорно установено, че ищецът е заемал длъжността „ *** „ на район „Северен „ при Община Пловдив, от която длъжност е уволнен с атакуваната от него Заповед № 16/09.09.2024 г. на Кмета на същия район при посочената община на основание чл. 39 ал. 5 от ЗМСМА. Според представената Епикриза, изд. от МБАЛ „Централ Хоспитал „ ООД - Пловдив, Отделение по нервни болести ищецът е бил на стационарно лечение в 2 посоченото болнично заведение в периода 09.09.2024 г. – 14.09.2024 г..

Представен е и Болничен лист – изд. от МБАЛ Централ Онко Хоспитал ООД за разрешен му отпуск поради временна нетрудоспособност в периода 09.09.2024 г. – 03.10.2024 г..

Неоснователно е оплакването за незаконосъобразност на уволнението поради немотивирането на заповедта. Освобождаването в хипотеза на чл. 39 ал. 5 от ЗМСМА се извършва без предизвестие и с оглед естеството на трудовото правоотношение мотиви за неговото прекратяване не се изискват, т.к. преценката на кмета на общината / района /за освобождаването на *** на същите община /район / е изцяло такава по целесъобразност и като така не подлежи на съдебен контрол – в този смисъл и извода на районния съд, който се явява правилен.

Правилен е и извода на районния съд, че закрилата по чл. 333 ал. 1 т. 4 от КТ е в случая неприложима. Разпоредбата на чл. 333 ал. 1 т. 4 от КТ изчерпателно посочва при кои основания за прекратяване на трудово правната връзка работодателят е длъжен да вземе предварителното разрешение на инспекцията за нейното прекратяване и това по чл. 38 ал. 5 от ЗМСМА не е сред тях. Казаната разпоредба – като изрично визираща конкретните основания, не може да се тълкува разширително. Липсва препращане в ЗМСМА към разп. на чл. 333 ал. 1 от КТ в хипотеза на уволнение по чл. 39 ал. 5 от ЗМСМА.

Дори и да се приеме, че и в случаите на прекратяването на трудовия договор на основание чл. 39 ал. 5 от ЗМСМА визираните в тази разпоредба лица следва да се ползват от закрилата по чл. 333 ал. 1 т. 4 от КТ, то уволнението не се явява незаконосъобразно, т.к. на 09.09.2024 г. сутринта ищецът е бил на работното си място / който факт той не оспорва / , отказал е да получи уволнителната заповед / отказа удостоверен с подписа на трима свидетели – М.П.М., ***, Г.П.К. – *** и Р.М.Ф.М., *** /, след което си е тръгнал, без да уведоми работодателя, че от същия ден е в отпуск по болест, съответно че явяването му е само за да вземе намиращите се в бюрото лекарства – както поддържа по делото. Горното му поведение е удостоверено от съставен от работодателя Констативен протокол от 09.09.2024 г., според който в 8,41 ч. на 09.09.2024 г. въззивникът – ищец е намерен в кабинета си от подписалите протокола трима свидетели, които са му връчили уволнителната заповед, след като я прочел той скъсал всичките й екземпляри, взел ключовете от кабинета си и го напуснал, казвайки „ Какво ще стане ако съм в болнични „.

Констатациите в протокола се потвърждават от показанията на разпитания по делото като свидетел Р.М.Ф.М. и не се опроверват от показанията на ищцовия свидетел Ц.Ц. – също присъствал в този момент в кабинета на М. за провеждане на ежедневната сутрешна оперативка. Според св. Ц. след запознаване със заповедта М. казал „ добре колеги „, тръгвайки си казал нещо като „ ами ако съм в болничен „, но в никакъв случай не е изрично посочил като причина приемането си към този момент в болнично заведение.

3

Показанията на свидетелите на въззИ.емия правилно са кредитирани.

Разпоредбата на чл. 172 от ГПК предвижда преценката та показанията на съответния свидетел да се извършва от съда, ведно с всички други доказателства по делото. Съответно съдът да не кредитира тези показания в случай, че са изолирани – не се подкрепят от другите доказателства или са в противоречие с тях. В случая тези хипотези не са налице, показанията на ищцовия свидетел Ц. не оборват, нито разколебават отразеното в констативния протокол. Следователно, правилно – на база така установеното от фактическа страна и съгласно установената съдебна практика / напр., но не само Решение № 50045/01.03.2023 г. на ВКС по гр.д. № 2738/2022 г., IV г.о. / е прието от районния съд, че работодателят не е имал задължението да вземе предварително разрешение за уволнението на въззивника, след като последният се е явил на работното си място, не е представил болничен лист или – както е в случая, не е уведомил работодателя си, че ще постъпва същия ден на болнично лечение, съответно ще представи болничния лист впоследствие, след като бъде издаден от здравното заведение.

Предвид изложеното жалбата е неоснователна. Решението на районния съд за отхвърляне на исковете е валидно, допустимо и правилно, поради което се потвърждава.

От въззИ.емата страна разноски за настоящото производство не са направени, поради което и не се присъждат.

Въззивното решение подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от посочения в съдебното заседание ден / 10.02.2026 г. / за неговото обявяване – чл. 315 ал. 2 от ГПК.

И съдът

РЕШИ:

Потвърждава Решение № 4 278 от 06.10.2025 г., постановено по гр.д. № 17 053/2024 г. по описа на РС – Пловдив.

Решението може да се обжалва пред Върховен Касационен Съд в едномесечен срок, считано от 10.02.2026 г. – датата на обявяването му.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4

----- следващ документ -----

РЕШЕНИЕ

№ 176 гр. Пловдив, 09.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Величка Белева

Членове:

Надежда Дзивкова

Виделина Куршумова при участието на секретаря Милена Анг. Левашка Августинова като разгледа докладваното от Величка Белева Въззивно гражданско дело № 20255300503317 по описа за 2025 година

Производство по чл. 258 и следв. от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба на ищеца по спора А. З.

М., ЕГН – ********** срещу Решение № 4 278 от 06.10.2025 г. по гр.д. № 17 053/2024 г. по описа на РС – Пловдив, с което са отхвърлени предявените от М. срещу Община Пловдив – район Северен искове с правно основание чл.

344 ал. 1 т.т. 1, 2 и 3 от КТ вр. чл. 225 ал. 1 от КТ - за отмяна на издадената от Кмета на района Заповед № 16/09.09.2024 г., с която е прекратен - на основание чл. 39 ал. 5 от ЗМСМА, трудовия договор на въззивника от заеманата от него длъжност „ *** „ , за възстановяването му на същата и за заплащане на обезщетение за оставане без работа.

Жалбоподателят поддържа неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати от съда съществени процесуални нарушения. Твърди да е неправилен извода на районния съд, че не е била приложима закрилата по чл. 333 ал. 1 т. 4 от КТ, т.к. в деня на уволнението се е явил на работа, започнал е изпълнението на трудовите си задължения и не е уведомил работодателя, че е в отпуск по болест. Поддържа, че показанията на свидетелите на ответника в противна насока – досежно уведомяването, неправилно са били кредитирани от съда, като счита, че за тях е налице хипотеза на чл. 172 от КТ – всички те / свидетелите / са служители на район „ Северен „ , Община Пловдив и като така в положение на зависимост от работодателя си. Съдът игнорирал 1 писмените доказателства за така ползвания от ищеца отпуск, включващ и датата на уволнението. Настоява, че в деня на уволнението и към момента на връчване на заповедта се е намирал на работното си място единствено по причина да вземе намиращи се бюрото му лекарства и не е започвал изпълнението на трудовите си задължения, като към момента на връчване на заповедта е уведомил работодателя за това, както и че е приет за лечение в болнично заведение.

По така изложените доводи се иска отмяна на решението и постановяване на друго такова от въззивния съд за уважаване на исковете.

Претендира направените за двете инстанции разноски.

ВъззИ.емата страна е депозирала отговор за неоснователност на жалбата. Сам въззивникът признава присъствието си на работното си място в деня на уволнението и връчването на заповедта – в който смисъл и показанията на ангажираните от работодателя свидетели, поради което същите са правилно кредитирани в тази насока, както и досежно факта, че не дал уведомление към този ден и момент да е хоспитализиран, т.к. свидетелите лично и непосредствено са възприели всички тези обстоятелства. Възразява и срещу редовността на въззивната жалба, като счита, че в същата не е посочено в какво се изразява порочността на обжалваното решение, липсвали конкретно изложени фактически и правни доводи за неговата неправилност, а само общи твърдения и обвинения. Жалбата не съдържала и твърдение за новооткрити факти и нови доказателства – чл.260 т.т. 5 и 6 от ГПК.